HP-p1-728×90 Refan
HP-p1-728×90 Refan

Първата жена, работила на щат в поделението в Разлог, дупничанката Л. Анастасова: Пенсионирах се на 49 лв., сега вземам 370 лв., но парите не стигат, единият ми син от 20 г. е без работа, другият от 17 г. е в Португалия и не се е връщал

Лиляна Василева Анастасова е дългогодишна служителка в поделението в град Разлог, 32-ри мотострелкови полк в Дупница и председател на Гарнизонния женсъвет в града. Родена е в село Галиче, област Врачанска. Със съпруга си – полковник Владимир Анастасов, който е бил комендант на гарнизона в Дупница, имат двама синове, една внучка и двама правнуци.

„Родена съм на 07.08.1940 г. в село Галиче, Врачанска област. Моите родители бяха земеделци, живеехме бедно, но щастливо. Бяхме три деца – един брат и две сестри. Аз бях най-малката и сестра ми ме отгледа. Сестра ми стана акушерка, а брат ми офицер, и двамата работеха в София. В нашето село имаше три основни училища, една прогимназия и една гимназия. Завърших гимназия в Галиче през 1962 г. По време на ученето се запознах с моя съпруг чрез един войник, който служеше при него. След една година кореспонденция се оженихме. Съпругът ми, полковник Владимир Анастасов, беше на курс в Шумен, след това го разпределиха в гара Пирин. А след една година в поделението в  Разлог, където живяхме 17 години“, с тези думи започва разказа си Лиляна Анастасова, първата жена, започнала работа в поделението в Разлог.

„Разлог тогава беше малък град. Ние, жените на военните, нямаше къде да работим и ни предлагаха да садим тютюн. А почти всички бяха образовани, медицински сестри, учителки, лекарки, счетоводителки… Имаше един завод за дрожди и там работеха някои от жените. Първо работих като счетоводител в Българска народна банка. Заплатата ми беше 67 лв. Всички се учудваха, че работя за толкова малко пари, но толкова беше щатът. След това се преместих в поделението в града. Аз бях първата жена, която започна там работа. Тогава разбрах, че с мъже се работи много по-добре, отколкото с жени. Живеехме много добре. Военните семейства бяхме задружни, помагахме си, когато мъжете ни ходеха на учение заедно отглеждахме   децата си. Имам един такъв спомен, който е доста страшен… Когато мъжете ни отиваха на учение, ние жените оставахме сами у дома. В един такъв ден нашият малък син Петър с едно негово приятелче, с което са адаши и баща му е офицер, а майка му учителка, си играеха заедно през деня. Но става 22 часа вечерта, а тях ги няма. До нашия блок минаваше една буйна река. Изплашихме се да не са паднали в реката. Тръгнахме да ги търсим. Включиха се и войници от поделението. По едно време около полунощ на вратата се почука и видяхме един войник, който носеше и двамата, а те спяха. Оказа се, че са ходили пеша 3 км до погребите и са се изморили. Часовият, като ги видял, наредил на войника да ги доведе у дома. Веднъж пък на един  излет бяхме купили едно агне, а съпругът ми беше взел и пържоли. Но така стана, че съпругът ми хапна едно малко парченце от агнешкото и каза, че нещо му киселее. Тогава реши да хапне от пържолите, а също така покрай него и аз и децата. А другите присъстващи на излета хапнаха от печенето агне. На връщане обаче част от присъстващите започнаха да получават болки в стомаха. Камионът спря и започна едно стомашно неразположение. Оказа се, че агнешкото не е било агнешко, а ярешко. След това мъжете отидоха до месаря, който им е продал месото за агнешко, и замалко да си изкара боя. Ходехме и на много екскурзии. Обиколили сме цяла България“, връща се в спомените си Л. Анастасова.

„През 1974 г. съпругът ми беше преместен в поделението в Дупница. С децата дойдохме в Дупница година по-късно, тъй като трябваше да завършат училище в Разлог. Когато си тръгнах хората от блока и цялото поделение излезе да ни изпрати и всички плакахме. Даже и шофьорът се просълзи. Ние си бяхме граждани на Разлог и бяхме свикнали с хората, а и градът много се разви. С детски градини, училища, гимназии, с хубави градинки, паркове, беше ни мъчно, че го напускаме. В 32-ри мотострелкови полк в Дупница започнах работа в счетоводството. Тук бях посрещната радушно от командира на поделението полк. Раднев. Работила съм с командирите полк. Атев, полк. Зехтенджиев, полк. Тренев и полк. Крашевски, които бяха много добри командири – допълва Л. Анастасова. – Бях председател на Гарнизонния женсъвет в гр. Дупница. В него членувахме всички жени, служители в поделението, и всички съпруги на офицери, старшини и сержанти. Развивахме много активна дейност. Празнувахме заедно Нова година, рождени дни, 8-ми март, 23 септември -Деня на армията. Помагахме на болни, подпомагахме войници, които бяха без родители. Помагахме на Юндома в Дупница по това време. Много добре се разбирахме с командира на поделението. Ходехме семейно на оперети, опери в София, на театър, концерти… Спомням си, че от женсъвета ходехме на екскурзия в Санкт Петербург и Москва. Опитахме от руската кухня, която се състоеше повече от ястия, приготвени на пара. Червено цвекло, кълцано жито, черен хляб и борш с кисели краставички… Руснаците ядяха много сладолед и зиме, и лете. Това, което ми направи впечатление, че рускините бяха много красиви. Те все ни казваха на нас, българките, защо имаме къщи с по пет стаи и все чистим, и готвим. Те имат къщи с една голяма кухня и спалня, за закуска слагаха чай, халва, масло, хляб. Не готвеха като нас, българките, които постоянно сме с метлата и над печката. Рускините държаха на външния вид. Дори и жената да работи на строеж, след работа минава през банята и си оправя прическата.

Поделението в Дупница беше хубаво поделение, имаше дисциплина и ред. Съпругът ми, полковник Владимир Анастасов, беше изключително строг, дисциплиниран човек, който обичаше войниците си от цялото си сърце. Той без войници не можеше, но и войниците го обичаха. Една година при уволнението на набора той беше болен от грип и не можеше да се успокои, че не може да присъства на събитието. Бяхме приятно изненадани, когато всички войници до един дойдоха в нас, за да си вземат довиждане с него. За първи път го видях да плаче от вълнение. Съпругът ми беше комендант на гарнизона и винаги се отзоваваше, ако трябва да помогне на войниците, без значение дали е ден или нощ. Обичаше работата си от цялото си сърце. Искаха да го преместят в София, но той не пожела, искаше да остане да служи в Дупница.

Имаме двама синове, големият син Веселин завърши гимназия „Христо Ботев“ в Дупница. Имам една внучка и двама правнуци, които живеят във Враца. А малкият  Петър завърши бившия тютюнев техникум в града, живее и работи от близо 17 години в Португалия, не си е идвал в България.

Пенсионирах се през 1995 г. с 49 лв. пенсия. Сега пенсията ми е 370 лв. но трудно се издържам с нея, защото лекарствата ми са много скъпи. Имам диабет, хипертония, сърдечна слабост, сърдечна астма. За Нова година бях в болница. Токът е скъп. А и синът ми Веселин, който живее при мен от 20 години, е безработен. Трудно живеят българските пенсионери“, разказа спомените си от хубавото старо време дългогодишният председател на Гарнизонния женсъвет в община Дупница Лиляна Анастасова.

НИКОЛАЯ ИВАНОВА

Коментар с Facebook

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *