HP-p1-728×90 Refan

Кюстендилката Петранка Стаматова след 20 г. живот в Чикаго: Идвам си винаги с умиление, но за жалост България се променя бавно, не виждам какво може да задържи хората – няма работа, цените са високи, доходите ниски

Петранка Величкова Стаматова е родена през 1964 година в село Баг- ренци, община Кюстендил. Семейна, с две деца, съпругът й Петър е  от София. Тя е магистър по автоматизация на топлоелектрическите процеси за атомна станция. Дипломирала се е в Московския свободен университет. Средното образование завършва в родния си Кюстендил – Икономически техникум. От 1998 година с цялото си семейство след спечелена зелена карта живее в Чикаго.
– От колко години сте в Чикаго?
– Заминах с двете си деца Деси и Митко през 1998 година, а няколко месеца преди това дойде и мъжът ми Петър със зелена карта. Всяка година обаче, когато имаме възможност, си идваме. През лятото самолетните билети са по-скъпи, едно пътуване излиза 1000 долара на човек, през зимата е по-евтино, около 600 долара. Връщаме се, за да се видим с близките си, с приятелите, с майка ми, за съжаление баща ми почина миналата година.
– Вие сте там вече 20 години, усещате ли разлика в България, променя ли се?
– Има разлика, променят се нещата, за съжаление очаквахме, че промените ще са драстични и ще имаме стимул да се върнем. Заминахме с намерението по-късно да се върнем, искахме да получим гражданство, децата да се изучат и тогава да се върнем. За съжаление обаче, когато се връщаме, промените, които виждаме, не че са малки, не че са лоши, но не са достатъчни. Малко сме разочаровани от темповете, с които България се променя.
– Кое в България се е променило към добро? 
– Харесват ми магистралите, магазините са пълни. За съжаление обаче търговските обекти много рядко са пълни с български стоки. Явно няма достатъчно производство. Харесва ми, че сме част от Европейския съюз. Не намирам, че всичко, което налага ЕС на България, е много положително за страната.
– Кое например?
– Най-важното за мен е прекалено високият стандарт, който се налага от ЕС, и прекалено ниските заплати, които не съответстват на стандарта. Голяма част от хората не получават достатъчно пари, за да живеят нормално. Например цените на продуктите са твърде високи в сравнение с това, което получават хората.
– Какво ви свързва все още  с България след толкова години? 
– Преди всичко родителите, роднините, приятелите…
– В Кюстендил какво се е променило за това време?
– Харесва ми, че в центъра на града има много големи промени, променена е алеята, сега виждам промени и около Художествената галерия „Владимир Димитров-Майстора“, градът става все по-красив. Красиво е и след реконструкцията около река Банщица. Там гледам, че ще се получи един красив парк. Възхищавам се и на направеното с крепостната стена в лесопарк Хисарлъка, покрай театъра е по-различно, по-зелено. За съжаление обаче Кюстендил не може да остане настрана и от демографските процеси, от които е обхваната България. Сякаш градът е обезлюдял, не знам колко хора са останали. Не ми харесва това, че хотел „Пауталия“ все още остава недействащ, разбрах, че е частна собственост. При общуванията ми с приятелите виждам, че голяма част работят навън и рядко са в България. Не виждам какво може да задържа хората тук. Действително ние никога не сме имали големи промишлени предприятия, но една лека промишленост ще вдигне града, въздухът си остава чист, както си го помня от моите ученически години.
– Като отидохте в Америка преди 20 години, лесно ли си намерихте работа? 
– Работа там винаги има, дали е работа по специалността, дали е високоплатена, или не, няма значение. Отивайки в Америка, трябва да си готов за трудностите и да знаеш езика. Ние отидохме със зелена карта, т.е. бяхме легални. Това ти дава преимущество преди всичко, стига да знаеш езика. Той е голям фактор за това каква работа ще си намериш. В такъв голям конгломерат като Чикаго намирането на работа не е трудно. Неслучайно този град се превърна в българската столица зад граница. Намира се дори на същата географска ширина като София.
– Вие знаехте ли английски, като отидохте в Чикаго? 
– Знаех много малко, бях взела едно-две нива в училище, но тъй като дъщеря ми беше на една година и половина, нямах голямата възможност да уча, защото бях заета с нея. Като отидох в Чикаго, се наложи да доучвам и продължих да взимам класове. Защото разбрах, че ако не знаеш английски, нито можеш да си намериш добра работа, нито въобще да комуникираш.
– Сега с какво се занимавате? 
– Брокер съм на недвижими имоти в Чикаго, това изисква съответно да знаеш достатъчно английски и да имаш лиценз за работа в щата Илинойс. Лицензът за работа се подновява на всеки две години, като взимаш класове. Доволна съм от работата си и от живота си там. За съжаление, когато  съпоставям, това което мога да правя в България, и начинът, по който живея там, смисъла да се връщам тук не го виждам. Там например при продажба на къща за 1 млн. долара брокерът получава 2,5% от сделката. Дори си промених името от Петранка на Петра, тъй като американците трудно го произнасят.
– След голямата криза раздвижи ли се пазарът на недвижимите имоти? 
– Ами да, само в последните няколко години имаше една криза, от която излизаме в момента. Цените на имотите през последните 3-4 години непрекъснато вървят нагоре. Засега предлагането на пазара не е достатъчно голямо, но виждам, че се движи в положителна посока.
– Образованието в България и САЩ по какво се различава? 
– Отидох в Чикаго с две деца на различна възраст – синът ми беше на десет години, дъщеря ми беше почти на две годинки. Запозната съм с цялостната система, тъй като дъщеря ми, която беше на година и половина, е минала през детски градини, през начални класове. Синът ми вече е минал възможно най-високо ниво на обучение, магистърска степен финансиране, след инженерство бакалавър. Много е специфичен въпросът за образованието, защото там няма единна система, по която хората се учат. Различните райони, различните дистрикти имат различни системи на обучение.  Един от големите критерии за мен лично бе изискването там, където отида да живея, да има добри училища и децата ми да получат добро образование. Това е приоритет не само за нас, това е приоритет за много емигранти, защото в това те виждат смисъла на своя живот. И когато си купуват къща, е много важно да знаят къде децата им ще получат по-добро образование. Аз съм на място, където децата, които постигат по-високи резултати, имат възможност да учат на различни нива. Например в нашия район в средното училище има три нива – нормално, напреднало и още по-напреднало, с две години напред. Съответно моите деца са минали най-напредналите нива, синът ми успя да завърши  бакалавърска степен за 3,6 години, вместо за четири. Това спестява половин година. Дъщеря ми завършва по същия начин, тя все още е студентка.
– Какви са техните специалности? 
– Синът ми Димитър е електроинженер бакалавър, също има  допълнителен лиценз за професионален инженер, което се учи допълнително. Освен това е и магистър в бизнес администрация, което завърши неотдавна. Дъщеря ми Деси учи в момента за машинен инженер в университета „Бъркли“, Калифорния. Планираме да завърши тази година с един семестър по-рано. Положителното там е, че децата, които завършат образование, в зависимост от сферата, в която са се насочили, специално в инженерните науки, си намират работа, получават заплата, с която могат да се издържат и да живеят, и не се нуждаят повече от  нашата финансова помощ.  – Да Ви върна в училището, там заниманията са и сутрин, и следобед…  – Децата в началните класове започват да учат към 8.30 часа, в средното училище – в 7.30 и са на училище до 15.00-15.30 часа. Вкъщи не се учат уроци в началното училище, но пак е специфично, в зависимост от района, в който учиш. При средното училище може да има през ден домашни, не се дават за събота и неделя, но това беше, когато синът ми беше в 5-6 клас. Малко по-леко е в началните класове, постепенно натоварването при навлизане в така наречения Мидъл скул, или 7-8 клас, малко се покачва темпото. В средното училище всичко зависи от детето, може да си избира това, което ще учи в зависимост от това какви са неговите наклонности и да си избира предметите и натоварването.
– Извънучилищните форми разнообразни ли са, плаща ли се за тях? 
– В обществени училища всички форми са безплатни. Ако детето е в някакъв отбор или нещо друго, родителите се събират, за да наберат средства за изпращане на децата на състезания или за някакви други форми, но по принцип не са платени. Училищата там не са платени и средствата за тях се покриват от данъците, които плащаме за недвижимост. Голяма част, да не кажа над 80% от тези данъци, постъпват в училищата. Затова там, където имаш по-високи цени на недвижимост, има по-високи данъци, има и по-високи заплати на учителите, има по-добри училища, обикновено това е логиката на тези неща.
 – Какво ви впечатли в Америка, когато отидохте в самото начало, и трудно ли успяхте да свикнете? 
– Обикновено хората от България, когато отидат, се впечатляват от размерите, от големите разстояния. На нас с мъжа ми не ни направи впечатление, тъй като сме учили в Москва 6 години, който също е един огромен град. Чикаго е огромен конгломерат, не можеш да се придвижваш без автомобил, това беше шокиращото и за роднините, които идват. Това е първото – като дойдеш, трябва да си вземеш кола или ако живееш в града, да ползваш метрото. Затова, като живееш в кварталите, трябва да си купиш кола.
– Събирате ли се за празниците? 
– Там емигрантската колония е огромна. Мъжът ми поддържа сайт „Еврочикаго“, участваме в срещите на медиите зад граница. Вече в Чикаго има две църкви, там сме си направили една малка България, имаме си български ресторанти, български магазини, български места за култура, български танцови състави. Общо взето – всичко, от което нашата общност се нуждае, за да функционира, ние си го имаме в Чикаго. През последните три месеца на миналата година имахме гостувания на два български театъра, български групи са ни посещавали отделно от турнетата. Всяка седмица се провеждат две-три български събития и хората се чудят къде да отидат по-напред. Затова считам, че Чикаго е не само столицата на българската емиграция в Америка, а въобще столицата на българската емиграция. Няма точна статистика колко българи живеят в града, опитвали сме се да разберем, може би 100 000, никой не знае, трудно е да се преброим. Може да видиш българи навсякъде, не само на българските места, но и в строителни вериги можеш да чуеш българска реч, което говори, че действително сме много.
ГЕРГАНА ИВАНОВА

 

Коментар с Facebook

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *