Кюстендилката Елена Славова, майстор на народни художествени занаяти, номинирана за живо човешко съкровище: Плета чорапи за българи в Америка, майки ми поръчват везани ризи, за да кръстят в тях бебетата си, правя муски за любов за внучките на приятелки

Приветлива и винаги усмихната, кюстендилката Елена Славова през последните 20 години следва целта си да съхрани българските обичаи, за да не ги забравят идните поколения. 60-годишната жена е номинирана за живо човешко съкровище. Посреща ни на щанда си, специализиран за български шевици и носии, които изработва точно така, както са го правили бабите ни столетия наред. Докато разговаряме, ръцете й сръчно се движат, изплитайки традиционни чорапи за българска женска носия, която само след няколко дена ще отпътува за далечна Америка, по специална поръчка на българи, установили се в Страната на големите възможности.
„Започнах преди двадесетина години със сувенири и муски“, спомня си Елена и допълва, че амулетите за здраве, любов и късмет са запазената й марка. По думите й, началото било трудно, най-вече защото трудно намирала материалите, от които да изработва поръчаните й носии, но с годините се утвърдила като име и вече получава покани за участия в Италия, Испания и други европейски страни.
„Първото нещо, което направих, бяха няколко муски за любов на внучките на приятелка, те се правят от слама и конци, така че не ми беше много трудно да си осигуря нужното за изработката им. Тогава осъзнах, че повечето от младите хора не знаят нищо за нашите, традиционно български обреди и обичаи, най-вече защото те не се преподават в училище, а и повечето бавно умират, тъй като не се практикуват в семейството. Да изработя тези муски за мен беше и лесно, и трудно. Но аз съм потомка на стар занаятчийски род, да изработвам неща с ръцете си е наследство от моята майка и моите баби, от тях съм наследила усета към красивото и към носиите. Обредите и традициите винаги са се спазвали в нашия дом. Всички празници са се почитали. Просто нося в себе си това, което правя, а и изработването на носиите ми носи удоволствие. Мога да кажа, че с тази работа намерих себе си.
Започнах в период, в който човек пада, и за да се изправя и да продължа напред, въпреки трудностите, се наложи да започна да правя нови неща. В началото всичко беше само хоби, удоволствие, но след това, а и поради търсенето от страна на хората, моето хоби се превърна в ежедневна работа. Като си спомня началото, едва изкарвах 100-200 лв. месечно, едва преживявах с тези пари, сега вече не е така, мога да кажа, че никога не преставам да работя, но освен че се издържам, помагам и на внучките.
Имам двама синове и три внучета. Тринайсетгодишната ми внучка Александра е наследила уменията на баба си и освен че рисува, изработва и интересни кукерски маски, за радост на цялата рода“, споделя Елена и нито за миг не престава да работи.
„Интересно е около мен. Аз съм такъв човек, че искам много неща да науча как се правят, обичам да експериментирам. Най ми харесва, когато идват да купуват и ме питат за конкретни традиции, а аз им обяснявам българските обичаи“, обяснява майсторката приложничка и разказва как преди около десетина години след много обиколки намерила стана на баба си, разглобен и прибран в една плевня.
„Бях толкова радостна, че сякаш ми се беше паднала шестица от тотото. Проблемът дойде, когато трябваше да го сглобя и установих, че заема цяла стая в апартамента ми. След това малко по малко нещата се подредиха, наех си ателие и сега там има място за всичко. Рядко пускам хора в него, тъй като това е моята светая светих, но станът от баба ми е там и на него тъка това, което ми е нужно, точно така, както са го правилите бабите и прабабите ми“, казва Елена.
След като работата потръгнала, в нея се включила и сестра й Магдалена, с която сега заедно обикалят изложения и събори. Двете сестри са известни не само в страната, но и в чужбина с работите си.
„През последните месеци наблюдаваме една интересна традиция, поръчват ни ризи, а и цели носии за малки деца. Имах и няколко поръчки за облекла на момиченца и момченца на възраст една-две годинки, като родителите обясниха, че го правят, за да кръстят малките в църква с носия“, разказва Елена Славова.
„Увеличава се броят на хората, които посягат към традиционно български изделия на фолклорна тематика. Определено стават повече тези, които оценяват българските традиции. Нашата култура е толкова богата, неоценими са празниците във фолклора, в обредните трапези, в шарките на българските носии. Такава пъстрота от багри – това е едно истинско изкуство. Преди няколко дни участвах в Перник на един празник, където жури бяха Андрей Слабаков, Цветана Манева и представител от Етнографския музей в София. Прави ми впечатление, че участниците в тези събития, посветени на българския фолклор, все повече се увеличават. А от друга страна, се радват и на по-голяма публика“, споделя Елена Славова и допълва, че от майка си, която е била много духовен човек, е наследила любовта към българската традиция, усета към тъканта, уменията си в бродерията.
„Впоследствие установих, че много неща не знам, заради това започнах да се интересувам, четях всичко, което ми попадаше, и малко по малко аз самата започнах да предавам знанията си на младите. Радвам се, че внучката ми проявява интерес към това изкуство и тя ще наследи моите знания и умения. От няколко години ме търсят и чужденци, които проявяват изключителен интерес към българските обичаи. Няколко пъти обучавах шотландски групи, които отсядат в Кюстендил. И всичко, което изработваме тук, те си отнасят по техните места с грейнали лица. А мен ме радва фактът, че те отнасят нещо кюстендилско по родните си места и по този начин правим реклама на града и на нашите кюстендилски традиции. Изработвали сме мартеници, великденски сувенири от истинска вълна и ненадминатите маски, така типични за нашия регион. Няма да забравя как си слагаха маските, щастливите им грейнали лица, танцуваха радостни, че сами са изработили тези сувенири“, споделя Елена.
Последната й голяма страст са репликите на традиционните кюстендилски носии. „Почти всеки ден ми се налага да притичвам до Историческия музей“, споделя Елена Славова и допълва, че само преди седмица й поръчали изработването на женски фолклорни носии, цели комплекти, от други краища на страната.
Възраждането започнало от танцовите ансамбли, каквито в Кюстендил има около десетина. „Така е и в другите части на страната, а за тези ансамбли трябват носии и най-често те си ги поръчват точно на такива приложници като мен“, споделя тя и допълва, че за изработването на една такава носия са й нужни от няколко дни до седмица, когато е по-богата.
„Въпреки че традиционната кюстендилска сая не е многоцветна, за изработването й отиват дни наред, тъй като е богато обточена със сребърни или златни конци по ръкавите и огърлето – казва Елена – а на ризата на жените освен бродерия има и огромни свилени дантели. Колкото по-богата е притежателката на носиите, толкова по-голяма е дантелата“, разказва Елена Славова.
„Ние приложниците, в момента живеем в едно сравнително богато време, тъй като голяма част от материалите могат да бъдат намерени все още в сандъците на бабите по селата“, казва Славова. Според нея женските носии-реплики се продават от 400 лв. нагоре, в зависимост от украсата по тях.
„Много по-скъпи са носиите от Пловдивско“, казва Славова и допълва, че по традиция колкото по-богат е бил регионът, от който произхождат носиите, толкова по-скъпа е тя.
ЖАНА ХРИСТОВА

loading...


 

Коментар с Facebook

Подобни новини

Остави коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *