Home-p1-728×90
Home-p1-728×90
Топ теми

Сбъдната мечта! Професорът по физика в Ню Йорк Б. Костадинов от Сандански: Майка ми отиде да работи тютюн в Гърция, за да ми купи билет за САЩ, 20 г. маневрирах в миграционната им система, но станах американски гражданин

Боян Костадинов е на 44 години. Роден е в Сандански. Семеен е, има дъщеря на 2 г. От почти 20 г. живее в САЩ. Професор е по физика в университет в Ню Йорк. Боян Костадинов е завършил гимназия „Яне Сандански“ в Сандански и Софийския университет. Мечтата му от дете е да учи в Пенсилвания. За да я сбъдне, майка му заминава за Гърция да работи тютюн и със спечелените пари му купува самолетен билет за САЩ. От близо месец проф. Боян Костадинов е в отпуск в родния Сандански, придружава го дъщеричката му. Това е първото му завръщане в родината от 4 г. насам. Съпругата му Галя е в САЩ, набляга на здрава подготовка за кандидатстване за нова работа.

Ето какво разказа проф. Боян Костадинов за „Струма“: „Завърших Софийския университет през 1997 г., специалност „Ядрена физика“. Дойдоха от Козлодуй и ни казаха, че ако искаме да работим там, първото условие е да имаме деца, и тогава се отказах от ядрената физика, тъй като имаше много радиация. Направих си моя програма, частна – математическа, физика. Понеже все отлагах дотогава казармата, като завърших, трябваше да вляза за 9 месеца, но знаех, че ако замина в Щатите, за което мечтаех от малък, ще я отложа за пореден път. Вместо да си губя времето в казармата, си намерих временна работа в интернет в националния парк „Йелоустоун”, който се намира в Западните щати. Едно време часове наред отнемаше, за да изпратиш един имейл по електронната поща, не е както сега – за секунди, защото тогава бяха слаби модемите, връзките и т.н. Инвестираш цял ден, за да изпратиш един имейл. Докато учех в Езиковата гимназия, ходех много на олимпиади по химия, физика и математика, имаше даже период, в който учителите ме караха да се явявам на олимпиада по български език. Стигнах по едно време до националния кръг за международна олимпиада и моят учител по физика от гимназията Илия Чанев и класната Донка Петкова по математика ме подкрепяха много, даваха ми доста литература да се готвя. Спомням си, че Чанев ме закара с личната си кола в Стара Загора на международната олимпиада, където се класирах в десетката. Всички други ученици бяха от отбори, ръководени от професори, а аз съвсем сам, от малко градче. Тогава ми дадоха достатъчно точки, за да мога да вляза без приемен изпит в Софийския университет. Така още не бях завършил гимназията, а вече знаех, че съм приет да уча висше образование. В университета след третата година ме хванаха страшни мигренни главоболия. Наложи се заради това да прекъсна ученето и да си дойда в Сандански. Ходех по лекари, но никой не можа да установи защо след като чета половин час, получавам неистово главоболие, мислех си, че никога няма да мога да продължа и да завърша образованието си. Дойдох си в Сандански за 2 години и си бях казал, че единственият начин е сам да си помогна за всичко. Промених си начина на живот и заложих много на спорта. Тренирах йога, тичане, плуване, дихателни упражнения и за три месеца мигрената изчезна. Тичах в парка рано сутринта, така ми проблясваше пред очите, сякаш се дърпаше някаква завеса. Много странно ми беше, не можех да повярвам, че всичко ми мина, и оттогава тичането за мен е свято нещо. Дори в Лос Анджелис, докато бях студент,  много наблягах на тичането. Върнах се през 1997 г. в университета в София и завърших. Намерих си работа онлайн в Йелоустоун. Като казах на приятелите ми в Сандански, че ще продължа да уча в Щатите, те не ми повярваха.

Сещам се, в тоя ред на мисли, че още 90-а година исках да замина за Щатите, въпреки че бях учил само френски и руски, а английският след мен се въведе. Отидох в София, където от библиотеката си набавях литература за учене, попаднах на един каталог на Принстан и си казах „Дали някога ще мога да уча там, или ще е в някой друг живот”. Обаче ангелите така навързаха нещата, че отидох  там.

Майка ми беше ходила тогава при баба Ванга, за да разбере какво ще се случи с мен. Тя всичко беше познала, това което й бе казала, днес е факт. Първо баба Ванга й направила забележка защо прережда хората, защото иначе трябвало с месеци да чака, а пък сме имали и далечна роднинска връзка с нея. След това й е познала и за баща ми, без майка ми да я пита, тъй като той почина от диабет, а за мен й е рекла да не се притеснява, че ще си оправя живота в Щатите, през девет планини в десетата, че дори ще стана професор, така както и стана. Даже беше казала, че първата ми работа ще е в Уолстрийт в една швейцарска банка. Позна, че и майка ще дойде при мен. Наистина през 2005 г. , когато завърших там, тя пристигна сама със самолета в Лос Анджелис, а как се е оправила, сама си знае. Аз й бях купил билетите, бях й подготвил въпроси – как да пита за прехвърляния и при някакви затруднения…

Като реших, че ще ходя в Щатите, докато си лекувах главата, спрях да си губя времето с моите приятели хипарчета. Отидох в Благоевград в Езиковата гимназия и помолих една учителка, която водеше подготвителната група, да ме вземе неофициално в класа й, защото не можех да си позволя да купувам скъпи учебници по английски. Тя излезе много благосклонна и ми позволи да влизам в часовете й, въпреки че бях по-голям от другите. Ходих два срока на училище при нея, тя ме изпитваше наравно с другите. Аз помагах на учениците по математика, а те ми помагаха с английския, и така много напреднах с езика. Почувствах се готов да кандидатствам и да си търся работа в Щатите. Ръководителят на дипломната ми работа Владимир Добрев от БАН не повярва, че ме е сполетял късмет да си намеря работа с подсигурени храна и спане. Аз работих в този национален парк, в гората, в планината в Йелойстоун в хотел и правех бургери в ресторанта. Само двама мои приятели ми повярваха първоначално, че ще заминавам, а другите чак като ми изпратиха договора за работа. Помогнах на още двама да започнат работа с мен.

Пролетта на 1997 г. отидохме за американска виза и единият ми приятел и аз минахме, но другият, който не беше взел нещата насериозно, се представи зле с езика и не му дадоха виза. Отидохме в Ню Йорк до Колумбийския университет, където трябваше да останем ден-два в едни общежития, докато ни направят някаква ориентация, и точно там днес имам собствен апартамент, където живея със семейството си. Толкова години по-късно живея на същото място в Манхатън, в най-горната част. Интересно е, че като си платихме тогава заминаването, останах с 200 долара джобни пари, а приятелят ми нямаше и толкова, но моите стигнаха и за двама ни. Няма да забравя как 3 дни ядохме бургери от 99 цента и спахме в автобус, но ето че пак оцеляхме. Бяха ни изгубили багажа по самолета и си дадохме крайния адрес в Йелоустоун, като след една седмица ни го изпратиха, въпреки че мениджърът на фирмата, като разбра, че сме без багаж, за няколко часа събра дрехи и други неща от първа необходимост.

Пътуването беше много интересно, прекосихме всички щати, докато стигнем от Ню Йорк до красивия Йелоустоун. Идеята на този парк винаги е била да се поддържа повече див. Там ако стане пожар, няма никой да го загаси, ще го оставят природата да се оправя. Това им е философията, дори през 80-те години е станал огромен пожар, при който голям процент от Йелоустоун е изгорял напълно, и тогава са съжалили малко, защото на практика всичко почти е било изгоряло. Оказало се обаче, че и това е било за добро, защото балансът се обновил. Там работих 4 месеца, а визата ми бе 6- месечна. След това не се знаеше какво ще стане и всичко ни беше на магия. Но ангелската помощ не ни изневеряваше, защото без късмет нищо не се получава. През това време се готвехме за тойфелови изпити, след работа четяхме до късно вечерта. Ходехме през свободното време по горите на Йелоустоун, но имаше много опасни мечки гризли, дори разбрахме, че са намирани изядени хора. Един ден, разхождайки се в гората, видяхме чрна мечка – майка с две мечета. Тя ни гледаше от 10 м разстояние, а ние не смеехме да я погледнем в очите, защото ни бяха казали – трябва да се престориш на умрял, легнал на земята, или въобще да не ги гледаш в очите, иначе стават агресивни и нападат. Гледахме я с периферията на зрението си, без да мърдаме, добре че малките се уплашиха и побягнаха на другата страна, и тя погледна към тях, към нас и тръгна към мечетата си, та така се спасихме, благодарение на майчиния й инстинкт.

Изтекоха ни 4-те месеца там и ни освободиха от работа, защото идеята им е останалите два месеца да похарчиш парите в Щатите. Имах към 2 хил. долара спестени пари тогава от минималните заплати, които получавах. Станахме обаче приятели с няколко американчета и едно от тях ни предложи да отидем у тях в щата Илинойс. Нямахме друг избор и тръгнахме натам. Оказа се че там има огромен университет. Първата ми мисъл беше как да вляза в него, за да удължа визата си. Свързах се с моя ръководител в БАН за съвет и се оказа, че има добър познат, колега в математическия факултет. Бързо се свързах чрез имейл с въпросния човек, срещнахме се, той ме разпита какво съм учил, а вече имах две научни статии от Софийския университет, което се оказа много важно за приемане в техен университет. След като му разказах всичко, ми каза, че това е било интервю и вече съм приет. Останах удивен, трябваше да взема само един местен изпит Тойфел, който на следващия ден минах успешно. На пълна стипендия ме приеха в магистърска програма. Това беше през 1998 г., в момента тези стипендии варират между 30 000-60000 долара на година, толкова струва самото обучение в университета. Ако нямаш стипендия, това се плаща от джоба. Но като международен студент ти нямаш право да работиш, следователно пари за лични нужди нямаш. И това, което правят, е ти да не плащаш образованието, а те ти дават право да преподаваш като асистент към някой професор или от втората година ти дават някой клас да преподаваш. Фактически дават ти работа, със средства от която да си плащаш квартира, храна и всички други разходи. Също така трупаш стаж. Като ме приеха да уча обаче, трябваше да им кажа да започна от следващата учебна година, а не от средата на тази, защото емиграционните власти не можаха да ми сменят визата навреме и новата виза ми дойде чак май месец. Така се получи, че нямах статут, въпреки че не е по моя вина, и станах нелегален. Така отпаднах от университета и цялата идея се разпадна. Аз обаче търсех и в други университети работа, винаги гледах да имам няколко алтернативи. Чухме се с моя ръководител от БАН отново и той ми каза, че има познати и в друг много голям университет в Калифорния, в Лос Анджелис. Кандидатствах там, приеха ме пролетта, но не ми дадоха никаква стипендия, а там е страшно трудно и кандидатствах в докторска програма, не в магистърска, а дори нямах диплома по математика, имах по физика. Заради статиите обаче ме приеха и там. Обаче ми казаха, че ще ме сложат в графата на чакащите студенти, там кандидатстваха само най-добрите в света. Много често обаче се отказват, защото най-добрите ги приемат навсякъде и предпочитат Харвард примерно. Така и стана беше, през юни или юли, някой се беше отказал и ми дадоха пълна стипендия. През това време вече визата ми беше изтекла, но понеже съм кандидатствал за нова виза, се водех легален, докато чаках решение от емиграционните власти. Новият ми статут дойде месец по късно. Отново бях изпаднал от статута, но техните адвокати са толкова силни, че ми подновиха всичко, защото не беше по моя вина, и през септември започнах да уча. Интересно е, че  приятелят ми не се беше дипломирал в МЕИ, а искаше да учи с мен. Тогава един гръцки професор му каза да се върне в България, да завърши и на следващата година ще му помогне. Върна се той да завърши. Тогава наш приятел американец помоли баща му да напише писмо, че той ще поеме всички разходи от 40 хил. долара, както и да си даде банковите сметки, за да докаже, че има парите. Този документ ни трябваше само за да му се издаде визата, а гъркът му беше обещал да му подсигури стипендия за обучението след това. Така този наш приятел пак се върна благодарение на тези добри американци – приятеля ни и баща му.

Завърших математика в този университет, като първите 2 г. учех по 10-12 часа, за да наваксам материала. Направих си дипломна работа и през 2005 завърших Калифорнийския университет. Там бях близо 7 г.

През 2000 г. обаче чрез един чат се запознах с една българка, поддържахме връзка онлайн 10 години, а след това се оженихме. Това е моята жена Галя от Любимец. По това време тя си беше в България и докато чакала в чата нейна приятелка от чужбина да се чуят, се включих аз. На следващата година и нея я приеха да учи в американски университет в Канзас, след това отиде в най-големия женски университет Маунт Холиок, той е един от най старите, след Харвард. Това е година след като се бяхме видели на живо в София на летището за първи път, след 6-7 години интернет връзка. Идеята вече беше или да си намеря работа, за да съм при нея в Ню Йорк, или нещо друго да правя там. Започнах да търся работа в университет там, защото конкуренцията беше голяма. Предложиха ми в Пенсилвански университет с временна работа за година и обещание да ме оставят след това за постоянно. Но и Пенсилвания е далече от Ню Йорк, затова не приех офертата. Като завършиш обаче, ти дават една година да работиш легално и след това пак ти изтича визата. Аз завърших докторат и тази година я ползвах да работя като асистент. И сега какво ще правя, трябва да търся начини как да си удължа визата и реших да кандидатствам в някоя банка в Уолстрийт. Това е 2006 г., но за да работя, трябваше да направя една магистърска програма по финанси. Така и стана. Кандидатствах в трите най-добри университета, приеха ме и в трите. В Пристан ми дадоха най-добри пари, това беше моя мечта от дете. Стипендията получавах, като преподавах няколко седмици на студенти, които започват магистърска програма, и аз преподавах освежителен курс по математика, преди да започне годината, но интензивно по 5-6 час на ден за 2 седмици. Написах над 100 страници лекции и по този начин си удължих визата за година. Записах стаж в една швейцарска банка и през месец май отлетях за Ню Йорк. Изкарах там цяло лято и септември беше интервюто за това кого да оставят на постоянна работа след стажа. Харесаха ме много, защото решавах задачите на компютрите, което бе най-важно за тях. Така пристанската програма беше едно от най-интересните преживявания в живота ми, защото срещнах там невероятни мозъци. Имаше 18-г. деца, които бяха вече в докторските програми по математика и физика, невероятни гении, а Пристан е известен с това – със гениите от цял свят. Продължих в банката на постоянна работа, от 1999 г. до 2007 г. бях все на студентски визи и трябваше да се прехвърля на работната виза, която е стандартна H1B. Много е трудно да се вземе такава виза и това е един от проблемите там. Сега дават по около 50 хил. такива визи на година, а желаещите са страшно много на брой. През 2007 г. работих в Лондон 6 месеца и ме върнаха в нюйоркския офис през януари 2008 г., едва тогава ми издадоха виза H1B. Тогава се появи ново предизвикателство – целият пазар започна да се разпада. Точна тогава, като влязох на Уолстрийт. В края на 2008 г. се разпадна най-голятмата инвестиционна банка на Уолстрийт. Рухна напълно Уолстрийт и цялата банкова система. Месец след това от банката ни казаха, че ще има масови уволнения, но ни дават 3 месеца предизвестие, за да си намерим друга работа. Ако си с виза, имаш само месец срок след съкращението да си намериш работа. Повечето от тия хора бяха чужденци с визи, висококвалифицирани кадри. Купих апартамент в Сандански, защото вече си мислих, че нямам бъдеще в Щатите. Затова спестяванията ми от заплати и бонуси, които не са малки, ги вложих. Бонуси в Щатите получаваш затова, че си приел офертата за дадена работа, по 30 000-40 000 долара, а в края на годината отделен бонус от около 40 хил., и с тези бонуси си купих етаж от къща в Сандански. Тогава имах два избора – да се върна в България или да замина за Канада, но връщането ми на родна земя беше последна алтернатива. Третият вариант беше да се оженя за Галя, която беше на виза H1B работен статут. Предложих й, тя прие и така станахме семейство. Привилегията, след като се оженихме, беше, че преминавам на нейния статут, само че H2B, което ще рече, че мога да живея там легално, но не и да работя, защото това не е зелена карта. Потърсих нова работа и през септември 2009 г. започнах в технологичния колеж в Ню Йорк. Първата година бях на временна работа там, за да ме преценят как се справям. Одобриха ме. Имах от Калифорнийския университет престижна награда за най-добър преподавател и тя ми помогна много за всички университети, където кандидатствах.   Тогава имах много добри оценки от студенти и преподаватели и ме назначиха на постоянен договор. Той е за 7 години и през този период решават дали наистина искат да ти дадат постоянната работа доживот. Миналата есен тези 7 години изтекоха и трябваше да решат дали да ми дадат постоянно тази работа. Притеснявах се, беше голяма борба, и стана. Благодарение и на това, че през последните години написах много изследователски статии, което е много значимо за определяне на доживотната работа. В 35 страници документ трябваше да напиша всичко какво съм работил в тези 7 г. Разглеждат го няколко комисии. Този документ е решаващ за целия ти живот. И така в момента съм асистент професор, минаха всички комисии, които са ме одобрили, за да ме повишат на още по-високо ниво – професорско, което ще ми го съобщят август месец. Там има 3 професорски нива – първото е assistant professor, второто ниво е associate prоfessor и третото е full professor. Всяко ниво зависи по колко години си работил в университета. Аз понеже съм работил вече 7 г., ми дава право от първо ниво да се кача на второ. Това очаквам да разбера скоро официално от президента на колежа. След около 5-6 г. имам право на последното ниво – да стана фул професор.

Докато работех в банката последната година, преди да се разпадне, бях много ентусиазиран да купя голям телескоп на гимназия „Яне Сандански“, където завърших средно образование. Тогава, 2007 г., се видях в пари, а той беше скъп, около 500 долара. Дарих го, но не знам какво се случи и дали децата го ползват. Защото моята идея беше именно учениците да го ползват с астрономическа цел и да се просвещават.

Искам да занеса в гимназията и няколко кашона с американски учебници, а един такъв е около 150 долара. На нас издателствата ни ги носят безвъзмездно, оставят ги, за да ги използваме, като ги трупаме и накрая някои колеги ги пращат в Южна Америка в училища, аз пък си помислих да намеря някакъв по-евтин начин, може би по море, за транспорт и да имат и нашите ученици, за да могат, който иска, да се готви с тях. Това обаче ще бъде в бъдеще.

Искам с няколко изречения да опиша апартамента, който купих в Манхатън, до Колумбийския университет. Купих го от стара жена вещоманка, която живеела сама и трупала всичко цял живот вътре, без да чисти. Починала и тъй като апартаментът е задръстен, в него не можеше да се живее. При реална цена от над 1 млн. долара, го купих за 400 000. Обаче пък е на централно място, в кооперация с частен парк, с детска градина, университет. Но ремонтът, за който платихме, ни излезе през носа. Попаднахме на една група албански мафиоти. Махаха стени, направиха нова баня, голяма инвестиция ни беше, но се оказа, че тези албански мафиоти купували по 2-3 пъти повече материали и ги карали по други обекти, където работят. Но като ги усетих, им казах, че аз съм математик и зная за всяко нещо колко материал ми трябва, съответно и сметката веднага мога да я направя. Започнах да снимам, накрая станах и „адвокат“, написах няколко страници документ, придружен със снимков материал, и тръгнах да ги съдя, но те се уплашиха и избягаха. Иначе ми искаха около 50 000 хил. долара допълнително за техни измишльотини. Оказа се, че работниците им са нелегални мексиканци, които нямат право да работят, абсолютна мафия.

Днес вече се чувствам наистина преуспял българин, като се има предвид, че тръгнах от гората, където ме гонеха мечките, а си купих апартамент в Манхатън. Всичко сам съм си спечелил, с много упоритост и къртовски труд. Майка ми Стоянка Костадинова, която е пенсионерка, а допреди това работеше в тъкачния цех на Промкомбината в града, отиде милата в Гърция на тютюна да изкара пари, за да ми купи билет, който беше над 1000 долара. Тя цял живот е борец и може би аз на нея приличам. Нека ми е жива и здрава. Имам и прекрасна сестричка, която е медицинска сестра в приемен блок на санданската болница.

За здравната система в Щатите мога да кажа, че е под всякаква критика. По принцип там най-добрите застраховки идват от работодателите, а за да имаш такава здравна застраховка, трябва да имаш добър работодател. Ако нямаш такъв, си прецакан от всякъде, защото имаш най-лошата застраховка, която нищо не включва.

Скъпите застраховки не те лишават от никаква здравна грижа, но струват по 11 000 долара на година и може да се чувстваш спокоен, каквото и да ти се случи.

Преди Обама да направи новата застрахователна система, към 30 млн. души не са имали застраховки, умирали са като кучета. Имали са един начин само и го ползват още. Ако нямат застраховка, правят като ромите в България – отиват в спешното или се обаждат, и те са задължени да ги лекуват. Обаче след това на друго място нямат право да отидат, не ги допускат. Ако трябва да лежат в болницата, трупат дългове на самата болницата. Но с реформата Обама задължи всички да имат здравни застраховки, ако не плащат данък над 1000 долара за година, иначе глоба. Сега републикаците искат да е както си беше преди. Едни от най-хубавите са държавните застраховки, на които месечната удръжка е около 20 долара, на такава съм аз. Много мои близки ми казваха да се върна да работя в банковата система, че ще имам много пари, обаче не е така. Убеден съм, че човек трябва да работи това, което му идва от душа. Това ще е работата, която ще работиш цял живот. Няма значение колко пари ще получаваш, ако не ти доставя удоволствие. Човек трябва в края на живота си да е доволен от себе си, а не да съжалява, че го е пропилял напразно и безцелно. Моята мечта винаги е била да преподавам. Дори класната ми Донка Петкова ми разрешаваше да преподавам, замествайки я, тъй като имаше такава програма за добрите ученици. Още тогава усетих, че моето призвание е да бъда преподавател. Така се въодушевявам и толкова енергия вкарвам, за да обяснявам и най-трудните неща по най-лесния начин да ги предам. Това е призванието ми според мен.

Една заплата на професор като мен зависи от университета, от нивото на професора и е между 70 000-120 000 долара. В Ню Йорк като голям град, в който животът е скъп, заплатите стартират от 70 хил. Там заплатата винаги е годишна, тя се разделя на 12 месеца. Ние сме на договор 9 м., останалите 3 месеца пишем статии, на базата на които се определя доживотната зплата. Други пък преподават лятото и вземат допълнително пари. Фактически един професор, работещ и лятото, може да стигне до 150 000 долара годишно. От тези пари 30% отиват за три вида данъци. Данък град на Ню Йорк, данък щат и федерален данък. Допълнително около 15% отиват за социални осигуровки. Университетът също допълнително ни вкарва някакви пари в пенсионен фонд. Общо взето, в САЩ имаме добри пенсионни фондове.

За финал искам да кажа на читателите на вестник „Струма“ да си търсят щастието извън България, защото това, което им казвам, е каквото душа иска, дори и хобито да си упражняваш на Запад, ще имаш нормален начин на живот. Няма значение какво искаш да правиш.

Чувствам се вече американец. Преди няколко месеца взех гражданство. Това удоволствие ми отне 20 години борба. Последният адвокат не можа да повярва, че толкова години аз съм намирал начин да маневрирам в емиграционната система и да съм винаги легален на студентска виза. Много малко хора успяват да са толкова години на това, което съм бил. От 1999 до 2007 г. съм бил само на студентски визи. И накрая от университета ме спонсорираха за зелена карта. Работодателят ти има право да те спонсорира за постоянно гражданство. И след 5 г. с тази карта имаш право да станеш американски гражданин, след като минеш интервю за гражданство. Получихме поздравителни писма от Обама, там е така като станеш гражданин на САЩ, получаваш от президента писмо.

МАРИЯ ГЕОРГИЕВА

Коментар с Facebook

Свързани новини

2 Коментара

  1. Ivaylo Ivanov

    Поздравления за момчето , и аз съм живял доста време там и знам как стоят нещата , колкото до репортера взел интервюто моля ви коригирайте се – не се пише Принстан , а Принстън , ,че веднага става ясно , че нямате идея за какво говори!

    Отговор
  2. Full Professor

    Добре се е справило момчето и браво за усилията и постиженията. Жалко обаче за местните т.н. „журналисти“, които, вероятно поради необразованост, са го написали „професор“. Самият той е написал, че е асистент (assistant professor), а 3-те степени – асистент (assistant professor), доцент (associate professor) и професор ( full professor) ги има и унас, даже и в ЮЗУ-то… „Читать надо“, какво казват братушките!

    Отговор

Напиши коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *