Home-p1-970×90
Home-p1-970×90

Митове и легенди! Мома от с. Пирин, живяла до 60-те години на ХХ в., е последната любов на Змея

Заради християнски празник Гергьовден в хорското въображение неизменно изплува иконата на светеца на бял кон, който пробожда змея. Това митично животно е пуснало дълбоки корени във фолклора на Пиринско и по-старите хора и днес разказват на внуци и правнуци приказни истории, според които Змеят е шествал до не чак толкова отдавна по дебрите на Пирин и тихите води на Струма и Места.

Чудовището притежава вълшебни сили, които му дават възможност да приема облика на страховит звяр, но и на хубав момък, на тъмен облак или ярко слънце, на комета в нощното небе или на гръмотевица. Той може да е противник на герои като Крали Марко и Свети Георги, но също и пазител и стопанин на селища и извори, покровител на родове, дарител на богатства. Известна е склонността му да се влюбва в моми и невести от човешкия род, които посещава тайно или пък отвлича в своите пещерни жилища вдън горите, сред непристъпните скали. От тези бракове се раждат змейски деца с човешки облик, но с крилца под мишниците и необикновена сила.

С образа на Змея са свързани много предания за местности, пещери, извори и скали – както из цяла България, така и в Пиринския край. Някои от тях са отдавна забравени и могат да се открият само в старите книги, но други продължават да се предават от уста на уста и до днес.

Къде в Пиринско е живял змей, разказва специално за читателите на „Струма“ доц. д-р Вихра Баева от Института за етнология и фолклористика с етнографски музей /ИЕФЕМ/ на БАН:

 

ОМАГЬОСАНИТЕ ЖЪЛТИЦИ И КАК СЕ Е ПОЯВИЛА ТОПЛИЦАТА КРАЙ МОСОМИЩЕ

Едно от змейските места в района е старото село Ляски, днес Ново Лески в община Хаджидимово. Недалеч от него се намира пещера, известна като Свети Гергската скала, а край нея тече река Топлица. През май 1896 г. А. Иванов, учител в с. Каракьой (днес в Гърция), публикува във вестник „Новини” любопитна дописка, в която разказва старо предание, чуто от местен овчар:

Преди много, много години един стар змей владеел горите между Струма и Места. Той имал двама синове, и те змейове, които изпращал насам-натам по работа.

– А каква била работата на змейовете, дядо Марине? – пита любопитният записвач.

– Работата им била – обяснява той – да нареждат облаците, да разнасят дъждове, градушки, гръмотевици и светкавици.

Веднъж по-малкият змей прелитал над село Мосомище. Било на Великден, та всички люде били на хорото, а сред тях и поповата щерка, гиздавата мома Топлица. Змеят я загледал от облаците, харесал я, па се спуснал и я грабнал от хорото, преди някой да разбере какво става. Горкият баща навсякъде разпитвал и я търсил, но не открил и следа от нея. Изминало доста време и родителите я прежалили.

Един летен ден попът се качил на Свети Гергската скала да събере дърва за огрев. Сякаш че нещо го теглело все по-нагоре, докато изведнъж съгледал дъщеря си, цяла в сърмени дрехи и обкичена с жълтици. Прегърнали се разплакани и момичето разказало, че я грабнал младият змей, но баща му се разгневил и ги изпъдил от планината Алиботуш, дето бил дворецът му. Сега двамата живеели на Свети Гергската скала. Змейовата невеста се бояла мъжът й да не завари неканения гост, затова бързо отпратила баща си, но пожелала да му даде подарък на изпроводяк. Напълнила един чувал догоре с жълтици, но понеже вече била научила змейски магии, направила златото леко като перце, че да не тежи на баща й по пътя. Заръчала му да го отвори, като се прибере у дома. Взели си сбогом и дядо поп потеглил с чувала на рамо, но нещо все го глождело да види какво има вътре. Накрая не издържал, отворил го и що да види? Чувалът бил пълен с лукови люспи! Разлютил се той, изсипал люспите, па си взел чувала, та си отишъл и без дърва у дома. Рекъл да изтръска още веднъж чувала и що да види? Отвътре била залепнала една жълтица.

Разказал отчето всичко на попадията и тя го нахокала му заръчала час по-скоро да иде и да донесе луковите люспи, които били омагьосани жълтици. Забързал се попът, изкатерил се обратно, но вече било късно. Точно на мястото на люспите избликнала голяма река с топла вода и завлякла всичко надолу. Когато попът изтърсил чувала, щерка му го видяла от скалата и много се уплашила да не би змеят да види и да се разгневи. Почнала да се моли на Бога за помощ, а той чул молбата й и направил така, че да изври гореща вода и да отнесе луковите люспи. Оттогава нарекли реката Топлица, по името на поповата щерка.

Според преданието топлата й вода постепенно изстива и когато стане съвсем студена, реката ще пресъхне.

– Сега людето станаха сите дяволе – завършва разказвачът – та и змейовете не им се показват. А пък едни казват, че откак са излезли пушките, оттогаз змейовете се изпоплашили, та взели да се крият.

СЕЛСКОТО И ЧУМАТА В КОВАЧЕВИЦА

Друга стара история намираме в архива на прочутия фолклорист Иван Шишманов. Разказал му я около 1890 г. Стоян Златаров от с. Ковачевица. „На северозапад от село Ковачовица (днес Ковачевица) – пояснява записвачът – идва река Канина от Родопите, та се влива в река Места при село Фотовища (днес с. Огняново) и при разваления град Никополис (в землището на с. Гърмен) е един от левите притоци на Места. Два часа от селото реката прави един малък вир, доста дълбок и със син цвят. Казват, че реката като носи от планината цели буки и борове, потъват в него без никакъв остатък. Риба имало, голяма колкото един бивол. Над езерото има една грамадна скала, висока до 1500 м, а върху й има планина в букова и борова гора. Всред скалата има три дупки, от които едната е непристъпна за човека. Тия били пълни с имане. Едно време се влизало в нея чрез една хоросанена пътека и там се крили разбойниците Головода и Пещник войвода, затова и самата дупка носи името Головодова дупка, а вирът под нея бил стопанит (обитаван от змей стопанин – б.а.).

Веднъж една мома отишла да пасе кравите си към Синия вир. Щом погледнала във водите, съгледала вътре нещо голямо и шарено – змей. Харесал той момата, преправил се на момък и захванал да я люби. Хубавицата се оплакала на майка си, а тя била веща жена и я подучила с хитрост да узнае от либето си как да се отърве от него. На следващата среща момата се явила тъжна и угрижена. Споделила на змея, че у дома имат млада крава, която биковете постоянно нападат, и го попитала има ли лек, за да я опазят. Без да се замисля, влюбеният змей й издал тайните билки и момата си сварила отвара, поляла се с нея и пропъдила змея завинаги.

Не след дълго обаче тя родила змейско дете: от пояса нагоре змей с едно око, а от пояса надолу – човек. Изплашени, селяните поискали да го изгорят, но то излетяло нагоре като син пламък. Оттогава змейовият син станал Селското. Преправял се ту на хрътка с едно око, ту на желязно муле, от чиито нозе излизал огън. Казват, че родените в събота можели да го видят. Един път се явил като владика със запалени свещи, а след него вървяло цяло шествие от владици, попове и миряни. Много хора го виждали като бивол; слушали го да реве като магаре или като муле и да дрънка с дайре. А когато на някой човек му „дойдело времето”, то вземало душата му.

Веднъж Селското било на война и като си дошло, заварило Чумата да мори людете. Разсърдило се то, изскубнало от гората един бор и го побило сред селото на улицата. Тогава започнало люта битка с Чумата. Три дни и три нощи я гонило с огнени стрели. Духали големи фъртуни, та къщи и комини се събаряли. Оттогава Селското заживяло на гробищата и не давало на друга болест да дойде в селото, а само то си прибирало людете на оня свят.

ПОСЛЕДНАТА ЛЮБОВ НА ЗМЕЯ Е ОТ СЕЛО ПИРИН

В подножието на връх Ореляк, живописно накацало по бреговете на река Пиринска Бистрица, се намира магическото село Пирин, където змейските истории са живи и до днес. В това може да се убеди всеки любопитен гост, който мине тъдява и попита местните хора за Гинчовия змей, за пещерата Змейова скала, където влюбеният змей е отвличал избраниците си Каля или Стана, или за змейската къща, построена от сина му.

Вероятно последната любов на змея е била Николина от Гинчовия род. Живяла в селото докъм шейсетте години на миналия век и мнозина си спомнят за нея: жена със следи от предишна хубост, но с алени белези от изгаряния по лицето. Била „малко недъгава”, „никаква”; живеела сама, обикаляла и просела по улиците, а хлапетата я дразнели и й се подигравали. Нощем пеела странни протяжни песни, които огласяли притихналото село. Зад тъжната й съдба се криела невероятна тайна – Николина била любена от змей.

Баба Злата Стоименова разказва: „И тая много била убава, Николина. На хорото най-убавата тя. И кат си играла на хорото, взела да дреме. Па той змея отишъл там, над хорото, да си я закара”.

Сякаш изпаднала в транс, девойката се отправила към дома си. Майка й забелязала, че нещо не е наред, и тръгнала след нея. Когато стигнала вкъщи, намерила Николина заспала, а до нея лежал красив млад мъж с руси коси. Изплашена, жената потърсила съвет от съседка: „Що да правиме таа наш’та мома? Змея я люби. Що да направиме да я откажеме от нега?”. Съседката знаела магическа билка, способна да прогони змея – стовръз. Набрали от вълшебното растение, сварили го и с отварата полели момичето. Змеят не се приближил повече до избраницата си, но оттогава тя вече не била същата.

Баба Петра Калинова пък твърди, че змеят си харесал Николинка и още едно момиче, докато били още в люлка, и редовно ги посещавал. Явявал се във вид на ярка светлина, докато наоколо било мъгливо и мрачно. Чудели се двете майки какво е това чудо, пък се досетили, че змей люби децата им. Допитали се до съседки и те препоръчали разделната билка стовръз. Щом обаче полели момиченцата с магическата отвара, едното починало, а другото, Николина, останало осакатено за цял живот. Дали билката е била силно отровна, или отварата е била прекалено гореща и майките неволно са попарили децата си? Възможни са различни тълкувания, но историята на Николина продължава да се помни и разказва, и да вълнува въображението на слушателите…

 

Ако необичайните змейски истории са развълнували и вас, може да откриете още много песни, приказки, легенди, разкази, поговорки, че дори и вицове, в книгата „Змей. Змеица. Ламя и хала. Сборник с фолклорни текстове”, подготвена от екип учени от Института за етнология и фолклористика с етнографски музей към БАН с отговорен редактор доц. д-р Вихра Баева. Книгата заедно с други издания на ИЕФЕМ и издателство „Изток – Запад” ще бъде представена в Историческия музей в Благоевград на 10 май (сряда) от 18,00 ч.

Коментар с Facebook

Свързани новини

Напиши коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *