Home-p1-970×90
Home-p1-970×90

ИЗПОВЕДТА НА ЕДНА ХЕРОИНОВА НАРКОМАНКА: Боцках се пред очите на 3-г. ми дъщеричка, тя изпадаше в ужас от кръвта, зависимостта е демон, аз се борих с него 10 г.

Водени от желанието да запознаят своите съученици, приятели и всички хора с видовете наркотици, тяхното влияние, вредите и болката, които причиняват, две възпитанички на Професионалната гимназия по туризъм и хранителни технологии в Разлог – деветокласничките Гергана Чапкънова и Ивет Попова организираха среща с продуцентката и журналистка Весела Тотева, която е успяла да се спаси от силна хероинова зависимост. Поканата е провокирана от силните впечатления на двете момичета след прочита на биографичната й книга „Падение и спасение – изповедта на една хероинова наркоманка“. Книгата им била препоръчана от тяхната преподавателка Анета Даилова, тъй като двете гимназистки търсели интересни истории на наркомани, които да им помогнат за изготвянето на мултимедийния проект, с който смятат да участват в ежегодния конкурс, организиран от Областния съвет по наркотични вещества – Благоевград. Биографичното писание така ги заинтригувало, че те стигнали и по-далеч – поканили авторката на интервю, за да почерпят информация от първоизточника, от човека, преминал през ада на зависимостта и успял да извърви трудния и кошмарен път на спасението. Гергана Чапкънова и Ивет Попова дори иницирали среща с Весела Тотева и учениците от гимназията.

Интерес към срещата проявиха десетки възпитаници на ПГТХТ и останаха след часовете, за да чуят разказа за дългия и труден път към спасението, за вредите, които наркотиците оказват не само върху наркозависимия, но и върху неговите близки и семейството му. Самата Весела Тотева се определя като помилвана от господ за това, че е успяла да се пребори и да остане чиста. Въпреки трудностите, въпреки зависимостта си тя успява да завърши журналистика, да отгледа дъщеря си Валя, чието детство никак не е било леко с майка наркоман. Сега Весела Тотева е реализиран професионалист, а това да помага на наркозависими и техните семейства е нейната кауза в живота. Ето и разказа на Весела Тотева, която призна, че никой не е застрахован от пристрастяване и няма определена възраст за това.

„Бях на 21 години, когато започнах да вземам наркотици, а дъщеря ми беше едва на три годинки. Скоро се бях развела и сутрин, като водех дъщеря си на училище, минавах през едно заведение в центъра на София, където сервитьорка беше моя приятелка. Попаднах в среда, в която се пушеше нещо, но аз не знаех точно какво. След около 10 дни всекидневно пушене се събудих с абстиненция. Разбрах, че това е било хероин, но не се отказах и продължих. Станах зависима и влязох в това ежедневие на човек, който е зависим от хероин. Всеки ден ти трябват пари, за да си набавиш дозата, и това е най-важно за теб. Въпреки всичко аз бях дисциплинирана и успявах да се грижа за детето си. Това е най-тежката зависимост. За мой ужас разбрах, че тя все още съществува и има хора, които започват сега, въпреки че хероинът вече не е толкова разпространен в България, но има заместители, които са точно толкова страшни, колкото и той. По-страшното е, че това е сред децата и все на по-малка възраст започват да приемат и се пристрастяват. След като издадох книгата, много хора се свързаха с мен, много деца ми писаха, които са зависими и които се борят и търсят начин да се оправят. Проблемът съществува и е много голям все още, дори и повече.

Бях зависима осем години. Четири години бях на хероин и четири на метадон, който всъщност на мен ми помогна да се излекувам чрез специална програма на прием. Дори и днес нямам отговор на въпроса как допуснах да се случи това, то просто се случва и никой не е застрахован. Зависимостта е страшно нещо, просто като демон, който те хваща и не те пуска, преследва те навсякъде. Дъщеря ми често ме виждаше да приготвям сместа. Бърках пред нея и й казвах, че това е лекарство, че съм болна и това ще ме излекува. Виждала ме е и как се боцкам, защото четири години са много време и просто няма как да не го направиш поне веднъж пред очите на детето. Аз се боцках всеки ден. Криех се от нея, но не винаги успявах. Един от най-ранните й спомени е как си бия поредната доза в тоалетната. Тя се изплаши и се разпищя, защото бях цялата в кръв. Нямах вече здрави вени. Това е най-големият й кошмар и до днес. Често след това го сънуваше и се стряскаше на сън. Сега е страхотен човек. Въпреки мен тя стана изключителен човек. Аз се грижех за нея въпреки всичко. Може би хората не знаят, че има различен вид наркомани. Когато за пръв път отидох на лекар, за да потърся помощ, той ми каза: Ти си зависима от хероина, но не си наркоман. Аз не спрях да работя. През цялото време работех, господ явно ме е пазел, криех се, за да не ме виждат, за да не разберат. Успявах по някакъв начин да бъда силна, но има хора, които не могат, което е по-страшно. Аз не влязох в престъпни среди, не крадях, за да си набавя дозата, не станах проститутка, както много момичета стават. Работех като сервитьорка и изкарвах достатъчно пари, за да имам за моята доза на ден и да гледам дъщеря си. Успявах да връзвам двата края по някакъв начин. Не съм била любящата майка, която съм могла да бъда и съм сега за сина си, защото съм била повече заета със себе си, със собствените си нужди, отколкото с грижите за Валя.

Имало е и ситуации, в които съм я поставяла в опасност и не знам как сме останали живи. Много пъти съм заспивала зад волана, поставяла съм я в много ситуации, застрашаващи живота й. Просто бях стигнала дъното, дори и под него, но в целия този кошмар родителите ми много ме подкрепяха, бореха се заедно с мен. Когато си зависим, битка е всеки ден.Описвам зависимостта като дух, нещо, което е извън теб и по-силно от теб, което те променя и те прави да не си това, което си. Разбира се, това се отразява на всеки, особено когато имаш любящо семейство и добри родители. Аз съм им благодарна, че никога не се отказаха. Не всеки успява. Аз също съм имала приливи и отливи и не винаги съм вярвала, че ще се справя, защото осем години са много дълго време. Имала съм моменти, когато съм мислела, че няма да се справя и съм благодарна на господ, че успях. За мое съжаление много деца ми пишат и търсят помощ. Оказа се, че има безкрайно много нови субстанции, които и аз не ги знам и ги научавам от децата, които ми пишат. Те са много по-страшни от наркотиците, които е имало по мое време. За тях, за сегашните ситуации, никой не е подготвен, Дори самите лекари, а да не говорим за учителите и родителите, които са напълно неподготвени. По мое време имаше основно хероин и кокаин, сега има много заместители, които са още по-страшни. Заместител по мое време на хероина беше метадонът. Той помогна на мен, но това не означава, че ще помогне на друг. Той ти помага чисто социално да нямаш зависимост от пари. Когато реших, че трябва да направя нещо и да се измъкна от този кошмар, се включих в единствената тогава програма за лечение, която беше държавна. Дават ти определена доза метадон всеки ден и поне нямаш нужда да търсиш пари всеки ден, за да си набавиш необходимото количество.

Тогава започнах да спестявам, да ми остават пари и се записах да уча. След това сама започнах да си намалявам дозата, разбира се, с помощта на лекарите, но най-важното е наркозависимият сам да поиска да излезе от кошмара. В този дълъг и труден процес самоосъзнаването и самопризнаването на проблема е най- трудното нещо. Когато си в проблема, варианти има много, има много терапевтични средства, но ако наркозависимият сам не поиска да го направи, не може да се получи. Въпросът е принципен – да искаш и да вярваш. Преди 20 години беше по- лесно да се осъзнаеш, защото да си набавиш дозата беше по- трудно, а сега наркотици се предлагат на всеки ъгъл. Осъзнах това сега, откакто този проблем се превърна в моя мисия, доколкото мога и имам сили да се справя. Някаква огромна вълна от деца и ученици, които търсят помощ, ме заля и се оказа, че всяко трето дете, в съвсем ранна възраст 12-13 годишни, са пробвали и има зависими. В един клас има 2 или 3 деца, които не са пробвали трева. Достъпът до наркотиците е лесен – дилърите са навсякъде и продават всичко. В тази ситуация хората не бива да се страхуват да говорят за проблема. Първоначално, когато аз започнах да говоря гласно, всички хора казваха, че е смелост. Не, това не е смелост, никога не съм се смятала за смела. Не смятам, че е смелост да разкажеш за проблемите си открито. Ние, българите, трябва да променим начина си на мислене, защото това не е смелост. Просто един откровен разказ за един голям проблем, който съществува все още, и то в много по-големи граници. Повечето хора го наричат смелост, аз го наричам провинциално мислене – „синдромът на малкия град“, без да визирам провинцията, защото проблемът го има и в София. Хората се притесняват да говорят за проблемите си, не обичат да говорят за тях. На Запад не се притесняват. Това е вид освобождаване. Когато разкажеш за проблема ти действа като психоанализа, като сеанс. Приканвам всички хора да говорят за проблемите си, да не се притесняват, независимо какво ще каже съседката или братовчедката, или който и да било.

Пишат ми родители и ме питат как да се справят с детето си, защото не знаят. Аз им казвам: Разказвайте за проблема. Имала съм случай, в който баща ми се обажда по телефона и казва дъщеря ми си отива, аз я губя и не знам какво да правя. Най-важното е да се говори за проблема и наркозависимият сам да пожелае да се измъкне. Като бивш наркоман бих казала на наркозависимите да се борят, да вярват и да знаят, че това е битка. Това, че не взимат от две седмици, не означава, че са спрели. Пак ще вземат. Битката е дълга, трудна и жестока и е битката на доброто и злото, на господа и дявола. Всеки човек трябва да я разбере със сърцето си и да не се успокоява, ако за някакъв период е спрял, защото това е всеки ден. Аз вече не я водя, но минаха 15 години. Първите 10 години бях в битка. Дори решението как да постъпиш, пак е битка. Книгата ми добре описва всичко и вярвам, че тя дава надежда и вяра, че човек може да се справи с една такава зависимост. Според мен страховете, неудовлетвореността, всички тези страхове, които ги носим, също са зависимост. Въпреки нещата, през които съм минала, сега аз съм много добре – живея добре, успях да се реализирам. Основното ми послание и обръщение е към децата, към родителите и учителите: Трябва да се образоваме всички заедно, дружно, като общество. Съзнавам, че това е клише, но всички трябва да разберем срещу какво се изправяме, т.е. какво има на пазара и какво дебне зад ъгъла всяко дете. Учителите също са неподготвени. Оттам нататък като структура – на ниво министерства и т.н., според мен трябва да се предприемат конкретни стъпки да се намали достъпът до наркотиците и децата да имат страх, че могат да бъдат хванати.

Коментар с Facebook

Свързани новини

Напиши коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *