Home-p1-970×90

Дупничанката Т. Христова: 50 овце отглеждаме със съпруга ми, тежко е, хората не купуват домашно сирене и мляко, скъпо им е, предпочитат евтиното, дори да е менте

Тодора Христова е родена в гр. Сопот, но от над тридесет и три години е дупнишка снаха. Със съпруга си Иван Христов отглеждат 50 овце, имат и две кучета, порода каракачанка – Джина и Караман. Тодора и Иван Христови имат син Димитър, който е завършил висше образование и работи в частния сектор. 

– Тодора, Вие сте потомка на каракачански род от гр. Сопот. Какъв беше животът на семейството Ви?

– Дядо ми Никола Янев, който се е занимавал с животновъдство, идва от Бургаско в Сопот. Прекарваме лятото в Балкана, а зимата по край морето, заради животните. Аз съм родена в село Дебелт, Бургаско, но каракачански живот не съм живяла. Родителите ми Мария и Яне Яневи са дошли от Бургаско в Сопот. Занимавали са се също с отглеждане на животни, работили са в гр. Троян, гледали са животни в една опитна станция. В село Марково учих до края на пети клас. Класен ръководител ми беше Тодоров – един прекрасен учител, който много ни уважаваше. Никога не са делели децата, никога не са ми натяквали, че съм каракачанка. Децата живеехме задружно. След осми клас учих в карловската гимназия. Класен ръководител и учител по технология ни беше Карагонов. След като завърших средното си образование, започнах работа в Спортния тотализатор, но не за постоянно. Продължих образованието си задочно в Пощенското училище в София и започнах работа в пощата в Сопот.

– Над тридесет и три години сте дупнишка снаха. Как се запознахте със съпруга си Иван, който също е от каракачански род?

– С Иван се запознахме съвсем случайно в курорта Боровец. Видял ме, а след това той дойде на гости при моето семейство в Сопот. Спомням си, че като дойде Иван в нас, чукна на вратата. Аз попитах: „Кой е?“. А той ми отговори: „Свой“. Отворих и като го видях, му казах: „Какъв свой си? Аз не те познавам”. Общувахме година и три месеца и се оженихме. Спрях да работя, бях домакиня. А съпругът ми Иван цял живот се занимава с животни. Имаме син Димитър, който вече е голям. Завърши висше образование и работи в частна фирма.

– Вие сте работили в Гърция в селското стопанство близо 10 години. Какъв беше животът Ви там и как се отнасяха гърците към българите?

– В Лариса работих преди около 10 години. Отидох със сестра ми, работехме в селското стопанство в една фабрика, сортирахме ябълки, домати, портокали, картофи и др. Работехме по 10-12 часа за малко пари, да не кажа, че и за жълти стотинки. Живеехме в лоши условия. Сутрин започвахме работа в 7 часа до 14 часа, а след това от 16 до 22 часа – тежък труд. Гърците не се отнасяха лошо с нас, но викаха „булгари, булгари”. В Гърция за нас, българите, цените са високи. Лишавали сме се от много неща… Парите си ги харчехме тук, в България, със семействата си…

– А гъркините занимаваха ли се със селскостопанска дейност?

– По-бедните гъркини – да, но повечето – не.

– Животът на каракачаните е немислим без стадото каракачански овце. Със съпруга си отглеждате над 50 овце. Трудно ли се гледа такова стадо днес?

– Със съпруга ми Иван се занимаваме с това от четири години. Имаме 50 овце и две кучета – Джина и Караман. Животът на животновъда е труден. Сутрин ставаме в 5.30 часа и зима, и лято. Почистваме, храним овцете. Зимата е по-трудно, защото им приготвяме храна. Към обяд доим, след което правим сирене, мляко…

– Как успявате да издоите толкова овце – ръчно или машинно?

Ръчно ги доим със съпруга ми.

– Обикновено руното на овцете се стриже през юни-юли. За какво ползвате вълната им?

– Вълната я продаваме, и то за жълти стотинки.

– По какви признаци може да познаем качественото овче сирене и мляко?

– Качественото овче сирене се познава по това, че е бяло на цвят и няма шупли, без консерванти. А млякото е гъсто.

– Дупничани, проявяват ли интерес към домашното сирене, мляко и агнешко месо?

– По принцип повечето предпочитат да купуват от големите вериги магазини мляко, сирене и месо, защото е по-евтино. Но евтиното сирене, мляко и месо нямат това качество, което имат домашните продукти.

– Получавали ли сте европейски субсидии за отглеждането на животните и държавата помага ли на вас, животновъдите?

-Не, не сме кандидатствали за европейски субсидии. Държавата не ни помага, сами се справяме в живота. Аз имам годините, но нямам стажа за пенсия, сама се осигурявам, дано до 70 години да взема пенсия.

 – А имате ли последователи във вашата дейност?

– Не, нямаме. Самите ние със съпруга ми не желаем синът ни да се занимава с това нещо, защото по-добре да бъде сред хората, а не сред животните.

– Каракачанският език е много пъстър и различен…

– Да. Знам няколко каракачански думи, като калимер – добър ден, шега – бавно, орище – заповядайте, паракало -моля, ехи дюля, ехи левта – има работа, има пари. Нашият език, каракачанският, е като старогръцкия език.

 – Каракачанската самобитност е известна в района на Стара планина и тук, в Рила планина. Участвате ли в събора на Карандила или тук в местни събори на каракачаните.

– Участвала съм на събора в Карандила. На този събор играем каракачански хора. Каракачаните имаме обичай като се съберем на тържество, да пеем и да въртим тава, и много пръстени слагаме на пръстите си, като се върти тавата, да се чуват пръстените. Нашите песни са без музика, сами си пеем и играем. Първо пеят мъжете, после  жените. Сега обаче не се събираме толкова често. Някога нашите сватби са продължавали три дни  – събота, неделя и понеделник. Булката е дарявала чорапи, хавлии и дрехи. По наше време, когато се женехме ние, се държеше булката да е честна – девица.

 – Виждате ли бъдеще на животновъдството в България и Дупница?

– Как да кажа, много не виждам бъдеще в тази дейност, защото е много трудна работата, а заплащането е малко. Но ние обичаме животните и се занимаваме с това нещо. Това ни е животът…

– Виждам във Вашата къща и гоблени. Откога бродирате?

– Бродирам още от малка карета и от тези карета се научих постепенно да бродирам гоблени. Имам „Коне на водопой“, „Малката Богородица“, „Лунна нощ“, „Старото мостче“, а в момента работя върху „Воденицата на Буше“, който е много труден гоблен, но много красив.

– Мислили ли сте да имигрирате в чужбина?

– Не, нямам желание. Била съм в чужбина и знам какво е… Българите в чужбина сме си чужденци. Там също е трудно. В България също не е лесно, но старите хора са казали много мъдро „Камъкът си тежи на мястото“. Където и да ходи българинът в чужбина, колкото и да работи, колкото и да печели, чужбина си е чужбина. Никога няма да стане родина.

НИКОЛАЯ ИВАНОВА

Коментар с Facebook

Свързани новини

Напиши коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *