Home-p1-970×90
Home-p1-970×90

Не съм ял от три дни! Страхувам се, защото… (Една история, която всеки трябва да прочете)

Пътувах във влака. Влезе един скитник.

Подпухнал, целият в синини. На вид около тридесет годишен. Оглеждайки се наоколо, той започна да говори:

‐ Господа, три дена не съм ял.

Наистина. Страхувам се да крада, защото няма да ми стигнат силите да избягам. А съм много гладен. Моля ви, дайте ми кой колкото може. Не гледайте лицето ми, аз пия много.

И това, което ще ми дадете, може би също ще го изпия! ‐ говорейки той тръгна из вагона.

Хората у нас са добри ‐ бързо събраха за просяка около петстотин рубли. В края на вагона човекът се спря, обърна се към пътниците и се поклони до земята. ‐ Благодаря ви, господа. Нека Бог да ви благослови!

И изведнъж, седящият до последния прозорец мъж със злобен вид се развика на човека:

‐ Измет, гнида! Махай се оттук, животно! Пари просиш. А аз може да нямам с какво да нахраня семейството си. Може да са ме уволнили преди три дни. Но не прося като теб, измет! Скитникът изведнъж извади от джобовете си, всичко, което имаше – вероятно около две хиляди рубли пари, разни смачкани листчета, и протегна ръцете си към мъжа. ‐ Ето, вземи. На теб ти трябват. ‐ Какво? ‐ викна мъжът.

‐ Вземи ги. Ти повече се нуждаеш от тях! На мен ще ми дадат още. Хората са добри! – и той напъха парите в ръцете на мъжа, обърна се, отвари вратата и излезе в коридора. ‐ Хей, чакай! ‐ скочи мъжът и с парите в ръце хукна след скитника. Целият вагон се умълча. Ние всички внимателно слушахме диалога в коридора. Мъжът крещеше, че хората са лайна.

Просякът го уверяваше, че хората са прекрасни и добри. Мъжът се опита да върне парите, но той не ги взе. Всичко това приключи, когато скитникът се отдалечи, и мъжът остана сам. Не бързаше да се върне в купето. Запали цигара. Влакът спря на следващата гара.

Слязоха и се качиха пътници. Мъжът си допуши цигарата, влезе обратно в купето и седна на мястото си до прозореца. Никой не му обръщаше внимание. Вагонът вече живееше обичайния си живот. Влакът спираше отвреме на време. Някой се качваше, някой слизаше. Минахме пет гари. Ето я вече и моята. Изправих се и тръгнах към изхода. Минавайки покрай мъжа, хвърлих към него бърз поглед. Той седеше обърнат към прозореца и плачеше…

 

Коментар с Facebook

Свързани новини

Напиши коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *