Home-p1-728×90

Ослепелият преди 12 г. рехабилитатор Ив. Паланков: От терасата виждах Вихрен и Тодорка, сега в Банско има много нови неща, болезнено е, че не мога дори да си ги представя

Иван Паланков е родом от разложкото село Елешница. Той е с вродено заболяване и преди около
12 години губи зрението си, но това не му пречи да помага на увредени деца да проходят. В момента работи като рехабилитатор в дневен център за деца с увреждания „Здравец“ в Банско, а заради вълшебните му ръце много деца са успели да проходят. Вълшебник – така го наричат хората от региона, човек, достоен за уважение и почит. Животът го е изпратил да живее в Разлог, където е работил дълги години в отделението по физиотерапия в многопрофилната болница в града като рехабилитатор. Създава семейство и се установява да живее там за постоянно. В работата си е истински професионалист. Успява да намери общ език с всеки, а децата го обичат и му се радват, защото освен че им помага, той ги зарежда и с положителна енергия. Неговият позитивизъм е стимул за стотици хора. Иван Паланков е съосновател на Сдружението на слепите в региона и първият му председател. Женен е и има син, който живее и работи в София. Радва се на тригодишната си внучка, която често му идва на гости.
– Г-н Паланков, откога работите като рехабилитатор?
– Започнах работа през 1979 година в МБАЛ – Разлог в отделението по физиотерапия. Там работих 25 години. През 2003 г. го закриха и всички отидохме на борсата. Обадиха ми се да започна работа в дневния център. Доста се колебах. Бях работил с тези деца в болницата, с всяко индивидуално, но заедно е по-трудно. Да се работи с тях не е така, както изглежда отвън, защото те са ограничени, имат в речника си не повече от 50 думи, всяко индивидуално. За да те приемат, трябва да разбереш психиката му. В началото, като започнах, първите два месеца беше добре. После започнах да се будя, да чувам гласовете на потребителите, които ме викат по име. С много усилия игнорирах тези неща, доближавах се до нивото им и всичко започна да се получава. Не трябва да има дистанция, не трябва да те усещат, че си им ръководител, трябва да бъдеш един от тях, да им бъдеш приятел, иначе не те приемат напълно. Трябва повече такт. Който успее да се задържи две-три години тук, остава. Както и че не трябва да смесвам личния живот с работата. Научих се, че съблече ли престилката чичо Ванчо, както ме наричат, остава тук, а Иван си тръгва. Започнеш ли да пренасяш проблемите от вкъщи тук или обратно, става страшно. Вече от 13 години работя в центъра и се чувствам полезен.
– Кога загубихте зрението си?
– Така съм се родил – с кокоша слепота – пигментоза дегенерация ретинум. Самата дума дегенерация означава, че губиш зрение. Задържа се до около 25 години и после започна да намалява.
КОГАТО УЧЕХ В СОФИЯ, СИ ЧЕТЯХ И ПИШЕХ ЛЕКЦИИ, ГЛЕДАХ НОМЕРА НА ТРАМВАЯ ОТ 20 МЕТРА, РАЗПОЗНАВАХ ОТ 20 МЕТРА ЧОВЕК В КОЛА. СЕГА НЕ СИ ЛИ ЧУЯ ИМЕТО, НЕ ОТГОВАРЯМ.
При зрящите има визуален контакт, при нас, слепите, е по-различно. Има много брошури по проблема – как да се държат с хора като мен, как да се държат близките, защото в повечето случаи близките казват това не пипай, онова не пипай, а кога да се науча?
– Кога Ви е било най-тежко?
– Най-тежко беше, когато започнах да губя зрението. През зимата е мрачно и не можеш да се ориентираш, но като дойдеше пролетта и изгрееше слънцето, започнах да усещам, че зрението ми започва да чезне. Не виждаш дърво, кола… е, бях свикнал да вървя с ръце напред, за да усещам какво има пред мен. Не знаеш какво те чака. Има тънкости, които съм ги запомнил от центъра за рехабилитация на късно ослепели граждани. Това ми даде нов шанс за живота. Там разбрах кой съм, къде съм и защо. Иначе едно селянче, кой да ти покаже? Аутсайдер на селото, на децата в махалата. Чувствах вина, че съм така, че съм различен.
– Усещали ли сте пренебрежение от страна на децата?
– Децата са жестоки понякога. Най-малкото, когато ги ядосаш, започват да те обиждат. Бях много потиснат, усещах го, но не знаех как да го преодолея. Няма кой да ти даде рамо, да ти обясни. Тогава тези теми бяха табу.
– Кога започнахте да мислите другояче?
– Когато отидох в центъра и като се срещнах с хора с моя проблем, и когато видях, че има такива, които са по-зле от мен. По някакъв начин се амбицирах. Не знам, може би е даденост, стегнах се и започнах да попивам полезното и приятното, хубавото, не отрицателното, не пошлото.
– Как не сте се озлобили?
– Не знам. Повечето хора се озлобяват към другите. Когато започнах да ходя с водач, чувствах, че аз му казвам откъде да минем.
– Сега как се придвижвате?
– В повечето случаи с водач.
– Не сте ли мислили за куче водач?
– Не, имам неприязън към животните, а и в апартамент е много трудно да се гледа куче. Ако нямаш хора около теб – семейство, приятели, ще се бориш сам, но както е при нас – в по-малък град или село, все още има кой да ти помогне, хората все още са добри.
– А в училище как сте се справяли?
– През деня виждах, вечер не. До осми клас бях в родното ми село Елешница и си учех, справях се без проблем. От нашата тераса се гледаше Тодорка, Вихрен – светлосянката, снегът насред август, това ми е останало и като визия, като всичко. Тази гледка ми липсва ужасно много.
СЕГА ИМА МНОГО НОВИ НЕЩА, КОИТО НЕ МОГА ДА СИ ГИ ПРЕДСТАВЯ, ОСОБЕНО В БАНСКО – ГОЛЕМИТЕ ХОТЕЛИ, КЪДЕ СА, КАК ИЗГЛЕЖДАТ.
Знам местностите – там, където беше празно място, но сега не мога да си го представя. Влизаме в един от големите хотели – той е с 200 стаи, все едно цяло село, побрано вътре. Огромен – фоайето като футболно игрище и страшно много движение, хора навсякъде, вътре камина в средата, четири-пет етажа, това не мога да си го представя. Описват ми го, че е от алуминий и стъкло, пипам го, но не мога да си го представя, трудно ми е. Това малко ме притеснява, но го приемам по свой начин, по някакви вътрешни, незнайни пътища. Не може да се изкаже, трябва човек да го почувства. Много хора са ми казвали: „Поставял съм се на твоето положение“. „За колко време“, питам аз. „Е, не повече от пет минути“. За пет минути нищо не можеш да усетиш, за това е нужно дни, месеци, за да усетиш какво означава да си незрящ.
– Изострят ли се другите сетива?
– Да, особено активността на пръстите, специално при мен. Може би защото това ми е професия. Учил съм се и на Брайловата азбука. Измислена е от французин. Нарича се тактилна система за писане и четене за слепите и слабовиждащите хора. По-просто обяснено, това е комбинация от един правоъгълник – прозорец и шест точки. Комбинациите от тези шест точки са някъде около 70 до 90. Разположението им води до букви, цифри и т.н. При нея е интересно, че едно го пишеш отдясно наляво, а след това го обръщаш и четеш, т.е. отляво надясно. Получава се огледален образ. За това трябва да имаш памет, да помниш. То става навик, но трябва да се упражнява повече.
– Как се справяте с телефона?
ТЕЛЕФОНЪТ МИ Е С ПЛЪЗГАЩ ЕКРАН.
ВСИЧКИ СЕ ЧУДЯТ КАК СЕ СПРАВЯМ С НЕГО.
Има програма, която се качва. Като докоснеш екрана с пръст, ти казва на кое място от менюто си. Ако съм докоснал това, което ми е необходимо, ми казва двукратно докосване, за да го отворя. При входящи повиквания ме уведомява кой е номерът, който ме търси. Ако той е запаметен в указателя, ми казва името. Уведомява ме за часа, съобщения, пропуснати разговори, всичко.
– Кое Ви е тежало най-много и кое най-много Ви удовлетворява?
– Най-много ми тежат моментите на безпомощност. Но има и хора по-зле от мен, които са на легло, не могат да се движат, да си налеят вода. Именно тази безпомощност много тежи. При мен това се случва, когато имам да върша да кажем някаква административна работа. Тогава трябва да съм с човек, когато няма кой да те придружи, трябва да имаш много търпение. Тогава се чувствам по-зле, но аз вече съм го преодолял. Човек свиква, трябва да има търпение и всичко си идва по реда. Трябва да се научиш да игнорираш тези неща. В противен случай се въртиш в един омагьосан кръг. Има два вида слепота – кокоша, както е при мен, и бухалова. Хората с кокоша слепота виждат през деня, но в тъмната част не виждат, а при бухалите е обратно.
– Кога сте останали напълно без зрение?
– В литературата се казва, че пълното ослепяване идва около 45-годишна възраст, но при всеки е индивидуално. Зависи от живота, от емоции, от начин на мислене, има много фактори. До 2003 година аз ходех сам на работа в болницата и тук като постъпих, виждах малко.
ПРЕДИ ОКОЛО 10-12 ГОДИНИ ИЗГУБИХ ИЗЦЯЛО ЗРЕНИЕТО СИ. ВАЖНА Е ОРИЕНТАЦИЯТА.
– Защо напуснахте родното си село – чисто професионално заради работата в болницата, или причината е друга?
– Трябваше да пътувам. Това не ми тежи, но все пак е загуба на време с пътуването. Отнема ти поне час и като се прибереш, денят е минал. Когато си там, където работиш, прибираш се за десет минути и денят е твой. Пестиш си напрежение дали ще има автобус, или не, ще има ли място в автобуса, или не, защото тогава пътуваха много хора и винаги бяха препълнени, ставах рано. Това беше една от причините – повече спокойствие. В началото бях на квартира и след това вече и апартамент, семейство, деца. А сега нещата много се промениха, дори и автобуси до Елешница няма. Всеки се оправя както може.
– Обичате ли да общувате с хората?
– Обичам да съм социално контактен. Заедно с човек от Бачево създадохме Съюза на слепите в района. Бях председател. Издирихме по селата в общините Белица, Якоруда, Разлог и Банско около 70 човека. След това започнахме да търсим деца, които да изпратим да учат в специализирано училище. Тогава имаше Съюз на слепите, но беше в Благоевград – централно, и беше много трудно за хората от провинцията.
– Общините подпомагат ли ви в дейността?
– Да, помагат ни. Бизнесмени също. Какво можеш да им помогнеш на тези хора, освен да ги събереш поне веднъж в годината, да могат да си поговорят с хора в тяхното положение.
– Има ли много деца в района с тези проблеми?
– За съжаление напоследък има доста деца на възраст между 4 и 5 години, които са с такива проблеми. Преди дори и да е имало, тези неща се криеха, може би от срам. Сега повече се говори за това и хората станаха по-отворени към тези на стр. 14
от стр. 13
теми. По-голямата част от хората се ориентират към София, защото там има специализирани детски градини и училища. След това всеки се ориентира според призванието му. Орхан Мурат например е завършил консерваторията на Брайл, което е доста трудно.
– Вие какво сте завършил и как стигна до професията на рехабилитатор?
– Най-напред завърших Горския техникум тук, в Банско, сега Професионална лесотехническа гимназия, специалност „Техник лесовъд“. След завършването наборите ми отидоха в казарма, а аз си останах в Елешница. Това за мен беше един момент за оцеляване. Ставаш сутрин и не знаеш за какво ставаш. Не мога да започна работа в Горското, защото в гората е тъмно, например мрачен ден през зимата и не можеш да работиш. Оказа се, че учението ми е било просто за обща култура. През 1977-1978 година Съюзът на слепите организира курсове за хора с увредено зрение първа и втора група. Беше в София. По онова време и учителите се учеха, и ние се учехме. Много непринудено се държаха с нас, учеха ни, обясняваха ни. Получихме полувисше образование, беше колеж „Йорданка Филаретова“ и излязохме наистина професионалисти. Сега хората с такова образование ни водят специалисти. Нашата специалност е лечебен масаж, учили сме лечебна физкултура, но сега не мога да я прилагам – аз не виждам децата, с които работя тук, а те не ме разбират и не могат да изпълняват командите, няма как да работя с това дете. Трябва да му държа ръцете, краката, а то да изпълнява – по-трудно е.
– Как се прилага лечебният масаж?
– Трябва да знаеш точките по тялото и кой орган от тялото е свързан с конкретната точка. Те представляват чувствителна зона на повърхността и манипулацията им има силно въздействие върху всяка част на тялото. Стимулирането им облекчава болката и спомага за терапия с масаж. Аз имам случай, при който дете дойде при мен само на 1.5 години. Най-напред работех с него, докато бях в болницата, а след това продължих тука. То не можеше да си стои на краката, беше като жабче, не можеше да изправи краката и се подобри значително. Когато видиш, че едно детенце въпреки тежкото му състояние, бавно, но постоянно ти расте в ръцете и усещаш подобрение, това за мен е удовлетворение. Това да знаеш, че помагаш на хората, е много силен стимулатор.
– Какво бихте казали на хората във вашето положение?
– Да не се отчайват и да не губят надежда, да намерят своето призвание в живота, защото и ние можем да бъдем полезни на обществото.
ЯНА ЙОРДАНОВА

Коментар с Facebook

Свързани новини

Напиши коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *