Home-p1-728×90
Home-p1-728×90

Популярният певец Г. Гоцев събра стотици приятели и почитатели на концерт за 70-ия си рожден ден

Популярният певец Георги Гоцев днес /събота/ става на 70 г. Кръглата си годишнина изпълнителят на емблематични македонски песни „Прошка“, „Шекер бего“, „Моя песен македонска“, „Съдбовна среща“ и др. се готви да посрещне с много приятели, близки и почитатели с голям концерт в зала „Яворов“ в Благоевград. За пътя от родното му село Цапарево до Лондон и Чикаго, за дарбата и голямото му семейство, за хубавите моменти и за премеждията в живота разговаряме с Георги Гоцев в навечерието на празника.

– Разкажи ми за родното си село Цапарево, какво пазиш от него в сърцето си до днес?
– От там тръгна всичко. Има една приказка: „Гората ражда хора“, та аз съм роден в гората и може би оттам нося свободолюбивия си дух. Израснал съм в голямо семейство, четирима братя и една сестра. До 7-и клас бях на село, а единственото развлечение там бяха съборите. На всички празници хората се събираха. До ден-днешен помня какви хора се виеха на площада, как народът се надпреварваше кой да води хорото и кой да е на опашката. Това беше голяма чест. Много стари песни се пееха като „Шекер бего“, една от последните, които записах. Тя разказва за опита на турци да се заселят в Цапарево и как местното население не само не ги е приело, но се е стигнало и до ликвидирането им, та оттогава повече турци не са се заселвали. Само бирници са обикаляли да събират данъците. Баба ми е разказвала история за мой прадядо. Бил млад и силен и при поредно събиране на данъците грабнал бирника и го хвърлил на земята, та го принудил да не се връща повторно. Селото ни беше с много махали, но откъснати една от друга. Докато си бях на село, на всички празници, знаете, децата се изявяват с нещо, едни декламират, други танцуват, а аз винаги съм пял.
– На кого си се метнал?
– Изтъкнатият певец в семейството беше баща ми. Не че и майка ми не пееше… На празници като се събираха у дома гости, особено на Ивановден – той беше Иван – не минаваше без песни. Та покрай тези сбирки аз съм чул много песни, стари, автентични, вкарвал съм ги в „компютъра“ (показва главата си и се смее) и го помня и до днес. Всъщност цялото ми семейство пеем. Напоследък за жалост нямаме време да се събираме по-често, но когато сме заедно, без песни не минава. От всички обаче само аз продължих да се занимавам с музика през живота си като хоби.
Странно нещо е дарбата. Аз съм я наследил от баща ми, от мен я е наследил единият от синовете ми близнаци, и то точно този, който носи името на дядо си. Сега внучето ми, което носи моето име, показва певчески талант. Снощи ми беше на гости, още е малък, на 6 г., но наистина останах впечатлен колко правилно взима тоновете.
– Кога се качи на сцена за първи път?
– Винаги съм бил на сцена, не помня първия път. Но помня първото си излизане на сцена след идването ми в Благоевград. Дойдох след 7-и клас да уча, изкарах една година в гимназията и после отидох в Механотехникума. И първото ми участие в концерт тук беше, като бях в 8-и клас, в село Падеш с една самодейна група „Младост“. Беше естрадно-сатиричен състав и, честно казано, не знам как попаднах в него. Вероятно инстинктът ме е отвел там, друго обяснение нямам, защото аз не познавах града. Живеех на квартира срещу казармата и единственият път, по който отивах до гимназията, беше през пазара, зад халите и до училището, три месеца не се отклоних и на педя от маршрута си. В „Младост“ се запознах с колежката ми Елена Валеова. После започнах да пея в Профсъюзния дом, Александър Миразчийски беше ръководител. Като завърших техникума, отидох във Варна, сестра ми учеше там, а аз започнах работа като енергетик. Веднага се включих в Македонски дом. Изкарах една година като „гларус“ и се прибрах в Сандански. Майка ми и баща ми настояваха, пък и мен си ме теглеше тоя край. След година като техник в новия балнеосанаториум (и няколко концерта с групата на Лозанов, в която пеех) се преместих в Благоевград и станах енергетик в Завода за високоговорители. Оглавявах отдел с около 40 електротехници и други специалисти и печелехме всички заводски фестивали, които се правеха.
– Не може всички да сте били музикални…
– Всички пеехме. Научих ги всичките колеги, бяха мъже и само една жена, и като правехме сбирки, беше много весело. Толкова бяхме организирани, че се подготвяхме за нищо време, щом се разбереше, че ще има фестивал. Естествено, аз подбирах песните.
– Само със заводския състав ли се изявяваше?
– Не, разбира се. Бях в профсъюзния ансамбъл „Илинден“, с ансамбъл „Джумайци“ много съм обикалял из страната… Така до 1992 г., когато се създаде „Пирин фолк“. До един момент бях самодеец, после станахме професионални певци и започнахме да получаваме и пари за пеенето.
– Помниш ли какви бяха хонорарите?
– Преди 1989 г. имаше дирекция „Музика“ и всичко минаваше през нея. За първи концерт хонорарът беше 20 лв., а правехме по 3-4 концерта на ден…
– Как успяваше да пееш на 4 концерта на ден?
– Имаше организирани много изяви, пеехме по бригади, пред трудови колективи… Имал съм и по 6 участия дневно, това ми е рекордът.
– И как ви плащаха?
– Както казах, за първо участие 20 лв., за второ – 75%, за трето и всяко следващо – 50% от 20 лв. Та „Пирин фолк“ вдигна летвата, станахме много търсени и тръгнахме из България на турнета. Не съм се прибирал по 2-3 месеца, бяхме по 10 души солисти с оркестрите…
– Жена ти не се ли сърдеше за толкова дълги отсъствия от дома?
– Тя винаги ме е разбирала.
– Разбирала, разбирала, ама някой трябва да се грижи за децата и семейството. Не те ли е ревнувала – все пак си бил все с хубави жени на сцена…
– Мисля, че изяви на ревност е имало и това е напълно нормално. За жалост сега, когато съм вече на 70, жената не ме ревнува. Никога не съм пренебрегнал семейството или да го оставя на втори план. След участие съм се прибирал веднага у дома, цялата тежест за финансовото осигуряване на семейството е била моя.
– А ти не си ли ревнувал жена си, като си я оставял сама вкъщи?
– Не съм я ревнувал. Оставях й три деца и тя нямаше време за друго освен за тях. (смее се). Имал съм й винаги доверие и дори и нотки на съмнение не съм изпитвал към съпругата ми.
– Имало ли е случай да не те пусне да отидеш някъде на участие?
– Не, никога. Дори само при съобщаването, че утре заминавам някъде, тя ми приготвяше ризата, връзката, костюма, обувките лъснати – всичко.
– Съпругата ти пее ли?
– Когато трябва да ми прави забележки, много хубаво пее (смее се от сърце). Ако трябва да я оценя като глас – има данни, но никога не е пяла. Сега като пее с внука, усещам, че и двамата са много верни в тоновете. Дъщерята също пееше, докато се омъжи. Беше в детския състав на Миразчийски и има данни.
– На първото издание на „Пирин фолк“ ти изпя за първи път песента, която стана твоя емблема – „Прошки“, как се роди тя?
– Текстът е на Иван Кантуров, Бог да го прости. На него попаднал композиторът Кирил Иванов, но имаше някои неща, които се наложи поетесата Катя Кирянова да поправи в думите. Не очаквахме да стане такъв хит и толкова популярна, защото на първото издание на „Пирин фест“, както беше първото му название, нещата бяха предварително нагласени. Както впрочем и всички конкурси, които се провеждат някъде за нещо.
– Знаело се е предварително кой ще победи ли?!
– Знаеше се кой на кое място ще е, кой ще е победител… И това е през всичките години на провеждането. Даже много от хората, които печелеха първите места, си плащаха много здрави мизи, за да са победители. Песента ми „Прошки“ не бе класирана, но остана и се слуша и пее и до днес, а тези, които влязоха в класацията, едва ли някой си ги спомня.
– Кое мислиш, че превърна „Прошки“ в хит?
– Всичките 4 компонента в песента: музика, текст, аранжимент и изпълнение, изпипани са и я правят красива. Тя е изповедна песен, много лична, и в същото време в нея има много патриотизъм. Всичко е казано в една песен, а това е много важно.
– Ти ли си избираш песните, които да пееш, или композиторите те избират за изпълнител?
– В повечето случаи при авторските песни задавам темата на текстописеца. Много често това са Катето Кирянова и Виолета Шаркова. Казвам им какво искам да има в текста и те го развиват, много лесно се работи с тях. След това избирам кой да пише музиката – Кирил Иванов, Митко Динев, Валери Димчев, Петьо Кръстев… Имам приятел композитор от Русе, Красимир Маринов, който макар да не е от нашия край, има тръпката и усеща македонската музика. Но първо е текстът.
– Случвало ли се е да не ти хареса текст или песен, или да кажеш: „Това не е за мен, друг да го изпее“?
– Като не ми хареса текст, не го правя песен. Случвало ми се е и да се откажа от песен, да.
– Защо предпочиташ македонските песни и рядко пееш други?
– Това ми е в кръвта. Мога да пея всичко, но тракийците да си пеят тракийските песни, а ние да си пеем македонските. За жалост напоследък изпълнителите (и предимно изпълнителките) на големи продуцентски компании развалят песните, като ги изпълняват по начин, който няма нищо общо с македонското пеене. А то не ти ли е в кръвта, не ти ли е в сърцето, не става. Македонските песни са много мелодични, нашият край е останал 30 години повече под турско робство и затова мъката и тъгата си хората са изливали в песните. Не че няма и весели песни, но те наистина са по-малко. Най-интересните и най-разнообразни ритми са в нашия край. Тракийските например са в размер 2/4, като почне следващата песен, не мога да ги различа. Е, и те имат много хубави песни, но ако трябва да направя класация, най-отгоре е македонската песен, след нея е родопската и след тях всички останали. И защото ме пита дали съм пял други – пял съм, но оставям тракийците да си пеят техните песни, шопите – шопските. Една от малкото родопски песни, които пея, е „Девойко, мари, убава“, не че и другите не ги знам, но, както казах, най-добре всеки да си знае мястото.
– Това ли те отличава най-много от останалите певци?
– Да, както и това, че аз се опитвам да създавам мои песни, авторски, на фолклорна основа, които след време ще станат народни. Както е „Прошки“. Доволен съм, че съм наложил вече много от тези песни: „Моя песен македонска“, „Съдбовна среща“, „Отвори пътя за Драма“… много са. Сигурно съм сред изпълнителите с най-много авторски песни и апелирам и към другите колеги: историята си е история, но дайте да направим и ние нещо, което да остане, да не въртим все едно и също.
– Но все пак и ти се връщаш към корените и към автентичната македонска песен…
– Така е. Пак ще се върна на „Шекер бего“, текста го имам на старобългарски, издири го братовчед ми Иван Василев, председателят на ЛРД „Сокол 1911“. Той също много хубаво пее. Текстът е 5 карирани листа дълъг. Хората едно време в песните са пресъздавали историята, всичко с подробности. Не са могли да пишат и са изливали всичко в музиката и песните, и така са го помнели и предавали на поколенията. Ако изпея „Шекер бего“, както са я пели някога, сигурно ще се проточи 3 часа, но е много вълнуваща. Днес повече от 3 минути няма кой да слуша една песен, други са времената. Ще кажа и друго. С автентичните песни, които пея, отговарям на днешните ни политици и на опитите им да подменят историята ни.
– Какво имаш предвид?
– Това, че „Шекер бего“ и други като нея ги изпълнявам, както съм ги чул в детството си или от баба ми, без да променям и нагаждам думите към твърденията на днешните политици, че нямало робство, имало турско присъствие.
– А защо тъжните песни преобладават в репертоара ти?
– Знам ли?! Може би защото и моето детство е било по-трудно – времената бяха такива. Всяка песен се слуша със сърце. Аз не обичам тези, които карат публиката да вдига ръце и да щрака с пръсти. Предпочитам да ме слушат със сърцето си, а аплодисментите има кога и как да се дадат.
– Липсва ли ти нещо от селото ти и от времето, когато си тичал по баирите му?
– Откъснал съм се от родния край, около 5 години не съм ходил в Цапарево и ми липсва. Имам план дори, като се постопли времето това лято, заедно с приятели да отидем и да обиколим местата, където съм бил овчарче, където съм се родил и израснал. И ще го направя! Навремето в Цапарево на празници се събираха много хора, идваха от съседните села и беше традиция да поканиш гости вкъщи. Печаха се агнета, имаше оркестър на площада… Тези сърдечни моменти ми липсват.
– Спомена, че си обикалял доста из страната, а в чужбина?
– Ходил съм, даже преди демокрацията. Най-интересното ми гостуване беше в Лондон с профсъюзния ансамбъл „Илинден“. Бяхме през 1998 г. част от оркестъра на Радио Благоевград, аз и Росица Дурева като изпълнители. Там има един ансамбъл „Дунав“, тогава празнуваха 25 г. от създаването му. В него са професори, банкери, музиканти – англичани, които изучават фолклора на балканските народи. Питах ръководителя им откъде е тази любов на британците към нашия фолклор, а той ми отговори: „Г-н Гоцев, след години Вие ще си го купувате от нас“.
– Как смяташ, прав ли е бил?
– Като гледаме какво се върти по нашите телевизии и как наричат балкански фолклор абсолютната чалга и простотии, нищо чудно и да се окаже прав. Тогава ни предложиха на мен и на Росица да останем в Лондон и да сме солисти на ансамбъла им.
– Защо не останахте?
– Защото с нас имаше представител на МВР. Ако бях останал, жената щяха веднага да я приберат в полицията и кой знае какво щеше още да последва. Но ако тогава съм знаел, че на 10 ноември ще стане превратът, може и да бях останал, защото ние се върнахме на 26 октомври. Дето се казва, две седмици щяха да променят коренно живота ми. Там бяхме за 10 дни, в които аз обучих 4 англичанки, млади момичета, които да пеят български песни. Аз им пеех, те записват с магнетофончета, после репетират и на следващия ден ги изпитвах и им поставях оценки. И трябва да ви кажа, че напредваха много бързо.
Другото много впечатляващо нещо бе посещението ни в начално училище там, деца на възраст на нашите първокласници изучаваха фолклор, в класните стаи имаше всякакви музикални инструменти – като започнеш от дървена пръчица и духалките, които навремето правехме от бъз, до клавирните и струнните инструменти, всичко. Още тогава там всяко дете имаше персонален компютър за работа. И неволно направих сравнение с обучението у нас. В техникума, който съм завършил, музиката липсваше изобщо като учебен предмет. При нас образованието не залага на откриването и развитието на дарбите на учениците, всеки сам се оправя с много труд, упоритост и постоянство. Но хората в последните години се обръщат отново към фолклора, ето, в Благоевград, а и в другите населени места, напоследък се нароиха много клубове за народни танци. В тях млади и по-възрастни, хора с успешен бизнес и различни професии се учат и усъвършенстват умението си да играят хората, които някога се извиваха по площадите в селата.
– Доста държави си обиколил. Бил си и в Америка, впечатли ли те с нещо Новият свят?
– Бях в САЩ през зимата на 2008 г., декември и януари, много сняг и студ и много хора не можаха да дойдат на концертите, които се правеха в българските и македонските черкви в Чикаго. Поканата за посещението ми бе от настоятелството на нашата църква. Оказа се, че в Чикаго имам много познати, дори мои съселяни, и фактически те ме приеха в домовете си на гости. Впечатляващото от престоя ми там е свързано с двете македонски черкви, в които пях. Управителните им съвети бяха от българи, които се македонизират, омовци. В едната ме посрещна мой съученик от техникума, говори ми на македонски и ми забраняваше да пея български песни. Излязох и запях, а той скочи и демонтративно започна да говори срещу българите. Един от родното ми село го дръпна настрани, удари му два шамара и миряса. На финала жената с пропагандатора, тя беше македонка, дойде и като ми даде 20 долара, се извини от негово име, че бъркал културата с политиката. Та я има още тази пропаганда, провеждана навремето от сърбите…
В Македония пях на една сватба, беше ме поканил тъстът, бащата на булката. Оркестърът в началото отказа да свири, че съм бил от България, но човекът като им тропна, че щом плаща, ще свирят каквото иска, склониха. Уж само две песни трябваше да изпея, а като се занизаха после, цял час… Музикантите бяха изненадани откъде знам толкова стари песни. На другата сутрин дворът в къщата на домакина беше пълен с народ да се запознаем.
Иначе наистина много страни съм обиколил с музиката. В Испания например около масата, на която сядахме да се храним в заведенията, винаги се струпваше народ, като почнех да пея. Хора от различни националности ръкопляскаха и се забавляваха с нас. В Германия бях по покана на военния ни аташе тогава ген. Йорданов. След концерта, беше за Гергьовден, той ме заведе при колегите си дипломати, за да им докажа, че не съм пял на плейбек.
– Явно имаш доста приятели…
– Имам, да. С това съм богат, с приятелства. Искаше ми се да ги събера всички сега на 70-ия си рожден ден, но явно пак няма да могат всички да дойдат. Поне 200 души от страната очаквам да пристигнат в Благоевград, а за мен това е голямо уважение.
– Разкажи ми любопитни случки от турнетата ти.
– Първо се сещам за случка на Боровец. Ген. Михо Михов беше началник щаб на Българската армия, имаше среща на висшите военни там, след която аз трябваше да пея. Пристига той, всички стават и му козируват повоенному, а аз седя отстрани на едно канапе. Ген. Михов дойде първо при мен и покани: „Колеги, приближете се. Вие ме познавате, аз съм ген. Михов, но не познавате генерал Гоцев. Той е генерал от певците“. И защото военните са дисциплинирани, всички генерали един по един ми се представиха. Оттогава всички те, когато се видим или ми се обадят по телефона, се обръщат към мен с „господин генерал“.
През 1994 г. пък преживях тежка катастрофа. Връщахме се от концерт в Габрово и при Български извор ни удари челно кола и изкарах 3,5 месеца „почивка“ в „Пирогов“. Имал съм късмет, защото са се борили за живота ми. Първият концерт след катастрофата, на който пях, беше в НДК, още не можех да стоя и на сцената бях седнал на стол. Лили Иванова, която също участваше, дойде специално да ме поздрави, вероятно заради патериците, с които се движех.
– Промени ли те с нещо тази катастрофа?
– Да. Станах по-чувствителен. При най-малко вълнение сълзите ми потичат. Трогват ме и най-дребните хубави неща и ми се ще да сме по-човечни, да си помагаме колкото можем, да сме отзивчиви. Да не се затваряме сами в затвор – вижте, по прозорците слагаме решетки, не можем да отидем на гости без предупреждение на най-близките си. А някога къщите бяха отворени. Нека се отворим един към друг и да забравим за злобата.
Разговаря
ДИМИТРИНА АСЕНОВА

Коментар с Facebook

Свързани новини

Напиши коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *