HP-p1-728×90 Refan
HP-p1-728×90 Refan

Строителната инженерка от Банско Здравка Цветкова, избродирала уникална карта на България: Разнообразието на шевиците идва в региона с бежанците от Егейска Македония, под диктата на свекървите банските снахи ходели закопчани до шията, разложанки са били кокони, киприли се да се покажат

Уникална карта на България с избродирани на нея характерните Уникална карта на България с избродирани на нея характерните  шевици за всеки регион измайстори Здравка Цветкова от Бан- ско. Уникалното пано ще радва жителите и гостите на Банско в рамките на Джаз фестивала и е експонирано в Дома на изкуствата заедно с още редица други уникални ръкоделия, изработени от сръчните ръце на една ценителка и пазителка на българското.   През целия си живот Здравка Цветкова е намирала време и за любимото си занимание, въпреки работата си като строителен инженер и въпреки натовареното ежедневие. Започва да бродира още като дете и през годините това се превръща в нейна страст, в хоби. Любовта й към българската шевица е безгранична. Върху всяка стена в къщата й има нейни ръкоделия, за всяка своя дреха е намерила най-подходящото мотивче, което да й придаде свежест и индивидуалност.   За първите си изработени гоблени Здравка сама прави схемите и те са уникати. За лично ползване е изработила и 14 народни носии. Участвала и печелила е редица грамоти и награди от конкурси за ръкоделия из цяла България. Изявите й в Банско са от съвсем скоро заради скромността й. Самата тя споделя, че това, което прави, го прави за себе си и единственото й желание е да се намери някой сърцат, който да продължи делото й. Вече е готов и следващият й проект, който е уникален. Здравка Цветкова е решила да избродира ликовете на най-великите български владетели.

– Здравке, това, което правиш, е достойно за уважение, какво те запали по българската шевица, има ли конкретна причина, която да те мотивира?

– Нямам отговор на този въпрос. В рода ни никога не съм виждала жена с везмо. Всички много тъчаха, плетяха, но никого не съм виждала да седне да везе. Още от малко дете, не знам защо, ме привличаха цветните кълбенца. Спомням си, на един прозорец видях една кутийка с пъстри кълбенца – гъркини се казваха, залепих се на това стъкло, гледах, гледах и не можех да се откъсна от него. Имаше дупчица в стъклото и аз си пъхнах ръчичката. Окървавих се цялата, само за да си взема едно кълбенце. Никога няма да забравя това, защото ми е първият спомен, била съм може би на 3 или 4 години.

– Спомняш ли си коя е първата ти довършена бродерия?

– Не си я спомням, но може би е някъде от четвърти клас. В часовете  по трудово обучение правихме разни неща – торбички, престилки. Оттогава съм запомнила възлест бод. В тези часове ми беше много интересно. Вече по-късно  малко по малко започнах да бродирам. Имаше един период, в който българската бродерия много се тачеше, но беше до време. После започнах да шия гоблени, но въпреки това обичах българската тематика. За гоблените нямаше откъде да намеря схема и сама си правех – рисувах, разграфявах и след това вече иглата започва да те води. Може би не са сполучливи като днешните, но когато нещо те привлича, просто искаш да го направиш.

– За това се иска и талант в рисуването, имаш ли някакво образование в тази област?

– Не, никога не съм учила рисуване, строител съм по професия. Завършила съм строителен техникум, след това икономика на строителството и винаги съм работила в тази сфера, но винаги съм обичала и да рисувам.

– Какво те провокира да направиш карта на България с шевиците?

– Още преди шест години се основа едно сдружение „Седянка“, което събра жени от цялата страна, които се занимават с бродерия. Председател е д-р Любенова от Велико Търново. Започнахме кой с каквото има от раклите на бабите – автентични стари шевици да изваждаме и да проучваме характерните за всеки район, за всяка област, за всяка община, за всяко населено място шевици. Искахме да проучим бодовете, защото това, което през 80-те години се даваше в списанията за бродерия, беше преработено, а не автентично, и най-важното не е по основните бодове, характерни за България. Бодовете, които са използвани от дедите ни, са около 140. Сега не знам дали има жени, които могат да правят всичките. Майсторките работят с около 30-40 бода. Започнахме да събираме автентични шевици и впоследствие една българка, която е в Япония и има клуб за везба, реши, че ще направи такава карта. После обаче тя тръгна да си прави бизнес, явно надделя комерсиалното, издаде и книга за българските шевици. Изчаках известно време, за да няма нелоялна конкуренция, и след това започнах. Бях подготвила всичко и я избродирах.

– Това е доста сериозен труд, изисква много време не само за изработка, но и за събиране на материали, колко време ти отне?

– Може би две години. Това са различни бодове, които няма как от първия път да ги направиш. Жените от цяла България много ми помогнаха. Снимаха, чрез видеочатове ми повдигаха с иглата, за да видя определен бод, правеха  скици, изобщо много ми помогнаха. Има жени, които обикалят по събори, по различни населени места, за да издирват шевици. Обиколили са стотици баби. Ядосват се, защото има региони, където е много трудно да намериш автентична шевица. В Разградския, или Капанския регион например, всяка шевица на ризата е различна, няма една баба с еднаква риза. Но там традицията е такава, че ги погребват с ризите и всъщност това богатство си отива с тях. По същия начин е в Годеделчевския край. Има много населени места, където традицията е същата.

– Как издирвате тогава такива автентични шевици от тези региони?

– Чрез хората, работещи в читалищата, в музеите, където има много богат фонд. Друг е въпросът, че невинаги можеш да се добереш до всичките тези неща. В много музеи и на много изложения не разрешават да се снима. Защо не разрешават снимки и защо крият това богатство, нямам  обяснение и според мен е грешка. В Благоевград на ревюто на българските народни носии от Македония „Момина руба“ не ми разрешиха да снимам. Македонските шевици са много характерни, много сложни за изпълнение, но трябва да си го видял в детайл, а дигитално, когато е с по-висока резолюция, ти увеличава и се вижда всяко бодче, а така с просто око не можеш да го видиш на момента, а и да го запомниш, колкото и добър да си.        Специално за Благоевградския край много неща като текстови материал, работа на терен, проучвания са събрани в книгата на проф. Мария Велева. Камелия Грънчарова, която е била директор на РИМ – Благоевград, е имала досег до богатството на нашата област, правила е ревюта, ходела е по събори и има невероятен снимков материал.

– Ти сигурно си изчела много материали за българските шевици?

– Да, най-напред се чете всичко, което намериш, и след това другото.

– Кой край е най-богат откъм шевици?

– В България, поне за мен, Самоковският край и по-скоро към Дупница е изключително богат, той е просто благодатен. Там са най-красивите, най-царствени шевици. Ихтиман също е страшно богат регион. Чорбаджийските, сукаените везби са характерни за Търново и Габрово. Средногорието също има запазени невероятни стари везби. Голямо влияние идва от Влашко – Видин, Козлодуй, Никопол. Много пъстри, красиви, безкрайно меки – кенарени, и с много златно по тях. Те са по-леки и по-пъстри. Плевенският регион също е невероятен. Плевенската шевица в кафяво я няма никъде на друго място. Тя е невероятна. За Варна са характерни леките, светли цветове, много свежи. Като се продължи към Сливен, там са много особени. Ямболският и Елховският регион е богат на шевици, богатство откъм орнаментика. Връхната дреха е прекрасна, полата – много красива, ръкавите също.

– Кои са най-богатите откъм везмо?

– Мисля, че в Кюстендилския край. Там има най-много везмо, а най-трудно и най-сложно е сокая (сокаен бод), характерен в Габровския и Търновския регион. При него в едно бодче се влиза до 21 пъти и става дупчесто, това е пристегнатият ажур. Той е изключително красив и става двулицево. Македонската шевица и част от самоковската се шие от опаковата страна и всъщност опаковата страна е лицето. Това е тъкан бод и също е изключително сложен. Нашият регион, сега като ги проучвам, като че ли най-много е заимствал, но е беден откъм шевици. Много везби са донесли бежанците. От това, което съм прочела, е имало много от Егейска Македония. Когато са дошли, бежанците са се заселили там, където е имало земеделие, за да имат препитание и Банско не е бил сред предпочитаните места. В районите, където са се заселили, имат много богати везма, невероятни.   В РИМ – Благоевград няма чак толкова много запазени. Голямо разнообразие на везби има в Гоце Делчев, но почти всички са дошли с бежанците. Уредничките там ми казаха, че самата общественост в Гоце Делчев е отворена към дарения и всичко хубаво, което имат в домовете си, го носят и дават на музея. Там има невероятен фонд и самите хора искат това наследство да се запази и да остане за поколенията. В нашия район са интересни запеските в Разлог. Аз много отдавна се интересувам от тях. Имаше един период, може би от интернет, антикварни книги, които да купя. Няма цялостно проучване на областта, има за отделни райони. Има райони като Банско, където няма везби или почти няма. Има по възглавниците малко, съвсем мъничко, и то в късен период, след 30-40-ата година, по ризи и това е.

– Не е имало или не са запазени?

– Не е имало, не е било това характерното. Тук е имало един диктат върху жената и тя е била закопчана до шията, фустанелата до глезените и бял ръкав без нищо, без бродерия. Младата жена не е имала избор. Мъжете са били на гурбет и свекървата е контролирала всичко. Младата жена е била под абсолютен диктат.   Това не се отнася за Разлог. Разложанката е била кокона. Още в миналото момите там са се кипрели, да са хубави и да се покажат. Разложките мъже не са били лоши, не са били касканджии като банските. Разложанките са могли и да готвят, били са и по-големи домакини, повече са правели везби, плетки, за разлика от банските жени. Селата също са бедни и ми беше много трудно. Това, което съм намерила автентично, е повече от възглавници, има малко по чорапите на петата, но пък за всяка община съм намерила по нещо.   В Якорудския регион също почти няма, в Гайтаниново също. Повече са кадифета, кондорчета и т.н., везби почти няма. Гоце Делчев, Баничан, Копривлен са богати откъм везби, но и там има много бежанци и предполагам, че е внесено от тях. Селата към Благоевград, и по-специално с. Полена, Симитли, също няма много. Бледи цветове, почти незабележими. Има и населени места в областта, които са много богати откъм шевици, всички красиви, и се чудя коя да подбера. Това е вече въпрос на усет. Аз трябва да ги подбера така, че като се погледне цялостният вид, да има хубава визия и да представи най-добре това богатство.

– Удовлетворява ли те това, което правиш?

– Да, в сивотата и бездуховността наистина ми носи удоволствие, но в същото време и учиш много. Научаваш такива неща, за които никога не си се замислял. Човек препуска през живота, без въобще да се замисля за някои неща.  Докато проучвах шевиците, научих много интересни неща. Чете се страшно много история, проучва се символиката, иначе не може. Имала съм възможност да участвам в срещи на символисти, археолози, етнографи и това също много ми помогна. Научих, че българката е невероятна. Колкото и да е бил труден животът й – работа по полето, много деца и т.н., тя винаги е намирала време и за везби. Тогава е работено на газени лампи, а не като сега – можеш да прибегнеш до много помощни средства – лупи, стативи, освен разбира се доброто осветление. Красотата си е красота – или я имаш, или я нямаш.

– Благодарение на хора като теб се е запазило и пренесло през поколенията това невероятно красиво наследство на българката, само страстта и удовлетворението ли те водят, или има и друго?

– По-скоро желанието ми да се съхрани и предаде на поколенията, не за да го имам, искам да е точно автентичното, защото все някой сърцат  след време ще го погледне.

– Има ли  кой да те наследи?  –

В моето семейство никой не се интересува от това – нито дъщеря ми, нито снаха ми. Може би нямат и време. Днешният живот е забързан, а за това си трябва време, нужна е отдаденост. Благодарение на съпруга ми Станислав, който ме подкрепя във всичко и ми помага, имам възможност наистина да отделя достатъчно време. Това е един самотен труд и изисква много време, часове наред, но пък е успокоително. Когато правя неща за себе си, иглата ме води как да си правя шевицата. Когато излизам от рамките на автентичното, обичам да интерпретирам, да влагам и нещо от себе си. Приложението е голямо. Имаше период, в който на всички им беше чуждо това, което правя, и са ми казвали, че съм със селски вкус, казвали са ми да си намеря нещо друго, което да правя.

– Имаш много интересна шевица, поставена в рамка, сигурно е много ценна?

– Тя е донесена от бежанците от Егейска Македния. Нямам идея колко е стара, но е поне на 150 години. Тя е и в такъв вид. Няма точна датировка от кога е. Подарък ми е от една жена от Гоцеделчевско, която вече не е сред живите. По нея има засъхнала кръв. Знам само, че е била на тяхна баба в багажа, с който са бягали към България. Шевицата е правена с вълнени конци, предени и боядисвани ръчно, изпуснали са леко, но са запазили колорита си. Боядисвани са с естествени багрила. Изключително ценна реликва е за мен и затова съм я сложила в рамка с хубава подложка, която да поема влагата и да мога да я съхраня. Това е доказателство, че много преди нас жените са работили какво ли не. Българката е била трудолюбива и много красива по душа. Сега е лесно, има книги, интернет, където много хора качват схеми. Не е като преди 20 години, когато правех схеми  на разни хартийки.

– Сега изработваш карта на Благоевградска област, отново изключително интересен проект, защо избра нея?

–  Исках да направя един реверанс към нашата област. Тя не е проучена много откъм везби. Първо тръгнах от картата на областта – разчертаване на граници на всяка община, след това пълно описание на всичките общини и всички населени места в нея. Разполагам с около 2000 броя снимки за нашата област, за да мога да подбера най-характерните.

– Как решаваш точно коя шевица да избродираш на картата, особено за по-богатите региони?  – Това е вече въпрос на усет. Аз трябва да ги подбера така, че като се погледне цялостният вид, да има хубава визия и да представи най-добре това богатство.

– Трудно ли беше да събереш информация?  – Не, защото аз съм създала страшно много връзки. Има много сърцати младежи, които учат етнография, които танцуват и танцувайки по различни фестивали,   се интересуват, проучват, издирват носии, снимат ми полите и ризите. Имам страшно много снимки, които са ми изпратени от млади хора, които изключително  много ми помагат. Нашият край е богат, но непознат. Опитах се чрез студентите в Етнографския да се свържа с проф. Мирела Дечева, тъй като тя е един от най-големите живи изследователи на шевицата. Тя е била и дълги години уредник в Етнографския музей в София и има досег до това богатство. Оказа се, че няма много данни. Отне ми доста време да издиря Камелия Грънчарова, да издиря снимки.

– Може ли да се каже, че везбата е модерна в днешно време?

– Да, в момента става мода, но се наблюдава и един кич в носиите. Вижда се по различните фолклорни събития. Пълно неразбиране на характерните шевици. Има смесица от всички региони, без да се комбинира характерното само за един. Риза от едно място, връхна дреха от друго, престилката от трето, забрадката пък съвсем различна. Това за мен не е хубаво и отива към кич.

– Имаш и доста носии, колко си изработила за себе си?

– Около 14. С това се занимавам през последните пет или шест години, защото имам повече време.

– Тук, в Банско, не сте имали досега изяви?

– Аз не обичам да се хваля с това, което трябва, а и може би трябва да има някой, който да ти подаде ръка. Изявите ми тук бяха случайност. Посетихме със съпруга ми една изложба на Елховския исторически музей, която беше в Дома на изкуствата. Аз като видя везби, и изпадам в транс. Започнах да коментирам и обяснявам за шевиците и в този момент уредничката от Елхово е била зад мен и започнахме да си говорим. Започнах да я разпитвам за елховските бодове и Светла Барякова – директорката на музея, е чула разговора ни и се присъедини. Нищо друго не коментирахме. Поисках разрешение само да снимам, защото в някои музеи не разрешават, а когато нямаш снимка, не можеш да възпроизведеш точно това, което искаш. Тръгнахме си и след известно време Светла Барякова ме потърси и ми предложи да участвам с мои ръкоделия в изложба по повод Нощта на музеите. И така съвсем случайно направих първата си изява и в Банско.

– Кога за пръв път показа картата на България?

– Миналото лято минавахме покрай Посетителския информационен център, където се правят демонстрации. Една жена, с която се познаваме, бродираше отпред, беше сред демонстраторките. Нямаше никой, нито туристи, нито местни. Минаваха хора, но никой не се спираше. Започнахме да си говорим, тя ми сподели, че не проявяват хората много интерес. От дума на дума й споделих, че правя карта на България и я довършвам. Помолих съпруга ми да я донесе, той я донесе и я закачихме на чергата с топлийки и в един момент се събраха страшно много хора. Беше много интересно как ги привлече, всъщност това е първото й показване, и то в незавършен вид. От тази пролет започнах и аз да правя демонстрации, но по-скоро правя демонстрации на облеклото, защото няма човек, който да прояви интерес как се работи. Чужденците снимат много с камери в детайли, обикалят около теб, снимат от всяка страна. При българите не се наблюдава този интерес. Те също правят снимки, но не проявяват интерес да опитат, да научат някой бод.

– Какъв ще бъде следващият ти проект?

– Да довърша картата на Благоевградска област и започвам следващия си проект. Вече съм подготвила всичко. Ще избродирам по-големите български владетели на едно голяма платно от първия до последния, общо 28. Сред тях ще е и  Симеон Сакскобургготски.

– От кой български владетел ще започнете?

– От Симеон, защото ми е любимият. Всичко вече е разчертано по години, по региони, където са царствали. Проучила съм и съм описала историята на всеки поотделно. Ще бъдат с еднаква големина и се надявам да съм жива и здрава да го довърша.

ЯНА ЙОРДАНОВА

Коментар с Facebook

Свързани новини

1 Коментар

  1. Веселина Ковачева

    Единствената и автентична карта е дело на труда, знанията и майсторлъка на Ирен Ямами! Моля Ви, проверявайте достоверността на информацията в статиите, които публикувате.

    Отговор

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *