Home-p1-970×90

Актьорът Иван Юруков от Сандански разкри пред „Струма“: Като войник отмъкнах димка, за да впечатля брат ми, пуснах я в мазето, а майка ми помисли, че къщата гори

Иван Юруков е български актьор и режисьор. Роден е на 27 май 1978 година в град Сандански. През 2004 година завършва актьорско майсторство в Националната академия за театрално и филмово изкуство в класа на професор Стефан Данаилов. Две години подред получава номинации „Аскеер“ в категорията „Изгряваща звезда“ за ролите на Сганарел в „Лекар по неволя“ на Молиер, реж. Мариус Куркински, и Дмитрий в „Бягащи странници“ на Казанцев, реж. Николай Ламбрев-Михайловски. През 2008 г. получава награда от Министерството на културата за постигнати високи творчески резултати и принос в развитието на българската култура.
Наред с множеството роли в театъра се снима в киното и телевизията, а в сериала „Столичани в повече“ играе главна роля – на Андрей Лютов.
Акторът има и режисьорски успехи. Неговият късометражен филм „Лора“ печели феста „Синемаспорт“ през 2007. Същата година с късометражния филм „Луизет“ Юруков печели две награди на фестивала „В главните роли: Детето“.
Разговаряме с Иван Юруков за първия му професионален моноспектакъл, който ще бъде представен в Пиринско, за детството му, актьорската професия…

– С какво се занимаваш в момента?
– В момента съм посветил по-голяма част от вниманието и фокуса си върху театъра. Подготвям една много лична за мен инциатива – моноспектакъл „Пилето, което казва Ку“. То е на българския драматург Александър Урумов, музиката е на Михаил Шишков-баща, аз съм режисьор и играя.
– Каква е разликата между моноспектакъла и другите театрални представления?
– Моноспектакълът е една различна дисциплина в театъра. Конкретно „Пилето, което казва Ку“ е с продължителност от един час и десет минути. Отговорността да издържиш през цялото време е много по-голяма, отколкото при едно нормално театрално представление, където ролите се разпределят между колеги и актьорите могат да си почиват. Докато тук нещата са много по-различни. Цялата тежест пада само върху един човек и той е длъжен да е като ракета – изстреля ли се, да не губи заряд.
– Това първият ти моноспектакъл ли е?
– Да. Това е първият ми професионален опит и като актьор в моноспектакъл, и като режисьор. Мисля, че се получи успешно. Звучи нескромно, но работата действително е задължаваща, защото винаги трябва да има някой, който да те гледа, т.е. адресат. В този смисъл аз винаги съм съдил по реакциите на хората, колеги, приятели, пред които съм изнасял представлението. Те реагират много точно, вълнуват се, смеят се заедно с мен, понякога ги чувам и да подсмърчат, което е и целта – публиката да преживява емоциите с теб. Затова мисля, че този моноспектакъл е един бисер, и който дойде да го гледа, няма да съжалява.
– Колко време подготвяш „Пилето, което казва Ку“ и къде ще го представиш?
– Интензивно 25 дена, работя всеки ден. Налага ми се много рязко да се превъплътя в различни образи.
Всъщност „Пилето, което казва Ку“ представя погледа на един самотен нощен пазач, който е поставен пред дилема и предстои да вземе категорично решение в живота си. Всичките истории, които той разказва, са различни. В основата си те съдържат една откровеност, истина и тъга, но са представени по свеж и комичен начин, в който човек накрая може да разпознае самия себе си. Моноспектакълът бе представен и приет много добре в родния ми Сандански. Днес сме на голяма сцена на Драматичен театър „Никола Вапцаров“ – Благоевград, а утре, 28 април, отиваме в Петрич, на 14 юни е планирано за Разлог. Водим преговори за Дупница и Гоце Делчев. Искам да посетим възможно най-много театри в региона. За мен моноспектакълът е много личен и го приемам като една рожба, която искам да споделя с публиката. Чисто интуитивно избрах да стартирам това нещо в родния си край.
– Ти участваш в телевизионния сериал „Столичани в повече“, снимал си се и в много филми, в този смисъл киното или театърът те привлича повече?
– Двете ме привличат по-различен начин. Не мога да кажа кое предпочитам, защото ще изневеря на другото. Но все пак, ако трябва да избирам дали да съм театрален или киноактьор, предпочитам да съм в театъра, защото той е лабораторията, в която се изграждат актьорите. Там може да се експериментира и интерпретира. Докато киното по-скоро консумира произведеното в театъра.
– Имаш ли любим герой, образ?
– Обичам всичките си образи и се явявам или поне се старая да бъда техен адвокат, защото истинската, съдържателната драматургия не включва в себе си лоши герои. Може да действат с различни мотиви, но в основата си всички са добри. Дори и злодеят има своите позитивни качества.
– Трудно ли излизаш от образ?
– Винаги има момент на адаптация, дори и преди представление човек задължително трябва да се концентрира. Стъпвайки в театъра, актьорът трябва да остави навън личните си житейски проблеми и да заживее с персонажа, който ще представя. Това е една много фина, свята професия, нещо като свещеничеството. Ние превеждаме авторовата мисъл, независимо дали е от Шекспир насам, или сега, оформяме я с езика на тялото и словото, така че зрителят да се почувства съпричастен, дори съавтор на действието.
– А има ли роля, която никога не би изиграл?
– Мисля, че няма такава. Отнасям се с необходимия професионализъм и уважение към всичките роли.
– Досега говорихме само за работа, затова да те попитам какво обичаш да правиш в свободното си време, как разпускаш?
– Не ми остава много свободно време, но много обичам да пътувам в общи линии до близки дестинации. Предпочитам досега с природата и тихите местенца, където мога да си почина спокойно в компанията на близки хора. Не обичам да стоя на едно място, много съм любопитен и искам постоянно да изследвам нещата. Много обичам приключенията.
– А спортуваш ли?
– Не ми се налага. Хвърлям много енергия на сцената. Въобще актьорската професия е далеч от илюзията, че просто щракаш с пръсти и нещата ти се получават. Тя изисква изключителен физически и психически труд.
– Каза, че имаш сантименти към родния край, тогава да те върна към детството ти.
– Винаги съм имал сантименти към родния си край и когато ме обземе меланхолично настроение, намирам начин да се върна, да се видя със стари приятели и близки. Имам много богати и цветни спомени от детството, пазя ги в специална кутия в съзнанието и сърцето си.
– Ще разкажеш ли някои случка или пък за най-голямата пакост, която си правил?
– Не мога да кажа коя е най-голямата ми беля. Бях доста палав не само като дете, а и като тийнейджър. Но ето една. Това беше в една от отпуските ми като войник /първо служих в Школата за запасни офицери в Плевен, а след това в Кресна/. Успях да отмъкна от армията военна димка. Държах да впечатля по-малкия си брат, да му покажа, че знам как се борави с тези опасни неща. Майки ни беше помолила да изчистим мазето на къщата ни. Ние подредихме всичко и аз реших да започна демонстрацията. Мислех си, че като запаля димката в мазето, ще се образуват едни хубави облаци над нас. Нищо подобно не се случи. Цялото помещение, включително и къщата, се изпълни с гъст дим. За да не се задушим, хукнахме да бягаме и в бързината бутнахме на земята всички буркани и рафтове, които току-що бяхме подредили. Излязохме навън и просто наблюдавахме как от всички процепи и дупки на къщата излиза дим под налягане. Точно в този момент се върна майка ни. Тя наистина помисли, че къщата гори, разплака се и изпадна в паника. Ние с брат ми започнахме да я успокояваме, а майка ми ме погледна с такова съжаление и безпомощност в очите, че само каза: „И в армията няма да пораснеш, дори и в армията“.
– Наказаха ли те?
– Всичко беше наред, нямаше пострадали. Не ме наказаха, то глупостта самa по себе си е наказание.
– А добър ученик ли беше?
– Не. Първо учих в 3-то ОУ „Христо Ботев“ в Сандански и след това в техникум в София, но никога не съм бил добър ученик.
– Как се насочи към актьорската професия?
– Това е много интересно. Бях влюбен в една девойка от Благоевград и след като се уволних от казармата, дойдох да живея тук, за да съм близо до нея. Исках да кандидатствам изобразително изкуство в Югозападния университет, ходих на курсове по рисуване, но ми се струваше, че трябва да се занимавам и с още нещо. Така един ден забелязах обява за участие в самодейна актьорска група. В мига, в който забелязах обявата за кастинга, той вече течеше в Младежкия дом. Аз отидох с 40-минутно закъснение и без да съм подготвил никакъв материал, нахалствах да вляза. Тогава художественият ръководител на групата Ангел Ангелов-Батката /държа да кажа името на този човек, защото той е изключително важен за мен и е главният виновник да се занимавам с театър/ се обърна към мен и каза: „Кой си позволява да прекъсва работата ни, я се качете на сцената, млади момко“. Попита ме какво съм подготвил, при което аз отговорих: „Нищо“. „Значи не само закъсняваш и ни прекъсваш, а и не си подготвен“, заля ме Ангел Ангелов. Почувствах се адски глупаво и неудобно и реших все пак да кажа нещо. Сетих се, че съм слушал касетки със скечове на Шкумбата, и импровизирах. Започнах да говоря пълни глупости от сцената, а в един момент нещата станаха нецензурни, почнах да псувам и така нататък. Спрях се, защото усетих, че всички ме гледат втренчено, с недоумение и се чудеха какво става. При което аз се извиних, а Ангел Ангелов ми каза: „Момче, ако е гарга, да е рошава“. В първия момент не разбрах какво има предвид, чак по-късно осъзнах думите му. Така или иначе кастингът мина, брах срам, но на другия ден Ангелов ме привика и ми съобщи, че ме взема в новата си пиеса.
– Значи кариерата ти започва от Младежкия дом в Благоевград?
– Да, започнахме да репетираме и аз осъзнах, че много ми харесва да си измисляш и да правиш неща. Обиколихме почти цялата страна с това представление, то беше младежко, самодейно, но се оказа много сполучливо.
След което кандидатствах актьорско майсторство и изобразително изкуство в ЮЗУ „Неофит Рилски“. Приеха ме и в двете специалности и аз предпочетох актьорско майсторство. Изкарах една година в класа на професор Чавдар Кръстев, след което кандидатствах в НАТФИЗ. Приеха ме в класа на Стефан Данаилов. Беше ми крайно неудобно да кажа на колегите тук, че ги напускам, за една година те ми станаха много близки. Те за щастие сами усетиха и разбраха.
– А остана ли близък с тях?
– Да, и с Ангел Ангелов, и с проф. Чавдар Кръстев, и с доц. Златко Павлов, и с всички останали преподаватели. Тук и от тях получих основата за актьорската професия.
– Съжалявал ли си, че не си станал художник?
– Не, не съжалявам. Продължавам да рисувам. Събираме се с приятели художници, ходим на пленери в Ковачевица, Лещен…
– А какво стана с благоевградчанката, в която си бил влюбен?
– Това беше една много чиста и емоционална любов, тя остана в една специална кутия на рафта на спомените ми.
– Определят те като многопластов човек и личност, защо според теб?
– Ами ето – занимавам се със всичко, свързано с изкуството. Аз съм актьор и режисьор, рисувам. Може би заради това.
– Ти самият като какъв човек би се определил?
– Като експанзивен, експресивен, нетърпелив понякога.
– Това пречи ли ти?
– Липсата на търпение – да, това пречи най-вече на тези около мен.
– Да се върна към думите на майка ти след димката. Порасна ли?
– Променил съм се със сигурност от тийнейджър насам. Пораснал съм, да, и помъдрял, но не и стар, напротив, чувствам се млад и енергичен.
– Какво ти предстои след „Пилето, което казва Ку“?
– Мисля да се фокусирам върху театралните си представления и работата ми върху настоящия пълнометражен филм в киното, на който аз съм режисьор. Този филм се снима в село Делвино от миналата година, като снимките ще продължат и занапред. Това мисля да правя в близко бъдеще. Не съм планирал други неща. Имам достатъчно заглавия в театъра и ще ми бъде трудно за захвана още нещо, но никога не се знае.
– При толкова работа остава ли ти време за личен живот?
– Почти не. Всъщност работата и сцената са моят живот.
Разговаря
СТАНИСЛАВА ДАЛЕВА

Коментар с Facebook

Свързани новини

Напиши коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *