Home-p1-970×90

Договорът с Бившата югорепублика Македония: Исторически компромис или национално отстъпление!

На 1 август в Скопие в На 1 август в Скопие в  тържествена обстановка  премиерите на РБългария и Бившата югорепублика Македония (съкрат. БЮРМ) Бойко Борисов и Зоран Заев подписаха договор на приятелство, добросъседство и сътрудничество. Коментарите се вихреха от „исторически пробив“ през „пиар акция“ до „много шум за нищо“. Шумът дойде нестандартно. Скопие, в разрез с обичайната практика, разкри одобрения проектодоговор и принуди кабинета „Борисов“ да го публикува. Случайно? Едва ли. Пропагандният шум е част от междудържавните отношения.  И по-добре. За объркано раздвоеното обществено мнение. Договорът не е случаен. Дали ще се окаже исторически, времето ще покаже. Българо-македонските отношения се вписват в особена графа. С историко-криминален привкус. Сключен е договор между държава с 13-вековна история и такава, родена преди четвърт век! Държава от особен тип, създадена по чужд план. Държава плагиат, която системно и целенасочено ограбва българско историко-културно наследство.   След кървавия разпад на Титова Югославия между Скопие и София се изпречиха 4-ри препъникамъка: език, име, малцинство, минало.

ПРЕПЪНИКАМЪК № 1 -ЕЗИКОВИЯТ СПОР.

Най-яркият родилен белег на един народ е езикът. Има ли език, има нация и всичко останало. Езикът е духът на националния организъм. В Член 7 на Устава (Конституцията) на БЮРМ четем: „Во Република Македониjа службен jазик е македонскиот jазик и неговото кирилско писмо“.  Тъй, тъй! Излиза, че „кирилското писмо“, дошло в Русия от „македонските земи“, както невежо (или провокационно!) натърти президентът Путин, е притежание, „плът от плътта“ на македонскиот jазик. Нищо че е стъкмен по сръбски образец 1944-45 г. Нищо че кирилицата се ражда преди 11 века в Преславската книжовна школа в края на IХ век. Нищо че македонскиот jазик по декрет от Белград е пръкнат преди 72 години. Нищо че негов фундамент е югозападният български диалект, инфектиран с 2-3 хиляди сръбски думи!    В заключителния текст на декларацията между РБългария и БЮРМ от 22 февруари 1999 г. от премиерите Иван Костов и Любчо Георгиевски, четем, че е подписана „на официалните езици на двете страни – български език, съгласно Конституцията на Република България, и македонски език, съгласно конституцията на Република Македония“.  Георги Спасов, ексгенерален секретар на Социалдемократическия съюз на Македония (СДСМ), коментира посещението на своя партиен лидер в София юни т.г.: „Докато Заев се мотаеше пред камерите в България и се покланяше на паметника на „Самуил – цар на България“, българският националист Божидар Димитров, директор на Националния исторически музей в София „рече дека македонскиот jазик всушност е диjалект на бугарскиот и дека Македониjа и Бугариjя пред 1944 година имаат заедничка историjа“.    Дали с подписания от Борисов договор на 1 август София за пръв път официално призна македонския език? Защото го равнопостави с българския. Защото, за разлика от декларацията 1999 г., нямаща международна правна сила, договорът след ратификацията от двата парламента поражда трудно предвидими последици. В този смисъл подписаният договор е спорен, двуостър акт, с двойнствено (позитивно-негативно) звучене.   Уместно е да приведем мнение на ексдепутата Велизар Енчев, бивш посланик в Хърватска и експерт по балканските проблеми. „Апологетите на договора повтарят като латерни, че според международното право се признават само държави, а не нации и езици. Но удобно забравят, че Македония е много повече от съседна нам държава. Християнското население на тази територия е почти 99% българско, неговият език е югозападният български диалект, а историята му е неразделна част от българската история. Подпишем ли двустранен договор, с който да признаем този диалект за различен от българския език, ние признаваме и измислената македонска нация, а с нея и написаната след 1944 г. в Белград македонска история“.  В този смисъл не успокоява твърдението на бившия ни посланик в Скопие Ангел Димитров, че „в политиката езици не се признават“. Та има ли нещо по-изменчиво от политиката!  Ето разсъждения на другата страна. Лидерът на македонската партия Гражданска опция за Македония (ГРОМ) Стевче Якимовски: „Договорът за добросъседство с България е изцяло отрицателен за македонците във всичките си ключови сегменти и че премиерът Зоран Заев иска да го подхвърли като „кукувиче яйце“. По-натам твърди: Отрицанието на македонският език е в това, че се споменава в края на документа, че е подписан договорът „на всеки един от официалните езици на договарящите се страни“. Това, според Якимовски, означавало, „че имаме език само защото имаме Конституция? Дали ако нямаме Конституция, няма да имаме и език“.   Схоластично разсъждение на уплашен македонист. А би трябвало да се радва. Щото същата опция е реципрочна, касае и българския език.

ПРЕПЪНИКАМЪК № 2 -МАЛЦИНСТВАТА

Член 49 на Устава на РМакедония изрично защитава „македонското“ малцинство: „Републиката се грижи за положението и правата на членовете (на сръб. припадници) на македонския народ в съседните страни и за изселниците от Македония, подпомага техния културен развой и развива връзките с тях“.   Ето текстa в декларацията от 1999 г., с който Скопие се отказва от претенции за свое малцинство: „Република Македония заявява, че нищо от нейната Конституция не може и не трябва да се тълкува, че представлява или някога ще представлява основа за намеса във вътрешните работи на Република България с цел защита на статута и правата на лица, които не са граждани на РМакедония“.   Текстът буквално е копиран в договора от 1 август 2017 г. (Член 11, ал. 5). И в двата документа е предхождан от взаимен отказ от териториални претенции. Но текстът звучи заклинателно, безсилно. По една проста причина: Член 49 от Устава на РМакедония остава в сила, императивно задължава всяко македонско правителство да защитава „македонското малцинство“. За такова Скопие смята не само българите в Пиринска Македония, но и тези в Албания, както и погърчените в Егейска (Гръцка) Македония.  Якимовски от ГРОМ се кахъри: „Никъде в договора не се споменава македонски народ, който според двете правителства като че ли не съществува, а с договора се отказваме от грижата за македонското национално малцинство в България“.   Всъщност не е тъй. В преамбюла четем: „Имайки предвид общата им история, която свързва двете държави и народите им“. Т.е. договорът признава съществуването на македонски народ, респ. нация. Това е вторият аспект, който прави сключения договор „двуостър акт“. Плаха надежда Якимовски съзира в Член 11, ал. 4. Ако членовете на ОМО „Илинден“ и техните семейства получат македонско гражданство, автоматически ги закриля този член. Който гласи: „Всяка от договарящите се страни има право да защитава правата и интересите на своите граждани, на територията на другата страна, в съответствие с международното право“.  Има обаче един проблем, който наши „експерти“, барабар с всезнайковците от ВМРО-БНД, са проспали. А именно: как да защитим интересите и правата на македонските граждани с български паспорти, т.е. с двойно гражданство“ Те са над 120 000. За това се сеща евродепутат Андрей Ковачев (ГЕРБ). В интервю за „Дойче веле“ (17.10.2013 г.) признава: „Най-неприемлив за Скопие е текстът в декларацията, че македонската Конституция не представлява заплаха за България. А тя би била заплаха, ако се вземе предвид частта й, според която РМакедония се грижи за македонците (не за своите граждани) в съседни държави и техните права. Тук няма как да говорим за реципрочност, тъй като българската Конституция не представлява заплаха за Скопие и в нея липсва текст за защита на статута и правата в съседни държави на лица, които не са граждани на РБългария“.  Странно, чудовищно! България се оказва единствената страна, в чиято Конституция липсва текст в защита българите по света, особено на Балканите. Пита се: какво са правили досега всевиждащите будни „националисти?“ Кресливите „патриоти“: от ВМРО плюс аверите „Атака“ и НФСБ!     Вижте как Атина защитава своите. Член 108 на Конституцията: „Държавата се грижи за условията на живот на гърците, намиращи се зад граница, и за поддържане на тяхната връзка с майката родина. Тя се грижи за образованието, социалната и професионална защита на гърците, работещи зад пределите на националната територия“.  Член 25, ал. 5 на българската Конституция доказва: българската държава е мащеха за българите в чужбина. Визира нейните поданици, а не диаспората: „Българските граждани, пребиваващи в чужбина, са под закрилата на Република България“.  А „македонското“ малцинство в България не е забравено. Пресен кураж му вдъхна премиерът Заев. На 26 юли на пресконференция в Скопие, след като получи мандат от парламентарната Комисия по външна политика да подпише договора, заяви: „Със споразумението ще бъдат защитени правата на македонското малцинство в България“.  Ето го „трика“, с който Скопие надцака София: непокътнатият текст в Устава на РМакедония защитава „македонските“ малцинства в други страни. Той функционално парализира, обезсмисля Член 11, ал. 5, превръщайки го в жалко заклинание. Ето третият аспект, правещ договора противоречив „двуостър акт“.

ПРЕПЪНИКАМЪК № 3 -ИМЕТО

На 1 ноември 2013 г. 23-ма гръцки дипломати изпращат писмо до тогавашния премиер Самарас. Пишат: „Ако Гърция приеме за Република Македония съставно име с географско определение, в този пакет трябва да бъдат включени и езикът, и идентичността, като по въпроса трябва да има решение на Съвета за сигурност на ООН, а договорът да бъде одобрен от гръцкия народ чрез референдум“.  Документът е важен. Сочи гръцката позиция по спорния въпрос за името. Дипломатите с основание смятат, че „отстъпките по въпроса за името ще насърчат Скопие и занапред „да фалшифицира историята“ и да разпространява „исторически необоснованите възгледи за македонски език и македонска идентичност“. Гръцките дипломати настояват по никакъв начин окончателното име да не е „Македония“, защото това ще утвърди „безсмислената теория за обединение на разделена Македония“. Затова ли февруари 1992 г. милионен митинг в Солун се проведе в защита гръцкото право над името „Македония“! В протест, че Скопие го присвои, наричайки държавата „Република Македониjа“.  За жалост София няма предложение за името. Инициативата иде от Атина, предлагаща два варианта: Северна Македония или Вардарска Македония. Че първото предложение е провокация срещу България, го усети с присъщия му „селски инстинкт“ премиерът Борисов. 2012 година директно заяви: „Един от вариантите, който попадна при мен, беше за Северна Македония. И аз казах, че това пък ние не бихме го приели, защото утре ще кажат, че Благоевград е македонски“.  Странна и недопустима е пасивността на Външно министерство. Причината? Експертна импотентност. Не само по въпроса за името. Таз присъща на мижавата ни дипломация пасивност доказва дефицит на знания, характер, визия. Нищо чудно. Отдавна посолствата са партийна хранилка за провалени и бездарни политици. Това обяснява, защо София е предоставила инициативата на Атина. София и Скопие наивно чакат Брюксел и Вашингтон да притиснат Атина да снеме ветото за членство на РМакедония в Евросъюза и НАТО. Няма да стане. По национални въпроси в гръцкия парламент има само една партия. Прав е В. Енчев: „Гърците обаче не отстъпват и няма да е изненада, ако принудят македонско-албанския кабинет да смени името на държавата, дори и националния им флаг – звездата на Вергина от времето на Филип II Македонски“.    Несъмнено най-добър и приемлив вариант за име е Република Вардарска Македония. Автоматично ликвидира опасенията от териториални претенции.    Но най-тежък препъникамък е

ТЕРМИНОЛОГИЧЕСКИЯТ КАПАН „ОБЩА ИСТОРИЯ“,

в който далтонисти съветници натикаха премиера Борисов, а оттам и България. Терминът се лансира при посещението на г-н Заев през юни в София. Гостът тутакси се съгласи: „Премиерът Борисов ще посети Македония и ще посети паметника от нашата обща (заедничка)  история“. В подписания на 1 август договор терминът е споменат в преамбюла: „Имайки предвид общата им история, която свързва двете държави и народите им“.        Строго научно терминът е неточен. Пример: под него се разбира и историята на българските земи след 1396 г., когато 5 века бяхме в състава на Отоманската империя. Под термина „обща история“ се разбира, когато една държава е погълнала друга. По тази логика през османското иго „обща история“ имаме и с гърци, сърби, хървати, албанци, турци. Но не с македонци. Тогава такива няма! Тъй че с РМакедония нещата стоят иначе. Като независима държава съществува от 8 септември 1991 г. (26 години!). А преди това: през Средновековието (IХ-ХIII век), Първата Балканска война (окт. 1912-юни 1913 г.), Първата световна война (1915-1918 г.) и Втората световна война (1941-1944 г.) историята на Македония е част от българската история. Ако, фактологически, терминът „обща история“ е научно несъстоятелен, то в политико-идеологически план върви. Но е двусмислен, манипулативен! И по-важно: исторически неравностоен. Поставя знак за равенство между 1300-годишна държава и такава, съществуваща четвърт век! Държава, създадена с инструмента на политическото и културно-психологическо насилие над македонските българи, на базата на изкуствено създаден език. В историко-правния мир държава с име Македония (без Антична Македония, чието население е част от древните траки), не съществува преди 1991 година. Това е четвъртият аспект, който прави договора от 1 август „двуостър акт“.         С препъникамъка „обща история“ е свързан друг комплициран въпрос. Т.нар. „съвместни чествания на общи исторически събития и личности“ (Член 8, ал. 3). През 1903 г. не само македонските българи вдигат въстание, а заедно с тракийските събратя. Затова се нарича Илинденско-Преображенско. А Скопие бяга от названието „като дявол от тамян“. Прав е евродепутат А. Ковачев: „Чувствителността на Скопие спрямо съвместното честване на събития и личности от общата история на двете страни е препъникамък пред договора“.         Тази чувствителност избуя в мегаломанска параноя, когато кабинетът „Груевски“ стартира програма „Скопие 2014“. Изложбен суперкич в центъра на македонската столица: десетки паметници на велики исторически личности, главно българи. От десетилетия втълпявано, че са баш македонци. Днес центърът на Скопие е материализиран образ на вулгарно естетизирана кражба на велики личности, чийто български произход историческите извори и наука отдавна са доказали. Кражба с внушения, че са и антибългари. Прав е 93-годишният държелив, духовно извисен бай Христо Матов, син на скопския войвода Милан Матов и племенник на идеолога и съосновател на ВМОРО Христо Матов: „Във Вардарска Македония на ред поколения се внушаваше антибългарски характер в поведението на дейците на ВМОРО. Баща ми никога не се е борил срещу българите. Посвети живота си, младостта си на Македония. Много тежко му беше. В историята истината е една. Нема неколко истини. А тя е: в Македония се роди и пламна Българското Възраждане, увенчано с Априлското и Илинденско-Преображенското въстание“.   На 27 юли в скопския „Република“ сърбомакедонистът Алдо Климан, в статия „Психолошки холокауст над македонскиот народ – на Илинден“, избухна в смешен плач. По повод оповестеното тогава участие на „големобугарскиот премиер Борисов“ в тържествата по случай 114-а годишнина на Илинденското въстание. „Бугарскиот премиер не само искал да понижува (на сръб. унижи) македонскиот народ токму на Илинден “ нашиот наjсветол и наjсвет национален празник Илинден“, но и да „поништи (сръб. унищожи) целокупната наша македонска историjа и култура, нашиот национален идентитет, името на македонскиот народ и името на нашиот македонски jазик“.    Със задоволство ще признаем. Несъмнено постижение на договора е неговата икономическа част, както и съгласието да се спре езикът на омразата в институции и медии, да се „обезкуражават дейности на частни субекти, насочени към подстрекателство на насилие, омраза““. (Член 11, ал. 6). За жалост този мониторинг не засяга най-важната сфера – образованието. От 70 години се внушава, че българите сме татаро-монголи, варвари. Както отбелязва В. Енчев, „именно чрез учебниците по история и литература в средното и висше образование е натрупан цял Еверест от лъжи и нагъл грабеж на средновековната и възрожденската ни история“.   Прави са наши експерти: „Казусът със спорните исторически твърдения в Скопие обаче остава нерешен в документа. Македония не поема ясен ангажимент да спре кражбите на история. Премиерът Зоран Заев намекна, че македонските учебници могат да бъдат променени, но подобен план не присъства в договора“.  Проблемът е съдържателен и функционален. Член 8, ал. 1: „В срок най-късно до три месеца от влизането на настоящия договор в сила с цел задълбочаването на взаимното доверие двете договарящи се страни създават съвместна мултидисциплинарна експертна комисия на паритетен принцип по исторически и образователни въпроси, за да допринесе за обективното, основаващо се на автентични и основани на доказателства исторически извори за научно тълкуване на историческите събития“.    Македонският журналист Владимир Перев е скептик: „Тази комисия няма да свърши работа. От македонска страна ще влязат старите историчари от болшевишкия период“. Но Перев казва нещо важно: „Не съм съгласен, че историята трябва да бъде оставена само на историците. И политиците трябва да поемат своята отговорност“.  Българският историк Светлозар Елдъров е прав: „В политиката може да има компромиси, но в историята – не“. Никога няма да се съгласим, че цар Самуил е македонски цар. Не защото ослепителят на 14 000 войници, византийският император Василий II в изворите е наречен „Булгароктонос“ (Българоубиец). Ако клекнем пред фалшивата истина, погубваме действителната!  Проблемът е в изпълнението на договора, заплашен от

ПРИМИТИВНА, НО ЕФЕКТИВНА БАЛКАНСКА ХИТРОСТ,ползваща богат арсенал от трикове за протакане изясняването на спорните въпроси. Проблемът не е в документалната база, а в патологичната нагласа у македонското общество. Поколения наред зомбирано, образовано, възпитавано в сантиментално-сълзлива гордост към събития и личности, принадлежащи на други народи. В РМакедония виждаме класически реализиран романа -антиутопия на Джордж Оруел „1984“. Писан 1948 г., 3 години след създаване на македонскиот jазик, там четем: „Щом като партията можеше да се меси в миналото и да казва за едно или друго събитие, че то никога не се е случвало – не беше ли това много по-ужасяващо от обикновените изтезания или смъртта?“. Чрез устата на главния герой Уинстън Смит относно изопачената, пренаписана история, Оруел извежда максима, чийто патологичен балкански еквивалент е днешната македонистка историjа: „А ако всички останали приемаха лъжата, налагана от партията, ако всички документи твърдяха същото – тогава лъжата минаваше в историята и ставаше истина. „Който контролира миналото – гласеше лозунгът на партията – контролира бъдещето; който контролира настоящето, контролира миналото“. Тъй че премиерът Борисов не е прав, когато каза в Скопие: „Неслучайно хората са казали, че гледайки назад, ще се спънеш и ще паднеш“. Не, ако не познаваш миналото, как ще съзреш заложените в миналото мини по пътя напред!  Да видим мисленето на наши „специалисти по всичко“. Политологът Първан Симеонов. Отбелязвайки („24 часа“, 21.072017 г.), че „за тия години така и не разбрахме, че всяка новообразуваща се нация, всяко нещо малко е по дефиниция енергично и агресивно“, наивно смята, че нямало „нищо по-нормално от това създаването на нова идентичност да мине през оттласкване от българската“. Само човек, невеж по историята на проблема, може да твърди: „Медийната ни среда така и не разбра, че правилният път е великодушието“. Точно обратно: проблемът е в държавническото овчедушие на безчет български управляващи, в приспаната (днес купена „ала Сорос“) съвест на т.нар. интелигенция. Нашенското „великодушие“ прикрива експертен дефицит плюс слугински комплекси!   А в Скопие не се церемонят. На 27 юли, 6 дни преди подписването на договора, премиерът Заев, без да му мигне окото, изрече лъжа: „България се съгласи да подкрепя Македония в нейната евроатлантическа интеграция

БЕЗ НИКАКВИ УСЛОВИЯ“!

Мъчителната подготовка на договора с РМакедония подсказа липсата на концептуална база, т.е. на национална доктрина. Причината не е само, че премиерът Борисов не е „в час“ по македонския въпрос. Да не говорим за министър Захариева. Личностно-познавателното бездарие на нашите държавници е само следствие. Истинската причина е в липсата на национална доктрина, която стриктно да следват всички правителства, независимо от партийния цвят. Македонизмът е национална доктрина на Скопие, сътворена 1888 г. в Белград от Стоян Новакович. Пръв предлага идеята за създаване на „македонска нация“ и „македонски език“. През ХХ век на два пъти претърпява коминтерновски и титовски „прочит“. Македонистката доктрина отгледа поколения зомбирани граждани, фанатично вярващи, че са кръвно-духовни наследници на Александър Македонски, на цар Самуил, на плеяда възрожденски и революционни дейци. От банскалията Паисий Хилендарски до кукушанина     Гоце Делчев. Можем ли без последните да си представим Българското Възраждане и национална революция!   Но защо сме безсилни срещу безогледната кражба на нашата история и култура“ Дори след 1989 г., когато отхвърлихме отродителния социалистически интернационализъм. Защото до ден-днешен

13-ВЕКОВНА БЪЛГАРИЯ НЯМА НАЦИОНАЛНА ДОКТРИНА.

Политологът П. Симеонов говори уж смислено. Като че е прав: „Да, миналото е важно и никакви отстъпки не бива да се правят – нито с него, нито със спомените му и днешните му белези, нито с правата на хората, които го знаят и тачат. Но по-важно е бъдещето. Кой, ако не България, да бъде пътят на Македония към по-хубаво бъдеще“.  Звучи благородно, възторгващо. Да се просълзи човек“ Но проблемът е какви чувства вълнуват „македонското сърце“ край Вардара, какви мисли „пъплят“ в ума. П. Симеонов: „Колкото до историята, много важно е да си припомним нещо просто: когато някой каже, че нещо от българската история е македонско, не се ядосвайте. Историята е и българска, и македонска. Защото тези две думи значат едно и също“. Типично за неолиберал-нихилист шизофренно (раздвоено) мислене. Според което цар Самуил е едновременно и български, и македонски цар!  Прав е евродепутат Андрей Ковачев: „Нашата западна съседка обаче е създала национална доктрина изцяло за сметка на историческата истина“. И каква полза от признанието! Отдавна имаме модерна национална доктрина. Претърпя 4 редакции, но от 18 години мухлясва в Народното събрание (НС).   Нямаме приета национална доктрина, но такава имат: Румъния (1821 г.), Гърция и Сърбия (1844 г.), Хърватия (1846 г.), Албания (1878 г.), Турция (1925 г.). А в проекта за българска национална доктрина четем отговора: „Външната ни политика е зависима от външни фактори и робува на „патернализъм на освободители и покровители“; тя е „плод на еднолични, конюнктурни решения и моментни съображения“.     Отпреди 2004 г. в архива на НС отлежава българската национална доктрина „България през двадесет и първи век“, разработена 1995-1997 г. от екип водещи учени. През 1999 бе внесена в 38-то НС от народните представители Красимир Каракачанов (днес вицепремиер и военен министър), и Анатоли Величков (зам. военен министър) и още трима други депутати. Не влиза в дневния ред на НС. Днес е 44-то НС, известно с ускорената депутатска мутризация. Обединените „патриоти“ вече са на власт, но безпаметно мълчат!   Ключов проблем е практическото изпълнение на договора в политическата област. Главното предизвикателство е дефицитът на експертност и дипломатически умения от наша страна. Колко прав е Радан Кънев (ДСБ) във Фейсбук на 26 юли. По повод шумно възхваляваните от медиите посещения на Борисов до „Брюксел и назад“, до „Истанбул и назад“ и пр., „изплюва камъчето“ на истината: „Надявам се Борисов и Захариева спешно да прочетат по няколко книги и да осъзнаят, че амбициите им са твърде далеч от реалността. И да се върнат към реалистичната, но много сложна национална свръхзадача – интеграция на Македония като независима приятелска държава“.  Но те нямат време за четене. Параноидното его на управляващите, подло прикриващо невежество и безотговорност, не го позволява. Него визира навремето Гоце Делчев. В писмо до Никола Малешевски (5 януари 1898 г.) относно разногласията в освободителното движение: „Действително жалко е, но що можем да правим, когато си сме българи и всички страдаме от една обща болест! Ако тая болест не съществуваше в нашите прадеди, от които е в наследство и в нас, нямаше да попаднат под грозния скиптър на турския султан“.  Това грандоманско его потъпква самокритичността, приспива съвестта, смазва способността политиците да се учат от грешките и повишават общата и управленска култура. Тях визира Гоце, когато горестно проронва: „Пустата му слава! Всеки иска да блесне, па не знае фалшът на тоя блясък“.

НИКОЛА СТОЯНОВ

Коментар с Facebook

Свързани новини

Напиши коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *