Home-p1-970×90
Home-p1-970×90
Топ теми

Петричанинът шоумен Кирил Аспарухов: Вземал съм интервю от Хачо на нудистки плаж и от Стефан Данаилов по долни гащи, Гец ми разказа как ударил шамар на сина на Тато

Кирил Аспарухов е роден в Петрич преди 69 години. Той е геодезист по образование, но артист по призвание и двата пътя – на математиката и на поезията и танците, се преплитат през целия му живот. Професията му заменя музиката на вятъра в клоните на кестените с шума на морето, но вместо като геодезист кариерата му взема връх като шоумен във Варна и проектант в долината на голямата химия – Девня. Каквото и да прави обаче, той непрекъснато се връща в Петрич с хъс да направи поредния бум и да разтърси културния живот с нов фестивал, мащабно ревю или запомнящо се културно събитие. Водещ, сценарист, церемониал майстор, режисьор, танцьор, поет…

– Кирчо, получил си признанието на варненци, подплатено с куп отличия , какво обаче те връща непрекъснато в Петрич, където името ти продължава да се пропуска в списъка на инициатори на поредица от емблематични форуми?
– Има нещо необяснимо, изкристализирало след години като спомени, останали и до днес без отговори. Докато беше жива майка ми, така и не ми отговори защо 4-годишен ме накара да уча стихотворението „Вяра“ на Вапцаров. Какво съм разбирал от тази „Вяра“ не знам, но знам как ме качваха на столче да рецитирам. Баща ми беше началник на паспортна служба, Петрич беше гранична зона и не можеше да се влиза без открит лист. И обикаляхме с концертни прояви из заставите и поделенията (а те бяха много) и всяка програма започваше с мен. Не мога също и да проумея как и защо на тази възраст съм отишъл сам в новото читалище и облегнат на парапета на оркестрината гледах театър. И този спектакъл бе „Парижката Света Богородица“, постановка на благоевградския театър. Помня как една жена ме придърпа и ме сложи в скута си. Извиках, когато един от актьорите си биеше главата между камбаните. След време разбрах, че това е бил Иван Бръчков като Квазимодо, а първата Есмералда на българска сцена, която съм гледал, е била Гинка Станчева. Разказах й спомените си при една наша среща на премиера на книга в читалищния салон в Петрич и изплуваха и нейните спомени за представлението – как не е могла да се затваря вратата на тоалетната, колко е било студено, но как публиката била препълнила залата и как тя „изгаряла“ пред нея… Пак като дете са ме включили в театралния състав на петричкото читалище в един от спектаклите им. Вече като ученик в училище „Н. Вапцаров“ Костадинка Чалъкова, моя учителка, ме поощряваше да пиша стихове, а Илия Балджиев по рисуване в 5-и клас харесал едни от тях и ги пратил в „Пиринско дело“. Публикуваха го: „Цяла нощ валя едър, пухкав сняг. Всичко побеля до небето чак. Вдигайте шейните, хей дечица пак! А навън се сипе едър, пухкав сняг“. Публикуваха го и получих 5 лв. хонорар. Без никой да ме съветва, отидох и купих сирене и хляб… Необяснимо.
– Явно си попаднал на добри учители…
– Да, така е. Първата ми учителка Гича Попова ме научи да пиша красиво. После попаднах при Христина Попова, от нея разбрах кой е Робърт Бърнс. След това учителят ми по математика и физика Христо Зиков ми даде да прочета „Евгени Онегин“ (бях в шести клас, още не знаех кой е Пушкин). Беше отбелязал писмата на Онегин до Татяна и нейното до него да ги прочета. От него научих кой е Шекспир. След това попаднах на Димитър Гонов, заедно с Евтим Евтимов бяха ръководители на литературния кръжок в читалището, на който станах член. Тогава се роди първото ми любовно стихотворение. Признавам, че го считам и сега за стойностно и то ме накара 50 години по-късно да направя сборник „Любовни следи“. С кръжока обикаляхме заставите и при едно от посещенията ни се засякохме с подобна благоевградска група млади хора. Между тях беше и бъдещата голяма актриса Бистра Тупарова.
– Освен по поезията в младежките си години си се увлякъл и по танците, разкажи за тях.
– Години по-късно станах първи шампион на България по спортни танци за сеньори. Но всичко започна в гимназията. Бях член на учкома и събраха в Благоевград комсомолския елит на цялата страна да ни учат на български танци, измислени от български хореографи. „Битълс“ бяха на мода, а туистът и рокендролът бяха забранени. Помня го като вчера, бяхме в една зала зад ГУМ и една седмица ни учиха на джинка, пиринка, иха-ха, хали-гали, медисон…
– Какви са тези танци?
– Симбиоза на стилизирани народни танци и модерните тогава забранени движения. След това ни научиха да играем танго и валс.
– Защо е било нужно това на властта?
– Заради влиянието на тогавашната капиталистическа култура, да ограничат по някакъв начин разпространението й и да могат да я контролират. А аз така успях да увлека съучениците си по хали-гали, че на бала се получи една огромна масовка, наредени един зад друг и се въртим във всички посоки като едновременно щракаме с пръсти. Това е стилът „йе-йе“.
-Защо при увлечението ти по поезията и танците си кандидатствал геодезия? Защо не опита „Българска филология“ например? Или ВИТИЗ?
– Не можех. Трябваше да вляза в казармата. Единственият начин да отложа това беше да ме приемат в технически институт. По мое време, ако си с висше образование, влизаш в казармата само за 1,5 г., а не за 2 г., както всички останали. И аз през 1966 г. с дипломата си от гимназия „Яворов“ кандидатствах в Строителния институт. При това архитектура. А те ме приеха геодезия. Признавам си, че бърках геодезията с геологията. Но докато следвах през всичките 5 години, аз не пропуснах нито един театрален спектакъл в София, нито едно представление на театър „Студентина“ при Студентския дом на културата. Имах невероятни натрупвания.
– А какво стана с танците?
– Още като бях в I курс имаше конкурс за набиране на танцьори за представителния ансамбъл за модерни танци при Студентски дом на културата. Това беше времето на първите дънки и дънкови поли в България и на беглите опити на млади хора за разчупване на статуквото с дълги коси и чарлстони. Като студент така и не успях да пусна дълга коса, нито да обуя чарлстон, но покрай този конкурс, на който измежду 100-ина кандидати бях сред малцината одобрени, си пуснах катинарче (и брадата беше заклеймена като белег на капитализма). Оправдавах се, че е нужно за сцената и танците. А към Студентския дом на културата, към който беше нашият представителен ансамбъл за модерни танци, беше и състав „Метроном“, в който по това време бяха Марги Хранова и Маргарита Градева. И се познаваме оттогава. Бях в III курс, когато за първи път участвахме в забавната програма за Нова година, която се излъчи по телевизията. Бяхме мимансът, който танцуваше. Водещи бяха Коста Цонев и Анахид Цонева, пееха Паша Христова, Мими Николова, Борис Годжунов… Когато гледах по телевизията програмата, останах като втрещен, оказа се, че партньорката ми Бисерка Асенова, коренячка софиянка, е била наясно с детайлите около заснемане на кадрите и без да подозирам, тя е следяла на коя от камерите свети лампичката за запис, та в движение сме се намествали точно там. Главни кипри в забавната програма, и то все в близък план при толкова много танцьори, които участваха (смее се). Пак по същото време в летния театър на Приморско направихме първата пародия на „Лебедово езеро“ на международен лагер за забавни програми за чужденци. Това беше през 1968 г. После се появиха и първите спортни танци у нас. Аз съм единият от първите трима, които правихме демонстрация на валс, танго, ча-ча и румба на сцената на модна къща „Лада“. На нейно място днес е скандалният паметник пред НДК.
– А кога започна да се занимаваш с манекенство?
– Не съм бил манекен, само съм обучавал манекени в ролята на хореограф. Първия път беше за 30-годишнината на завод „Дружба“ във Варна, където ме бяха поканили да направя забавната им програма. Никой не ме е учил, гонех естественото присъствие на манекените. Знаех, че трябва да са леко усмихнати, брадичката да е леко повдигната, раменете изпънати назад – това го бях научил от спортните танци.
– Нищо не казваш за следването ти по геодезия. Всички тези странични активности, за които говориш, не навредиха ли на основното занимание – ученето?
– Взимах си изпитите като нищо. Всяка година са ме късали по нещо, но накрая все успявах. Бях получил популярност като танцова звезда. Като стигнах до защитата на дипломната работа, секретарят на института – другарката Коларова, ме прикътка настрани и настоя за изпита да си обръсна „катинарчето“. „За да нямаме проблем“, каза ми тя и аз го направих. Но си позволих нещо, което никой до този момент не бе правил. На заглавната страница на дипломната си работа, която изследваше деформациите на язовир „Арда“ – Кърджали, написах: „Няма нищо по-хубаво от лошото време за геодезиста. Из дневника на един нему подобен“. Обичайната процедура по дипломирането бе след защитите на всички абсолвенти журито да обяви резултатите, т.е. дипломирането. В онзи ден минава половин час, един час, два часа… 76 души, целият курс се суетим и чакаме присъдата. Не смеем да извадим бонбоните и коняка, който всеки по традиция купуваше да отпразнуваме дипломирането. Председател на журито беше проф. Пеевски, той преподаваше „Опорни мрежи“ – един от най-тежките изпити. Тук ще отворя една скоба за това, че при него изпитът ми мина в събеседване. Като видя, че съм от Петрич, ме попита дали познавам баба Ванга. Разбира се, че я познавах, майка ми ходеше при нея и й беше казвала, че съм щял да стана голям човек. Баща ми обаче беше в конфликт с нея. Искал да монтира звънец под масата й, та като идва съмнителен човек, тя да дава знак и той от кабинета си на две преки да притича. „Шпиро, марш оттука!“, изгонила го тогава тя, но майка ми бе друга боя и често ходеше при нея за близки и познати. Проф. Пеевски ми писа 4 – за разказа ли, за друго ли – не знам. Но да се върна на дипломирането. Излезе той пред всички и се обърна: „Уважаеми колеги!“. Помислих – значи вече сме инженери… „Един от вас е направил нещо по-достойно за страниците на вестник „Стършел“. Колега, това ваше ли е?“ и ми показва скъсаната първа страница от работата ми. А то е така, вали ли дъжд – геодезистът не излиза… Това своеволие ми донесе четворка на работата и не можах да продължа специализация в чужбина, успехът ми беше нисък.
– А с Невена Коканова откога се познавате?
– За първи път я гледах във „Варшавска мелодия“ с Апостол Карамитев. Още ми парят ръцете от продължаващите по 15 минути аплодисменти. Но първия ми допир до нея бе на фестивала на българското кино във Варна. На една от прожекциите тичах към другата врата да си намеря мястото и пред мен беше тя. Какво ме накара да тръгна към нея и да докосна ръката й в движение, не знам и до днес. Погледна ме и ми се усмихна. Това беше. След това я гледах в много спектакли, тя беше звезда в Сатиричния. След няколко години, през 1976 г., аз вече бях популярен и като културномасовик на Девня, а тя гостуваше на кафе-театъра във Варна със спектакъла „Прекрасната от Амхърст“ за Емили Дикинсън. Веднага откупих първото представление за девненци. След спектакъла излизам последен при нея с невероятен букет гербери, а тя ме прегърна, каза ми нещо, но не знам какво. На другия ден решавам да я поканя на популярните по това време срещи с трудови колективи. Прие веднага, а аз полетях. Звъня й по-късно по телефона да попитам за хонорара, а тя: „Какъв хонорар! Аз идвам на бригадирски начала!“. Беше истински фурор тази среща, вместо 30 минути, както бе уговорката, тя продължи час и половина. Тогава започна приятелството ни.
– Как така си станал културномасовик? Нали си геодезист, нямаше ли задължително разпределение?
– Имаше и моето беше за Строителния техникум в Благоевград. Не можех да си представя, че всяка година ще повтарям едно и също пред учениците. Освободих се от това разпределение благодарение на казармата. Завърших школата за старшини в Плевен и ме изпратиха в Пловдив като началник на инженеро-аеродронната служба. Командирът беше от Варна и ми каза, че не ме виждал като военен, по-добре да се пробвам я на Аспаруховия мост, я на магистрала „Хемус“. Послушах го и станах началник на лабораторията, която изследва конструкцията на пътното покритие. Преди да открият Аспаруховия мост, аз бях този, който взе последните проби докато официалната делегация начело с Тодор Живков чакаха да срежат лентата. Дори не подозирах, че след мен цяла танкова бригада с бронетранспортьори тръгва да натовари моста, а под него бяха проектантите. Три дни след това ме съкратиха от работа, защото не бях по разпределение и нямах варненско жителство. Тогава отидох експериментално за 1 г. в Девня, а останах 18 г. Заради пустото временно жителство се отказах от невероятния шанс да отида да работя за 2 г. като геодезист в Алжир.
– А как Невена склони да ти стане кума? И как се реши да минеш през гражданското след сериозния си актив ергенски години?
– При едно гостуване в Созопол (тогава ме запозна с Хачо Бояджиев, с Нели Рангелова) вечерта на раздумка взеха да ме закачат: „Абе ти кога ще се ожениш?!“, а аз, за да отклоня въпроса, отвърнах: „Няма кой да ме ожени, кума няма“. „Как няма! Ако решиш да се ожениш, з ще ти стана кума“, каза Невена. А на брак се реших след бала на випуск „Яворов“ 66-и, която организирах 20 г. по-късно и се оказа, че аз съм последният ерген. На връщане уплътнявам престоя си до нощния влак като отивам на театър. Билети няма и се вмъквам след антракта на „Игра на котки“, където Невена и Стояна Мутафова играят две озлобени една към друга сестри стари моми. Те си подхвърлят кълбо прежда, то се изтъркулва от сцената и идва при мен. Изтърколих го обратно и след представлението се видяхме. „Ти какво правиш тук“, ме пита Невена. Подадох й сладкото от смокини от майка ми, което традиционно й носех, и казвам: „Ще се женя. Държиш ли на думата си да ми станеш кума?“. „Да. Кога?“. „Когато ти си свободна“. Беше 26 май. Отваря тефтерчето си и казва: „На 17 юни, вторник“. „Е как във вторник?!“. „Ами така.“ Отивам тогава при съпругата ми (още не беше де) и й предлагам да се оженим. И направо й казвам, че съм намерил и кума. Не можеше да повярва за Невена, не се познаваха, но жена ми също харесваше филмите й и я ценеше много като актриса.
– Кой ви стана кум?
– Директорът на „Химпроект“. Резервният вариант беше, ако нещо се случи и Невена не успее да дойде, съпругата му да я замести. И в деня на сватбата от самолета слязоха всички пътници, но Невена я няма. Обесих нос, но все пак реших да изчакам екипажа да попитам. И се зададе една внушителна агитка от стюардеси, стюарди и пилоти и тя между тях. Носеше един невероятен букет от полски цветя, обрамчени отдолу с пръстен от невени, за булката. Беше много красива сватба, звучаха дори „Бийтълс“ с Лондонската филхармония.
– А с танците какво стана“ Къде най-далече те отведоха те?
– В Америка. Четири пъти ходих по покана на мои манекени и танцьори, които искаха аз да им организирам сватбените партита, и им гостувах по три месеца – Ню Йорк, Атланта и Лас Вегас. Невероятни подаръци! Тогава усетих какво е признателност и благодарност от твои възпитаници за това, че си им помогнал да стигнат там, където са. И е много приятно! Повечето от тях са в сферата на ресторантьорството, главни мениджъри са вече в комплексите, в които работят, а танцьорите ми са треньори и се наложиха в голяма танцова компания в Ню Йорк.
– Какво обаче те тегли все назад към Петрич?
– Всичко е свързано с родния ми град. И успехите ми, и много от разочарованията ми. Не върви да съм в основата на създаването на „Златен кестен“ и името ти да не фигурира никъде. Или да създаваш фестивала „Южен гердан“ и да се правят на разсеяни, че той е свързан с името Кирил Аспарухов. Бяхме най-добрите домакини на Фестивала на частните театри, моите 100 манекени превърнаха събитието в истински празник за целия град… Предложих да се направи Алея на славата на известните петричани, но така и още не се е случило. Първите трима, които предложих да оставят дирята си в тази алея, бяха поетът Евтим Евтимов, актрисата Катя Паскалева и българската прима Вера Кирова, която все още е жива. Сега не може да се намери място, после не знам какво… Последно са решили да я има в района на бившите казарми, които щели да станат парк… Животът не е туткане, времето си минава!
– За Девня си правил и много интервюта, кои са най-необичайните от тях?
– На нудистки плаж в Слънчев бряг с Хачо Бояджиев. В съблекалнята на Стефан Данаилов, той по долни гащи. С Людмила Гурченко, стана дипломатически скандал, защото не знаех, че няма право да напуска Варна, а аз я „откраднах“ и я отведох в Девня за 2 часа. От нея получих и един голям урок. Влизаме в залата, а тя празна. И изведнъж народът се изсипа и седна. Ние сме отпред с преводачката и в този момент влиза Атанас Свиленов, който също участваше в срещата. Всички започнаха да ръкопляскат. И Л. Гурченко ми каза: „Не забравяй, че артистите винаги влизат последни“. Оттогава е обица на ухото ми. Последното си интервю голямата кино и театрална легенда Георги Георгиев-ГЕЦ даде пред мен, сподели болката си да го съкратят от Народния театър и да миткосва с трупата на Барбуков, за да разбереш колко много те обича публиката. Разказа за шамара, който ударил на сина на Тодор Живков. От него запомних нещо много важно. В един от спектаклите си той имаше реплика „Здравей, слънце! Аз съм жив!“. Питах го какво му носи тя, а отговорът бе: „А как, тя е най-важната! Проумях я чрез моя герой. Каквото и да правиш, прави го великолепно, а когато сутрин се събуждаш, поздрави: „Здравей, слънце! Аз съм жив“.
– А от Невена какво научи?
– Три неща. Да не питам кой колко получава, да не питам кой каква вяра изповядва и да не питам какво прави под чаршафа. „Ако си спечелил доверието на човека, той ще ти каже всичко. Това са свещени неща, за които не се пита“. Тя ме е научила вечер, като си легна, да си направя равносметка. „И заспи от умората от свършената работа“.
– Кое е последното, най-прясната ти идея, която реализираш?
– „Шепа кестени“. Както от жинката кестените се пръсват на различни страни по замята, така и талантливите петричани са се пръснали навсякъде. Какво пречи в един определен ден в годината те да се събират и да се представят на един празник пред гражданството?! Това събитие „Шепа кестени“ го правя вече за трети път, защото трябва да има приемственост. След тези, които вече са се доказали и са поставили някакви желони, идва ново поколение и то трябва да поеме посоката.
– От какво те боли?
– От злобата и липсата на елементарна култура в отношенията. Казваш „Добър ден!“ и няма кой да ти отговори, да те попита „Как си?“, та дори и „служебно“. В Париж веднъж си направих експеримент да поздравя 100 души. Само една жена не ми отвърна, но предполагам, че не ме е чула. В Америка нямаше човек, който да не отговори с поздрав. А тук забиват главите в земята или ги извъртат встрани. Защо бе, хора?!
Разговаря
ДИМИТРИНА АСЕНОВА

Коментар с Facebook

Свързани новини

Напиши коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *