Home-p1-728×90

Благоевградчанката Й. Солачка: Майка ми умря в линейката заради празна кислородна бутилка, унижена от лекари, медсестра и санитарки в последните си минути

На 29 април в благоевградската болница почина майка ми – Надка Иванова Солачка, на 72 години. В смъртния акт пише, че е починала от сърце. Възмутена съм от нечовешкото отношение към нея от страна на лекарите, сестрите и санитарките. И от липсата на кислород в бутилката на линейката.

Всичко започна седмица по-рано, когато майка е била сама вкъщи. Станало й много лошо, извикала си такси и отишла сама до Спешен център. Аз случайно й звъннах по телефона по същото време и я намерих там. Отидох веднага и я видях седнала в инвалиден стол в коридора на течение. Чух, че сестрите й се карат – нищо й нямало, да ходи да си прави разходки по реката, здрава била, те там спасявали умиращи и тя не била за тях. Направиха й ЕКГ и установиха аритмия на сърцето, но според тях и това било нормално за възрастта й. Майка заплака и ми каза, че сърцето много я боли, затова дошла в болницата, за да не умре вкъщи и да ни изплаши. Един доктор предложи евентуално да пратят майка ми в кардиология. Отведох я при д-р Николова, но и от нея чух, че майка е здрава, сърцето й ще издържи и няма нужда да остава в отделението. Николова ни прати при личната лекарка д-р Славова. Славова ни посрещна с думите „Наде, видях те да ядеш пица и пиеш бира по града, сега пък какво ти е?“. Аз поисках направление за кардиолог, но Славова обясни, че по-скоро майка ми имала нужда от очен лекар и психиатър, макар че не разбрах точно защо от тях. Все пак в този ден д-р Радка Митрева й направи кардиограма и отпрати майка у дома с 3 хапченца, май за отводняване.

На 29 април майка получила вкъщи нова криза. Започнала да се задушава и повръща, получила световъртеж. Комшия ми се обади, че е много зле. Веднага отидох и поисках да я заведа в Спешен център, а тя, милата, много се притесни, понеже предишния път ни бяха изгонили като кучета. Въпреки това аз извиках линейка и отново се озовахме в спешно. Посрещна ни сестрата Жанет Цветкова с думите: „Леле, ето я старата – дошла е пак да ни губи времето“. По това разбрах, че Цветкова е била и в екипа при първото ни идване. Майка ми, която беше свръхчувствителна, като чу тия думи още повече се притесни, започна да се задушава и поиска водичка. Сестрите я отрязаха – пак сме били объркали мястото, това не било барче, да ходим да си купим вода някъде отвън. На пейката в коридора имаше двама младежи, които чуха и й подадоха своето шише с вода. Излезе медсестрата Жанет и ме попита защо пак съм я довела. Обясних й, че състоянието на майка ми се е влошило. Нищо й няма, отсече сестрата. Майка пак се разплака и тихо ме помоли: „Дани, не се карай с тях, че пак ще ни изгонят”. В този момент излезе Куньова и като видя в какво състояние е майка ми, нареди бързо да я вкараме вътре.

По тяхно искане им дадох документите с многото епикризи на майка и когато прочетоха, че преди 3 седмици е изписана от Тубдиспансера, решиха, че може да става дума за неизлекувана пневмония, и ни пратиха за снимка на дробовете. Майка беше сложена в един инвалиден стол без стъпало за краката, те се подгъваха при придвижването и много трудно я откарахме до рентгена. Там ни посрещна една лекарка с думите: „Вие пък откъде дойдохте, не мога да си тръгна от такива като вас!“. Майка за пореден път се почувства много виновна. След снимката ни върнаха обратно в Спешен център, откъдето ни изпратиха във вътрешно отделение. Качиха майка на линейка, където я търкулнаха на пода. Една от санитарките я окуражаваше с думите „Мръдни си дебелата г…“ и при опита да я намести на пода й скъса полата. Майка пак се разплака и ги попита защо се държат така с нея: „Аз съм човек, не съм животно”. Тя само това повтаряше милата: „Аз съм човек“. Линейката тръгна и тя започна да се търкаля по пода, за малко едно стърчащо желязо да й извади окото. Стигнахме до вътрешно отделение, с огромни усилия успяхме да я свалим от линейката и пак в инвалидния стол. Във вътрешно ни посрещна д-р Михайлов, който я погледна, веднага се обади на Спешен център и започна да им вика: „Защо ми пращате този мъртвец, тя е за реанимация, аз тук какво да я правя?“. Като чух това, припаднах. Когато ме свестиха, докторът още се караше на колегите си от Спешен център. След многото загубено време в рентгена и тук майка вече умираше. Качиха я в линейката, сложиха й кислородна маска, но една от сестрите каза, че е излишно, защото бутилката е празна. В линейката майка посиня, от устата й започва да излиза пяна. Лекар, който ни посрещна пред реанимация, се развика „Губим я, жената си отива, дишай, дишай…“.

Тя обаче едва ли го е чула, защото след 5 минути ни казаха, че е починала от сърце.

Майка искаше кремация и да не й правят аутопсия. Длъжни бяхме да изпълним последната й воля. Заради нея самата аз обаче се чувствам длъжна да опиша унижението, което тя изживя в последните минути от живота си.

ЙОРДАНКА СОЛАЧКА, Благоевград

Коментар с Facebook

Свързани новини

Напиши коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *