Home-p1-728×90

ИЗПОВЕД! Сабрия Бунцев, човекът, който опита да ме убие с брадва, след промените бе изкаран репресиран и вдигна голяма къща в Якоруда

В Якоруда също беше много напрегнато и Дюлгеров реши да се обади на министъра на отбраната Добри Джуров с молба в Якоруда да дойдат от поделението в Разлог два бронетранспортьора с войниците. Ще кажа нещо, което не искам да остане да не се знае. Добри Джуров изслуша Дюлгеров, телефонът беше на масата до нас и чух много добре какво каза: „Армията има за задача да пази страната от външни врагове, а не да воюва със собствения си народ“, и тресна телефона. Това е истината.

Пак се разминавам малко с книгата на Дюлгеров, но така стоят нещата. Между другото на 2 юни правихме заря в Якоруда по случай Деня на Ботев и за пръв път участва и рота войници от поделението в Разлог и командирът на полка. Попитах го дали знае, че сме искали тяхната помощ, и той ми каза: „Знам, от Министерството на отбраната ми се обадиха веднага и ми казаха, че ако само един войник напусне поделението, дотам ще ми е офицерството“.

Обсъждаше се какво да се прави. Разбирахме добре, че възелът на противоречието не е в Бунцево, а е в Якоруда. Какво да се прави с Якоруда, където след събитията горе и християни, и мохамедани бяха настръхнали. Дойде се до общо становище, че въпросът с имената в Якоруда трябва да се реши, иначе може да се случи нещо много лошо. И тогава, и сега считам, че решението беше правилно. Реши се, че Якоруда трябва да бъде блокирана, да се покаже сила и решимост, че няма връщане назад. Пак казвам, ако някой иска да разбере подробности, да прочете книгата на Дюлгеров. Той лично участваше и ръководеше нещата тази вечер.

На 18 май сутринта рано някой почука на вратата на спалнята ми. Беше още тъмно, учудих се кой толкова рано чука. И без това не бях мигнал през нощта. Беше стринка ми и нейната майка, баба Риста. Тя водеше някаква непозната в тъмното за мене жена, да ми леели куршум. „Чедо – каза тя – знам, че вие не верувате, ама уплахо е една от най-страшните болести. Може и цял живот да те мачи. Мола ти се, нека да ти лея”.

Приех. Не помня точно цялата процедура, мисля, че трябваше да се изпият 3 лъжици от водата, където падна куршумът. Не исках да ги обидя – и нея, и стринка ми. Слушах ги безропотно.

На 19 май Якоруда осъмна блокирана. На всяко по-важно кръстовище и около нея имаше въоръжен човек от Благоевград, от Банско, от Разлог. Основната тежест по самата смяна на имената обаче се стовари върху хората от Якоруда, защото те познаваха улиците, къщите, в които трябвше да се влезе. Не им беше лесно. Та те живееха, дружаха, работеха с тези, на които сега трябваше да сменят имената. Много от тях биха разказали и по-добре от мен какво им е било на душата в този ден.

Сутринта в 6 часа по градския радиовъзел прочетоха няколко пъти обръщение към хората от Якоруда и обяснение какво да се прави. То беше подготвено от Лазар Причкапов. И той беше там, в щаба, който през цялата нощ работи напрегнато, за да подготви другия ден. Мен някак си ме жалеха заради това, което бях преживял предишния ден, и по-често бях встрани от напрегнатите часове на тази нощ. Напред беше Тончев и знам, че не му беше лесно.

В самото преименуване не участвах почти. И въпреки това имам два много тежки случая. В махалата, в която живеех, а тя беше с българи и българомохамедани, имах едно семейство особено близко. Момчето на това семейство беше влязло в мазето, заключило се и казало, че няма да излезе и няма да си смени името. Групата, която ходеше в този район и носеше декларации на хората да попълнят новите си имена, беше външна, от друго място, непозната за мен. Но някой им беше казал, че аз съм много близък с тези хора, и те дойдоха да ме помолят аз да убедя бащата, за да не разбиват мазето и да плашат момчето. Бащата ме погледна, в очите му имаше сълзи, и каза: „Анде, никога не съм очаквал това от теб, никога. Значи и ти си като них“. Една нишка се беше скъсала, а бяхме толкова близки.

И още един случай, почти на приключване беше денят, пак една такава група ме срещнаха и казаха: „Там долу, на долния край, близо до лечебницата, една жена каза: „Оти не дойде Анде да ми смени името? Да му кажа от коя ненка босаше, от мене. Оти майка му немаше млеко, като умре баща му. Е тука беше Мустафуната (синът й), а тука той“. Беше баба Зелюна Шехова. Къщата им беше точно до нас, по-късно построиха долу при лечебницата и наистина сме раснали със сина й почти в един двор.

Прокле ли ме? – Не, каза само това и сложи пръста.

Има и още един момент, в който участвах, и се радвам, че бях категоричен. Както казах, на 19 май Якоруда осъмна блокирана и първи, които влязоха отвън беше един автобус с жени и момичета от село Юруково. Идваха на работа в предприятието за релета. Бяха го спрели от поста при завода и казали на шофьора да кара право пред общината. Горе, в кабинета на кмета, беше Ядков. Той ръководеше цялата операция. Аз бях при него по това време. Качиха се и казаха, че долу има автобус с жени и момичета от Юруково, и започна обсъждане какво да се прави. Мнозина настояваха да им се дадат декларации и да им се сменят имената. Слязох долу да ги видя. Те бяха уплашени, бели като платно. Качих се горе и реагирах много остро: „Защо плашим невинни хора? Човек с автомат да влиза в автобуса при жените!”.

Шакин, шефът на МВР-то в Разлог, ме засече: „Какво, да остави автомата под автобуса или да го захвърлим в градинката пред съвета?”. Казах, че няма да дам никога съгласие да посегнем на тези хора, да се върнат в Юруково, изпаметени от ужас и срам пред близките си. Ядков ме разбра и сега съм му благодарен. Той каза: „Айде да послушаме Роснев, може би е прав“.

Най-голямата ми тревога на 19 май беше да не се стигне до жертви. Това не се случи и беше единственото, което ме успокояваше.

Започвах работния си ден с позвъняване до болницата в Разлог и с надеждата да чуя нещо обнадеждаващо за бай Георги, но на 23 май сутринта главният лекар ми каза, че той е починал, без да дойде в съзнание. Случаят беше много тежък за нас. Страхувахме се, че негови близки или някои крайни в позициите си хора могат да направят нещо, което да усложни и без това тежката обстановка. Свиках един широк кръг от активисти, от дейци в различни сфери, за да решим какво да правим с 24 май. И в Якоруда, както и в цялата страна, това беше един от най-любимите празници. Бяха минали само 4 дни от оня ден, когато Якоруда осъмна блокирана. Реши се единодушно, че манифестация трябва да има. Възложихме на учителите да направят всичко възможно децата да участват в нея, а погребението да бъде следобед. С него се зае Никола Тончев, защото аз заминавах на конгреса на Комсомола.

Трябва да кажа, че винаги съм чувствал подкрепата от много хора в Якоруда, но най-близо до мен в тези дни, а и във всичките години, в които бях първи секретар, беше Тончев. Та той, без да пита никого, когато разбира какво се беше случило там горе, в Бунцево, организира група, която да тръгне веднага и да ме спасява. На неговите плещи след една година, когато аз напуснах Якоруда, се стовари отговорността и за една огромна по мащаби работа. Това не е пресилено. Работата беше огромна.

Разделяйки се с Якоруда, казах пред доста хора, че му пожелавам успех, но го моля да бъде по-човечен, по-милостив. Присъстващият окръжен началник, беше Йордан Байов, попита: „Само това ли ще кажеш на човека, който заема твоето място? Казах: „Да, само това. Другото го знае дори по-добре от мен”.

След години вече работехме заедно като колеги в Окръжен комитет на партията, а по-късно и като мой началник, така да се каже, не пряк, но доста по-високо от мен, и веднъж точно от него трябваше да разбера какво значи началнически гняв. Приех го тежко. Много боли, когато близък те огорчи. Какво да се прави, такъв е животът.

Тръгнах си от Якоруда на другата сутрин и пред автобуса, избягали от час, дойдоха да ме изпратят моите мили приятелчета от Дома за сираци. Помолиха ме да се снимаме за последно със скромната „Смяна 8”, която им бях подарил. Трогнаха ме отново, за кой ли път пак.

На конгреса на Комсомола, провеждаше се в зала „Универсиада”, получих неочакван и болезнен удар. На първата почивка горе в коридора на втория етаж видях, че Кръстьо Тричков е сред нашата делегация. Той също ме видя и ме повика с пръст. Застанах пред него и чух думите: „Какво правите в тая Якоруда, бе? Та вие доведохте нещата до метеж. Давате ли си сметка за това?“. Нито дума на съчувствие към мен, нито окуражаване за помощ. Влязох в залата, но не ми беше до конгреса. Пак ли ние, дребните долу, ще излезем виновни?

Вечерта си тръгнах. Какво има да правя тука? Заминах си направо за Якоруда. На другия ден ми съобщиха, че ме вика Дюлгеров и в 10 часа трябва да съм при него. Мислех защо ли, какво е станало? Влязох при него, той беше много внимателен. Заговорихме за обстановката в Якоруда, почерпи ме кафе и тогава разбрах каква всъщност е истинската причина да ме извика. „А сега ми кажи какво се случи с теб в зала „Универсиада”? Какво каза точно Тричков?“. Казах му и веднага видях как се промениха лицето и погледът му. Ще се въздържа и сега дори да кажа точно каква дума каза той за станалото. Но продължи, че това е оценка не за мен, а за него лично. Той знаеше, че и на него няма да му се размине лесно.

В това време влезе Борис Аврамов и Дюлгеров каза да обсъдим с него какво в най-близките дни да се прави. За моя изненада Аврамов, който имаше изключително топло чувство към мен, в неговия кабинет ми каза: „Ангел, искам да дойдеш тук, в моя отдел. Разбери, моля те, искам да дойдеш“. Отговорих: „Не. Не е сега времето. Ще бъде бягство от отговорност”.

Точно след една година отново бях пред Дюлгеров. Той ме поздрави, че съм скъсал с ергенството най-сетне, и каза: „Дотук беше с Якоруда. Кога ще е сватбата?“. На 10 юни – отговорих. „Добре, на 12 юни да си тук, в Благоевград, в Градския комитет на партията, защото предстои празникът на града, който ти ще правиш в бъдеще“.

Разказът ми може и тук да завърши, но има още един момент, свързан със събитията през май 1972 г., който не мога да подмина. Става дума за делото срещу тези, които ни нападнаха. То беше през август, съдия беше Ангел Русев, подсъдимите бяха 7 човека, делото беше публично, макар че сега пишат, че било закрито.

Подсъдимите имаха 7-8 адвокати. От Благоевград беше само бащата на Спас Димитров – бай Симо. Само той беше намерил кураж да застане в един политически процес. Имаше много граждани там, в стария съд, дето сега е Мостът на влюбените. Аз бях свидетел номер 1. Малко преди самото дело бях в село Бунцево. Срещата я беше организирал бай Минко Попов, якорудчанин, пенсионер, живеещ в София, който беше дошъл да ни помогне, защото имаше твърде много близки от това население. За неговия живот си заслужава да се разкаже отделно.

Горе, в селото, чакаха голяма група мъже. Обстановката вече беше друга. Изведнъж един от най-възрастните дойде, хвана ме за ръка, наведе се и я целуна. Това много ме смути. „Прости ни, прости ни. Всички сме криви пред тебе. Не са само тия, дето ще ги съдите. Молим ти се, направи нещо да ги не изтрепаа. Имат жени и деца“.

Разказах в съда подробно какво се е случило. Първите ми думи бяха: „За да се стигне дотук, вина имаме и ние“. Адвокатите скочиха като един и настояваха машинописката да запише думите. Русев гневно ги сряза: „Сядайте там, после ще имате думата“. След като свърших разказа си, Русев се обърна към мен и попита да кажа точно носеше ли Сабрия Бунцев брадва, или не. Казах, че всичко беше толкова бързо, толкова светкавично, че не мога да съм категоричен. Тогава той вдигна сакото ми и пистолета, те бяха пред него като веществени доказателства. Посочи срязаното сако и каза: „А това какво е?“. „Може да съм го закачил, когато бягах в гората“. „Сакове и тръни не правят такъв срез“.

Повече на делото не присъствах, не бях там и когато се обявяваше присъдата. Истинският убиец на бай Георги – Абдия Чолаков, и този, който ме нападна с намерение да ме убие, бяха осъдени на смърт. Останалите – на различни години затвор.

След време срещнах съдията и той ми каза, че делото ще бъде обжалвано и вероятно присъдата на Сабрия Бунцев няма да бъде потвърдена, като главният коз ще бъде това, че не съм бил категоричен, че е носел брадва. Казах му: „Нали все пак аз съм жив и здрав“. Посъветва ме да заведа граждански иск. Отказах. Представете си днес какво би се случило, ако има подобно нещо сега!

Сабрията е жив и здрав. Виждаме се в Якоруда. Не се подминаваме. Вече не живее в Бунцево. Направил е чудесна къща в Якоруда. Вероятно с парите, които е получил като репресиран от нас. В годините на демокрацията се настояваше даже ние да бъдем съдени.

Както казах, работех вече в Благоевград, когато един ден ми се обадиха и ми казаха вечерта да бъда на вечеря в „Ален мак” със Стефан Продев. Бяхме само трима – аз, той и дъщерята на един голям кюстендилски художник – Никола Мирчев, разговаряхме за много неща и Продев ме попита какво мисля за Възродителния процес. Казах му, че с една дума не може да се отговори, а той гневно каза: „Това е една голяма глупост“. Ядосах се и го попитах: „А вие, големите културтрегери, какво направихте за тия хора, па и за нас. Защо не се опитахте да ни отрезвите, щом мислите така? Кога в България ще се появи един филм, като този, американския – „Познай кой ще дойде на вечеря?”.

И сега си мисля кой направи повече за това общество в Америка, за да се преодолеят неща, които бяха срамни там – политиците или интелектуалците. Кога най-сетне ще приемем миналото си, в това число и социализма, като част от нашата история – и с лошото, но и с хубавото?

В миналото правехме доста дандании, или както в Якоруда казват – дунанми. Официално ги наричахме мероприятия, сега, разбира се, правят и по-големи дунанми. Тогава още не беше построена зала „Армеец“.

За едно такова мероприятие си спомням сега. Беше в театъра и беше за Възродителния процес. Мнозина получиха специален медал „За активно участие във Възродителния процес”. Кой знае защо аз не получих, беше някакъв пропуск сигурно или пък сам си бях виновен, че най-често се мотаех из коридорите, а не в залата или в президиумите. Пък може би и някаква оценка. Кой знае?

Искам обаче да напомня на много началства, които сега са в различни политически партии и тук, пък и в София, да преровят вкъщи червените кутийки с ордени и медали и да решат какво ще правят с този, за който стана дума.

Като започнах да пиша тези редове, реших, че ще се въздържа от оценки и обобщения на миналото и на днешните дни, че това ще бъде една лична изповед. Знам, че мнозина ще останат недоволни от това мое изложение и защо не казвам в какво в края на краищата е моята вина и къде е другата, по-голямата вина. Не съм невинен и пред бай Георги, и пред шофьорчето, което преживя страхотен стрес и май не можа да се оправи от него. Нещо повече, по това време бях на позиция, от която зависеха и се решаваха много неща – и хубави, и недотам добри. Ще кажа обаче следното – главната причина за това по мое мнение е, че ние, имам предвид България, не сме имали точно определена и твърдо отстоявана позиция по този толкова важен вътрешен въпрос. Нямаме я и сега. Някой да е чул, да е прочел, да е казал, и още по-важно – да е направил нещо повече за тези хора за близо четвърт век? Идете в тези селища и ще видите, че за повече от четвърт век новото там са само джамиите, извисили ръст до училищата, читалищата, здравните служби, предприятията, цеховете и какво ли не още, направени по време на Възродителния процес.

Ходя не много често, но ходя в Якоруда. Нещата са спокойни. Хората се борят с проблемите, които животът поставя днес. Расте друго, младо поколение, което не е така обременено като нас със скрупули и предразсъдъци. Разбрах, че днес има много смесени бракове между християни и мохамедани, повечето успешни, добри, щастливи семейства. Отдавна живея в Благоевград, но имам приятели в града и селата там. Обичам да се разхождам и да се радвам, когато видя нещо ново, макар че Якоруда отдавна не е онова малко гордо градче, което водеше в околията и дори в окръга с чудния си усет към новото. Лесно е да застана като критик на сегашното ръководство, но няма да го направя. Знам, не им е лесно. Изпитал съм го.

Веднъж при една от разходките ми видях мой съученик, мой приятел, седнал пред къщата си. Харесвах да го слушам, имаше чудно чувство за хумор. Дълги години беше възпитател в Дома за сираци в Якоруда. Той ме спря, вече не беше добре, и ми каза: „Наборе, снарядите падат вече гъсто в нашите редици и много окопи са вече празни. Ти имаш какво да кажеш, напиши го, ще го прочета с удоволствие“. Помислих, че става дума за Възродителния процес, но той продължи: „Напиши за децата в Дома за сираци, които не знам защо и не знам как ги беше овладял, та бяха готови да умрат за теб. Как ставаше това, всички там се чудехме“.

„Ваньо, мъчех се да им дам това, от което имаха най-голяма нужда – обич. Обич. И те ми отвръщаха със същото, дори в повече. А аз също имах голяма нужда от нея.

„Ами това напиши“.

Обещах, но не го изпълних, а вече и неговият окоп е празен. Може би трябва да изпълня обещанието си и разказът ми за това ще бъде друг, много по-друг, много по-светъл. Дано имам воля, защото много трудно написах горните страници. И дано това стане „ПРЕДИ СНАРЯДА“, както би казал моят приятел.

АНГЕЛ РОСНЕВ

 

 

Коментар с Facebook

Свързани новини

Напиши коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *