Home-p1-970×90

На гости у Гойо от Испания и жена му Таня в Крупник! Грегорио де ла Фуенте: В България е спокойно и красиво, но шофьорите са ужасни, липсват ми хлябът от Памплона и морската храна

Не е лесно човек да открие къщата на испанеца Грегорио де ла Фуенте в китното симитлийско с. Крупник.

Първо – тя се намира в един от кварталите на селото, и второ – крупничани си падат по сложните обяснения. Упътват ни съобразно броя на легналите полицаи, през които трябва да преминем, бройката на паркираните в района военни камиони и още десетки указания за посока, завои, мостове и т. н. По неизвестни причини никой от тях не се сеща да каже единствения сигурен белег за локализиране на „испанската“ хасиенда – освен че е една от най-хубавите в селото, тротоарът пред къщата е безупречно изметен,  а сред плочките не расте нито една тревичка.

Знаем, че чистотата е дело на крупнишкия зет Грегорио, когото местните наричат с обич Гойо – човекът, който всяка сутрин вади метлата и премита улиците около къщата си, после хуква с косачката и друга градинарска техника по комшийските дворове, за да подреже някой храст или да окоси нечия морава.

След като половин час обикаляме селото и почти случайно попадаме на дома на Гойо, от двора изскача усмихнатата му съпруга Таня и гостоприемно ни кани вътре. Озоваваме се в приказно дворче с барбекю, много цветя и малка градинка с колци за червени домати. Малко по-късно на верандата се появява и самият Гойо. Широката му усмивка и здравото ръкуване ни предразполагат директно да минем на „ти“. В разговора ни се включва и очарователната Таня, която доста често го прави и като преводач, защото съпругът й още не е напреднал достатъчно с българския език.

– Гойо, твое дело ли е този прекрасен двор?

– Мое, разбира се, и особено доматите, но в отглеждането ми помагат дядото и шуреят. Засадил съм от българските розови домати, защото са много вкусни, но другата седмица очакваме от Испания разсад с испански сортове, понеже и те не са лоши.

Да започнем отначало – как се реши да зарежеш Памплона и да дойдеш да живееш в едно българско село?

– По здравословни причини и заради любовта. Преди 16 години дойдох на гости на мой приятел от гр. Рила – Димитър Буров, той ме заведе в ресторант „Мелпомена“ в Благоевград и там се запознахме с Таня, която работеше в заведението. Собственикът д-р Красимир Спасов много хареса нашата връзка и като че той бе в основата на това да се осмеля и да й поискам ръката. Димитър ни стана кум. Оженихме се в Благоевград и беше много хубава сватба. После Таня дойде за няколко години в Испания, но преди 3 години докторите ми наредиха да си дам почивка, защото имам байпас, и аз избрах да го направя тук, в България. Заради спокойствието и заради хората.

– Таня:  А, а на мен ми обясняваше, че идва да живее в Крупник, понеже още на сватбата ми обеща все някога да ме върне в България.

– С какво се занимавахте в Испания?

 – Г.: Аз много години бях градинар, гледах зеленчуци, но когато се оженихме с Таня, си отворихме малко квартално заведение – само с 6 маси и домашна кухня. Там това нещо е лесно да го направиш, защото испанците много уважаваме храната и ценим, когато е качествена. Например в България като се съберем с приятели отиваме някъде на ракия със салата, а с приятелите в Испания ходим на вечеря и хапваме добре.

– Какво стана с бизнеса, след като преди 3 г. дойдохте в Крупник?

 – Т.:  И заведението, и апартамента ги даваме под наем и с тези пари живеем тук.

– Какво донесохте от Испания в България?

Т. : Мопсът Рекс, който пристигна в една клетка, дъщеря ни и мебелите от апартамента. Наскоро семейството ни се увеличи и с котката Миси – намерихме я на улицата и много добре се разбира с кучето.

Гойо, и в Памплона ли чистеше така, както тук на село?

– Около заведението – задължително, но улиците не метях, защото си има фирми по чистотата, които го правят всеки ден. Тук обаче няма начин да не го правиш – фирмата минава май веднъж на 2 седмици и ако човек не обере с метлата, всичко става в прах. И да ви кажа, не съм само аз от тия, дето чистят – и от съседните къщи хората излизат и го правят. Като заметем, понеже имам много градинска техника, все някой ще ме помоли да му окося тревата например, и аз го правя с удоволствие.

– Т.: Да, още като се нанесохме тук, той си купи много техника, даже тракторче искаше да си вземе и добре, че не намери, защото не знам къде щяхме да го държим.

 – Като външен човек виждаш ли България променена в сравнение с първото ти идване тук през 2001 г.?

– Да, много се промени. Още като кацне човек на летището, вижда промяна към по-добро, администраторите вече се усмихват повече и работят по-добре, услугите се промениха към по-хубаво, санирането придаде съвсем модерен облик на кварталите, магистралата край Благоевград е добра придобивка…

 – И всичко у нас ти харесва?

– Е, не всичко. Например хич не харесвам пътищата в селото, които нямат асфалт, както и начина, по който шофьорите карат колите си – всеки бърза да те изпревари, без въобще да се съобразява с правилата на движение. Аз всеки ден пътувам до Благоевград, където карам и после прибирам дъщеря ни от гимназията – това си ни остана като навик от Испания, защото до VІ клас там родителят е длъжен да вози детето си до двора и да го чака след училище. И всеки ден тук се сблъсквам с шофьори, които хвърчат като луди. В Испания задължително за такова шофиране щяха да получат глоба, а глоба там няма как да не платиш.

Предполагам има сериозна разлика между двете страни и в областта на здравеопазването?

 – Т.:  Да, има. Когато заминах в Памплона, аз веднага се включих в неговата здравна осигуровка и фактически от първия ден получих здравеопазване на здравно осигурен. Но и там се плаща доста – мисля, че здравната и пенсионната осигуровки му бяха над 300 евро месечно. И в пенсионно отношение в Испания е по-добре – като навърши възраст, той ще си получава добра пенсия от там, аз също, защото съм в очакване да взема испанско гражданство.

– Гойо, какво ти липсва от Испания?

– Храната. Например хляба – испанските франзели ги пекат 2 пъти на ден и са винаги толкова пресни и хрупкави…  Липсват ми още морските храни, телешкото, чулетона, което е месо от крава, испанският хамон, който е съвсем различен от този, който се продава в България. Но да ти кажа, колкото ми липсват, толкова и не, защото редовно получаваме месо в колети от Испания – там останаха да живеят братята и сестрите ми и редовно ни пращат.

 – А не тъгуваш ли за коридите?

– О, не и откакто бях на 18-20 г., когато една крава ми стъпи на гърба. Оттогава предпочитам да ги гледам на телевизора. /смее се/

 – Таня, не успя ли да го научиш да хареса българската кухня?

– Абе с кюфтетата и кебапчетата някак компенсираме липсата на чулетона, правя му още много пилешки супи, които той доста харесва, а той си готви паеля, макар и не с морски дарове, както я предлагат в Испания, а с пилешко. Пак става добре.

 – И дъщеричката ли е фенка на испанската кухня?

– При младите е по-лесно – пицата е любима на всички тийнейджъри.

 – И двамата не работите в момента, как минава денят ви в с. Крупник?   

–  Той сутрин разхожда кучето, после отива на кафе в някое от селските барчета с приятели. Следва работа в градината, метене на улицата. Често ходим на разходки – веднъж изходихме 11 км до с. Сушица.

– Не сте ли мислили да завъртите някакъв бизнес?

– На него в началото му минаваха идеи за заведение, магазин за испански продукти, та дори къща за гости в с. Сушица, но заради различното отношение на българите към храната се отказахме. В България са популярни модерните заведения, в които е важно интериорът да е лъскав, без значение каква е храната, докато ако ние направим нещо, то ще е простичко и обикновено като визия, но с висококачествена храна. Проблемът обаче е, че това няма да ни доведе много клиенти. Освен това испанската клиентела е гарантирана, защото там семействата задължително ходят през уикендите, на Великден и другите празници на заведение, и то ходят да се нахранят богато, с първо, второ и трето. В България хората нямат този навик.

Спомена Великден – вярващи ли сте?

 – Г.:  Да, аз познавам попа.

 – Т.:  Да кажем умерено вярващи, но не религиозни. В Испания дъщеря ни беше в училище, което се издържа от монахини, и много ми харесваше това, че за двата часа седмично, в които имаха вероучение, през призмата на религията успяха да й обяснят много неща от живота. До такава степен, че тя прие по много философски начин смъртта на баба си. Когато стана на 8 г., й организираха комуньон, което е своеобразно причастие, приемано в католическите църкви от децата. Обличат ги целите в бяло и провеждат една тържествена църковна служба, от която остават много хубави спомени. Та сигурно дъщеря ни е по-вярваща от нас. В България ходим на църква 1-2 пъти в годината.

 – Слабостта ви към висококачествената храна означава ли, че сами си я отглеждате, защото не видях в двора нито прасета, нито кокошки?

 – Т.:  Гайо много искаше кокошки, но няма къде да ги гледаме, затова разчитаме само на домашно произведените домати.

– И нищо друго домашно?

– Е, като всяко българско семейство сме си наложили малко грозде за вино. В Испания това е абсолютно забранено, искат лиценз, докато у нас не е така и той е много щастлив да се занимава с това. В двора ни виси и една бота, което е специфичен испански кожен съд за вино, защото и там доста обичат да си пийват.

 – Гайо, 4-те златни обеци на ухото ти някакъв символ ли са, мода или екстравагантност?

– Имам 4 деца и съм си сложил по една обеца за всяко от тях. Съжалявам, че не се срещнахме с Таня по-рано, тогава сигурно щях да имам обеци и на двете уши.

Разговаря ВАНЯ СИМЕОНОВА

 

Коментар с Facebook

Свързани новини

Напиши коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *