Home-p1-970×90

Подполковникът от резерва В. Георгиев от Благоевград: В казармата момчетата ставаха мъже, каляваха ги трудностите, днес киснат по кафенетата и чакат на баницата мекото

Подполковникът от резерва Васил Герасимов Георгиев от
офицер в армията вече е в армията на поетите и краеведите. Роден е на 26 ноември 1949 година в сгушилото се на Малешевска планина село Колибите, община Струмяни. Първоначално учи в родното си село и в Добри лаки, а после е в град Гоце Делчев, в Селскостопанския техникум, специалност тютюн. Съдбата обаче му е определила друго поприще – да носи военни пагони на раменете си. С чин подполковник се влива в строя на офицерския резерв. Има висше образование от ВНВУ „Васил Левски“ във Велико Търново с випуск „Бузлуджански“, а след него и от Военната академия „Г.С. Раковски“. Служил е в поделенията в село Звездица, Бургаско, в Сержантското училище в Горна Оряховица, в училището, в което е учил във Велико Търново, в поделенията на Симитли и Кресна, и в щаба на Пиринската дивизия в Благоевград.
Семеен е. Съпругата му Гинка Янакева е от Сандански, но родовите й корени са от село Влахи, където през 1912 година, по време на Балканската война, къщата им е опожарена. Имат син Герасим и дъщеря Яница, и двамата са завършили ЮЗУ „Н. Рилски“ в Благоевград. Голямата семейна радост са внучетата Весела и Ярослава, които дядо им Васил възхвалява поетично в книгата си „Как се дядо забавлява с Весела и Ярослава“. С поезия се занимава от младини и вече е издал няколко стихосбирки и краеведчески обследвания.

– Васко, липсва ли ти казармата?
– Много, но не точно казармата, а животът, свързан с нея. 30 години, и то от най-хубавите ми, отидоха в служба на войнски дълг. Всичко вече е спомени, към които често се връщам. И в тях се виждам като млад офицер в село Звездец, Бургаско, после поукрепнал в Сержантското училище в Горна Оряховица, във ВНВУ „Васил Левски“… и така спомените ме носят през поделенията в Кресна, Симитли и в щаба на Пиринската дивизия в Благоевград.
– Защо напусна?
– Това се случи през 2001 година, поради преструктуриране на Пиринската дивизия аз бях демобилизиран с чин подполковник.
– Живееш в квартал „Еленово”, на височината Чуката, откъдето можеш да отправяш очи към казармите. Това какво ти навява?
– Няма да крия, че ме обзема носталгия, а и доста тъга. Не ми се виждат съвсем в реда на нещата станалите промени в родната войска. Според мен държава без войска не е държава. България е имала войска и по времето, когато знамето й е било конска опашка. България беше силна и добре въоръжена, но вече не е така. Това, че се ликвидира задължителната военна служба за момчетата, приемам като неразумно решение. Е, вярно, вече сме в НАТО и този военен съюз ще ни пази, ама все пак, не дай си Боже да се наложи. Имаме не повече от 30 000 военни. Тотално съкратихме силите си. А Гърция има и сега 180 хиляди, макар че като народ сме почти еднакви. Ами Турция е с близо 600-хилядна армия… С кого можем да мерим сили? А имахме и добро въоръжение. Имахме и ракети, а малцина може би знаят, че такова въоръжение имаше и в Благоевградско. Да, разчитаме на НАТО. И все пак дано не ни се наложи, че тежко ни!
Не биваше да се ликвидира изцяло задължителната военна служба. Казармата, поне аз докато бях в нея, не беше само маршировки и боравене с оръжия. Това беше и мястото, в което момчетата ставаха мъже, каляваха се, добиваха характери, излизаха хора, способни да се справят с трудности. А сега какво? Киснат момчетата по дискотеки и кафенета, слушат чалга и търсят, както има една приказка, на работата лекото, а на баницата мекото. Е, хайде да не е толкова дълга службата, но така в рамките на половин година би могло да се помисли момчетата да опитат и друг начин на живот.
Говори се да се въведат някакви курсове, та момчетата да се запознаят все пак с някакви оръжия и боравене с тях. Курсовете според мене нищо няма да постигнат, трябва си отделяне от мама и тате.
– От демобилизацията ти през 2001 година вече 16 години си извън казармата. Забрави ли мириса на възпламенил се барут?
– Не напълно. И сега съм въоръжен. Имам си пушка. Още от казармените години станах един от членовете на 47-ма ловна дружинка към ЛРС „Сокол-1911“ в Благоевград с председател Иван Василев. Придумаха ме бившите ми бойни другари, офицерите Иван Моралиев и Валентин Вригазов. Не съм и без слуки. Имам вече в актива си над 20 диви прасета. Най-големият ми трофей е глиган 200 килограма. Пазя му главата, а глигите му са достойни за изложения. Не съм пожалвал и зайци, пернат дивеч, лисици, суяци /лалугери/, язовци. Още като курсант във ВНВУ „Васил Левски“ станах отличен стрелец. В ловната дружинка съм сред майсторите. Пушката ми е ИЖ-43 М.
– И като майстор на какво съветваш младите ловци?
– Ами да стрелят с едно отворено око, а преди да стрелят, да гледат с четири. Бих добавил и така малко на шега – като срещнат мечка, да не бягат полечка, а ако все пак ги сгащи, да не пълнят гащи.
– Не те ли хваща жал за отстреляното животно?
– Ако има жал, то тя трябва да е преди да се стреля. Ловът е познат на човека като занаят откакто съществува. И в моята кръв има нещо като да го кажа ген от този занаят, пък и съм чедо, раснало в планина и запознато с вреден и полезен дивеч още от детство. Но иначе съм голям почитател на природата и ако приемем, че има Бог, то това е природата. И сега имам ли възможност, се разхождам, дори и сам. Най-често това е край Благоевградска Бистрица. Имам си едно кътче близо до градския плаж. Там има един камък, присядам на него и мога с часове да се отдам на размисли.
– В края на миналата година беше утвърден за редовен член на Съюза на независимите писатели в България. С какво постигна тази чест?
– Ами освен всичко друго аз съм и пишещ човек. Наблягам на поезията. Печатал съм в списанията „Матадор“, „Ирин-Пирин“, сборника „Огнище“, във „Вестник за жената“. Имам и награди от конкурси. Издал съм стихосбирките „Отново в строя“, „Светлини за пътя“, „Звезди от Малешево“. Не ми е чужда и поезията за деца. В прослава на милите ми внучета Весела и Ярослава съм издал книгата „Как се дядо забавлява с Весела и Ярослава“.
Сега съм замислил книги с офицерски изповеди и обследване чрез книга историята на ЛРС „Сокол-1911“, за да се запази нещо за идните поколения.
Щях да пропусна книгата си „Колибите“. В нея съм описал родното ми село Колибите. 750 м е над морето в Малешевска планина. Там живели животновъди. Води началото си към ХVII век. В турски данъчни регистри се отбелязва с името Кюлбе от 1671 година. Пътешественикът Васил Кънчов през 1890 година го сочи със 140 жители християни. Най-многолюдно е било през 1956 година – с 251 души. Имало е училище, църква, след 60-те години вдигнали нови къщи. И идва упадъкът. Сега вече там никой не живее, никой не отваря врата, не светва лампа. Има позапазени къщи за редки излети на собствениците, но повечето са съборетини.
– Ти ходиш ли?
– Не се отказвам. Но не заради имоти или нещо друго, а заради спомените. Родно място е – зарежда ме с енергия. Родовите ми корени съм проследил до около преди 250 години. Известен като родоначалник е прапрадядо Йове. Аз съм изписал цялото родословно дърво. Правили сме вече няколко родови срещи. По домашни сметки може да сме някъде към 500 души, разсеяни почти навсякъде из страната.
– Не мога да не те запитам като излезе в пенсия, не получи ли някакви сътресения?
– Естествено е при такава промяна човек да изпитва някаква носталгия, а и несигурност. Аз обаче съм жилав човек, бързо се приспособявам към това, което ми предлага съдбата, така че лесно свалих напрежението. Пенсионирането ми даде възможност да съм повече със семейството си, да се почувствам баща и дядо. Откриха ми се повече възможности и за туристически и ловни излети. Пък не съм забравил напълно и войнските си дела. От 10 години вече съм координатор за Благоевградска област на Националното сдружение за честта на пагона /НСЧП/ за Пиринския край и това не само ме връща към мили спомени, но ме и мобилизира към нови действия.
– Разбрах, че си председател и на краеведите в Пиринско?
– Да, вярно е. Това сдружение развива дейностите си под егидата на Националното сдружение на краеведите в страната, а целта му е издирване и опазване на историческото минало на селища, общини и райони, на събития, фолклор, култура, бит и всичко друго, което е ставало и е осмисляло житието на тези, които са били преди нас и което да го предадем в автентичен вид на тези, които ще са след нас.
Сдружението ни си има ръководство, протоколира дейностите си. Аз съм председател, а заместник е д-р Васил Костов, човек-легенда с принос в развитието на животновъдството в Пиринско и автор на няколко краеведчески книги, занимаващ се и с литература и родственик на човек, служил в легията на Г.С. Раковски заедно с апостола Васил Левски. Секретар ни е писателката от Банско Ирина Маркова. В ръководния състав са още отговорничката на отдел „Краезнание“ в Регионалната библиотека в Благоевград Соня Иванова и библиотекарката на Народно читалище „Никола Вапцаров“ Гергана Викторова. Засега сдружението няма име, но сме с намерение да го наречем на знатния войвода Ичко Бойчев, който е със заслуги в развитието на Горна Джумая /Благоевград/ и в дейностите на ВМОРО.
– От вашия род Йовеви нещо войводско и революционно няма ли?
– О, има. Йове е библейско име. Той е имал син Костадин, а Костадин пък трима синове – Георги, Герасим и Серафим. Аз съм от клона на Георги. Този ми далечен родственик е водил местната чета в Колибите по време на освободителните борби. От тези години имам и вещеви спомени. Устроил съм си у дома нещо като малък музей. Там като ценна реликва стои една брадва, с която прапрабаба ми Пауна, съпруга на Йове, е заклала турчин при опит да я изнасили. Ценна реликва е и една кама с калъфката й, подарена на прадядо ми Васил от легендарния войвода Дядо Илия Марков-Малешевски. Пазя като светиня и едно войнишко канче и манерка, ползвани от дядо ми Цветан като доброволец през Балканската война.
Музейчето ми е попълнено и с ловни трофеи, но по-скъпи са ми нещата, свързани с историята на рода. Голяма ценност ми е една артилерийска гилза, в която съм съхранил свещена пръст от три области на Македония. От Егейско имам пръст, взета от Божица, от Тракийско – от Петрова нива, и от Вардарско – от лобното място на Даме Груев. Ще добавя, че обичам и пътуванията, бил съм из Македония, Гърция и други страни.
– Като поостарееш, знамето на Йовев род на кого ще го предадеш?
– Сигурно ще е на Красимир, син на брат ми Георги, окумуш ми се вижда.
Аз съм военен, държа на честта на пагона, а и на себе си. Доволен съм, че едно колибарче от една хайдушка планина все пак е успяло да се съхрани, да служи на род и родина и да продължи с чест името на един род, чиито корени са виждат назад във времето 250-300 години.
Разговаря БОРИС САНДАНСКИ

Коментар с Facebook

Свързани новини

Напиши коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *