Home-p1-728×90
Home-p1-728×90

Тираджията с над 60 г. стаж зад волана Сотир Анчев: Хванах размирните времена, в Чехия през Пражката пролет съм карал 10 км на задна скорост, лежал съм в турски затвор, попадал съм на бунтовници в Азия…

Преди дни шофьорът на ректора на Колежа по туризъм в Благоевград проф. В. Жечев – Сотир Анчев, известен в близкото минало тираджия, обиколил половината свят по времето на социалистическия режим в страната, навърши 80 г. Въпреки възрастта му проф. Жечев дори не помисля да го сменя и напълно му се доверява, когато става дума за пътуване. Сотир Анчев има навъртени милиони километри зад гърба си. Оженил се на 20 г. , а съпругата му Арда, една от първите детски учителки в Благоевград, е отгледала почти сама двете им деца, докато той бил по пътищата на Европа, Азия и Африка. За неразказаните пред близките опасности, за работата, доверието и изневярата разговаряме с доайена сред международните шофьори в Благоевград.

– Сотире, за 80-годишен имаш завидно младежки дух и тонус, дори и на физиката ти мнозина младежи и мъже на зряла възраст могат да завидят. Как се поддържаш?
– Спортувам. Като дете за известно време тренирах земна гимнастика и запазих навиците да се движа колкото може повече и винаги, когато имам възможност. Първото ми училище беше Образцовото, помещаваше се в някогашната Търговска гимназия, която доскоро беше Междуучилищен център по трудово обучение в центъра на Благоевград. И до днес всяка сутрин денят ми започва с интензивно ходене.
– От колко години си зад волана?
– 62. 30 години бях международен шофьор преди промените. Обикалял съм Европа, Азия и Африка, и то във времето, в което българите много трудно излизаха в чужбина. Работех в българската фирма СОМАТ „Хаджи Димитър“, карах мерцедес и возех предимно храни. Имахме огромен износ тогава, сега това не е нищо.
– Има ли държава, от която си най-силно впечатлен?
– Да, от северните страни – Дания, Финландия. Хората там са много спокойни и доверчиви, а това много силно ме впечатли!
– А къде си имал най-много проблеми?
– В Афганистан, там бяха все военни режими. Аз „хванах“ доста размирни времена, като почнеш от чешките събития през превратите в Турция, войните с Ирак и Иран… Бях на 29 години, много млад, когато избухна Пражката пролет. Обръщаха табелите по пътищата, стигаш до никъде, вместо до границата… Един случай имах точно тогава – наложи се 10 км на заден ход да мина. Беше вечер и стигнах до подлез с височина 2 метра, а моят камион е 4 метра. Колата празна тежеше 17 тона, като прибавиш и 20 тона товар… Номерата ги правеха в близост до границата, наричаха ни окупатори, а аз просто работех… Лоши неща бяха…
– Къде беше най-страшно?
– Най-кошмарните ми спомени са от Ливан, когато американците бомбардираха Бейрут. Това беше около 1975 г. Свидетел съм в Кипър на проблемите с Турция и военните режими. Много тежко ние, шофьорите, изкарахме възродителния процес. В Турция полиция ни причакваше и в началото, и в края на града и ни изнудваха за пари.
– Плащал ли си?
– Много.
– От джоба си ли?
– Признаваха ни ги от фирмата и ни ги възстановяваха.
– Как, като не сте имали документи за подкупите?
– Даваха ни хвърчащи бележки, на които пишеха най-различни вини. Например полицаят избърше прахта от стопа и ми казва: „Прашен е, не личи, че свети“. Обяснява, че има деца за хранене, аз отвръщам, че и аз имам, надлъгвахме се с турците. Тежки бяха тези времена. При един преход през планината в Турция преди границата с Иран ни затрупа лавина. Бяхме две български коли, натоварени с пилета за Иран. Можех да изляза от кабината, но нямаше къде да отида, надолу беше пропаст. Три дни стояхме там в капан. Колегата ми беше младо момче, след тази случка психиката му не издържа и се отказа. Тогава за първи път влязох в болница със сърдечен проблем. Прибрах се 15 дни след ужаса, взех си душ, седнах на масата да пием с жената по едно уиски и ми прилоша. За мен е било правило на семейството нищо да не казвам за проблемите и изпитанията, за да не ги тревожа, но явно напрежението тогава ми е дошло в повече.
– Това ли е най-стресиращата ситуация в кариерата ти?
– Те са много, не е една. С приятелче, мой колега, трябваше да доставим месо за гр. Есмахан в Иран. Пристигаме и заварваме целия 300-400-хиляден град пуст. Беше храна за военните. Два дни стоим там и няма един човек да попитаме какво да правим, дали да се връщаме обратно с месото. За късмет ни намери един военен джип, вкараха ни вечерта в едни ниви да разтоваряме, без фарове, без нищо, та после едва намерихме посоката и пътя да се върнем.
– Извини ме за въпроса, но колко пари си получавал за такива доставки, които са могли да костват и живота ти?
– Така е, да. По 22 долара на ден ни плащаха командировъчни плюс заплатата от 185 лв. На практика международните шофьори разчитахме на командировъчните. В ония времена това си бяха добри пари, а и колко хора можеха да си позволят да пазаруват в кореком с валута?! Ставаха и дребни търговийки с касетофонче, дънки, гуми втора употреба, признавам всички го правехме, но в големи игри не съм се хвърлял.
– А предлагали ли са ти?
– Да. Половин тон хашиш да прекарам от Афганистан за Мюнхен. Беше 1975-76 година. 100 000 долара на място ми даваха и още 100 000 долара на местополучаването.
– И?
– Цяла нощ не спах, но не се съгласих. Понеже знаех, че може да ме разстрелят, вместо да ми дадат парите. Но един югославянин също беше там и знам, че и на него му предложиха. Повече не го видях нито по границите, нито по пътищата, а преди това се засичахме. Дали е приел, не знам. Но навремето нямаше толкова голямо движение на наркотици през границите. Чужденците бяха по-активни с пропагандата, слагаха библии, порносписания по колите ни, но ние бяхме предупредени и се пазехме. Като се върнехме от път задължително пишехме обяснение: срещали ли сме изменници на родината, имало ли е нещо необичайно… Но като спазваш правилата, нямаше проблем. За едно списание порнографско тогава можеше да ти вземат паспорта, затова много съм внимавал и си проверявах цялата кола дали някъде нещо не е мушнато.
– Спомена за църковна литература…
– Да. Взимал съм библии, въпреки че и те бяха забранени. Вярващ съм и редовно ходех на черква и тогава, и сега продължавам. Нося си кръста и Света Богородица много ми помага. Имал съм критични ситуации, плакал съм и Бог ми е помагал винаги.
– Разкажи някои…
– Арестували са ме неведнъж. В Турция например през седемдесетте години на миналия век ни задържаха в един двор в град Догубаязид. Казаха, че има военни маневри. Когато се прибрахме, разбрахме, че имало атентат на летището в Бургас. Държали са ни един вид като заложници, но не сме знаели.
– Свидетел ли си на войната в Югославия?
– Да, лошо беше много. От Франция, от Марсилия карах бизонско месо. Имаше много военни и всичко беше минирано, не можеш да се отбиеш от пътя. В Нови Сад трябваше да обмитя, разбрах, че месото е за фронта, и 3 дни не тръгнах с надежда да ми разрешат там да разтоваря. Като не склониха, се реших и тръгнах, сърбите ме вкараха да разтоварвам вечерта, за да не ме обстрелват от артилерията им. В една нива в 4 часа сутринта свалиха чувалите с бутовете и плешките. Почнаха стрелбите, аз им давам да ми подпишат документите, а те ми викат: „Бягай, махай се, докато не те е уцелил някой снаряд!“. И като се прибрах, се пенсионирах. Беше 1994-95 г., бях на 55 години, директорът ме молеше да остана, но бях категоричен.
– Сега колко ти е пенсията?
– Малко. 300 лв. за цялото напрежение и всичко изживяно. Уважаваха ме в работата, не мога да се оплача, бях съвестен шофьор, правех икономия на гуми и горива, нямах митнически нарушения. По мое време имаше уважение между ръководството и работниците. Смених 12 директори в предприятието, те са пътували с мен за Ирак, за Финландия… Имах една от най-хубавите коли и я поддържах в много добро състояние. Ние бяхме избрани, добри шофьори, но имаше и някои немарливи. Даже не искам да си спомням за случки с такива хора.
– Как не се изкуши да смениш държавата?
– Предлагали са ми неведнъж. Чуждестранни работодатели, впечатлени от бързината и коректността при изпълнение на доставки, са ми правили оферти. Беше 1982 г., един от Дания беше направил катастрофа в Турция. Намесих се, знаех малко турски, изчаках 2 дни да се оправят, с шофьора пътуваше и шефът му, и продължихме заедно до Залцбург. Там на вечеря шефът направи предложение на мен и на колегата ми Симо Боксьора да се преместим (по това време пътувахме по двама шофьори на кола). По 3000 марки заплата ни предложи при това за курсове само между Холандия и Дания. Не се съгласих, имах семейство. Обещаваше ми да ги изтегли чрез Червения кръст.
– По двама ли пътувахте с една кола?
– До 1985 г. да. Има си предимства и да пътуваш сам, и да сте двама. Когато си сам, не се съобразяваш с никого, когато сте двама обаче, колата няма престой, пътува непрекъснато, а това беше важно, особено при превозване на бързо развалящи се стоки, като гъшия дроб например. Ние произвеждахме много гъши дроб, много скъпа стока беше, и го изнасяхме за Италия и Франция.
– В момента дали още изнасяме?
– Не мисля, не съм чул да изнасяме в момента.
– А каква стока си карал навремето, спомена, че предимно храни си возил?
– От жаби за Италия до охлюви, замразени ягоди и малини. Жабите превозвахме във вани, живи, държахме ги на 0 градуса. Охлюви, пресни малини, череши, круши, ябълки, грозде, всичко. Много се изнасяше, много. Един курс струваше по 10-12 000 долара от Европа до Азия. Ние бяхме най-голямата транспортна единица в цяла Европа, нямаше равни и по-добри от нас. Ние возехме стоката и на Гърция, и на Турция. Празен от Иран не съм се връщал, товарехме от Турция плодове за Европа. Ако не бяха разбили селското стопанство, сега в България щяхме да сме много добре.
– Преживявал ли си сериозно премеждие на път?
– Нямам тежки катастрофи или аварии. В пустинята веднъж в Иран ме хванаха някакви с камили. Беше по времето на Хомейни. Тогава товарехме от „охлюва“ на Персийския залив, карах пилета за вътрешността на Иран. Спряха ме, взеха ми 50 кашона, дадоха ми някаква фалшива бележка и на другата сутрин ме пуснаха. Сигурно са били някакви бунтовници…
– Пенсионирал си се на 55 г., как не се изкуши да направиш собствена транспортна фирма?
– Мислех да го направя, но един приятел ме помоли да поработя с кола, която беше купил. Беше много добро момче, но с документите не беше всичко наред. По втория начин правеха застраховката, по митниците имах неприятности, стоката не беше отлично качество… И накрая ме отвратиха едни лимони. От Измир ги бяха товарили и ги разтоварихме в Петрич, а те бяха развалени. Моята работа не е просто да карам колата, отговарям за стоката и за състоянието й, дали е прясна, да е с добро качество. Предупредих го, че ще берем ядове с тези лимони, но той не ме послуша: „Дават хубави пари“. Трябваше да се върне стоката в Измир и изпрати мен, въпреки че не исках да пътувам. 40 дни бях в Измир, свърших парите и храната си, а те не искат стоката, искат да конфискуват колата. За да изкарам някакви пари, се хванах като товарач, един разбра, че не съм турчин, пита ме на български какво правя там и ме взе в неговата фабрика за 2-3 дни. Правеше юргани. Станахме по-близки и аз му разкрих, че се готвя да избягам. Планът ми беше в 5-5,30 часа, като се сменят пазачите на митницата, да им кажа, че отивам да заредя колата и няма да се върна. Да се прибера веднъж в Българско, пък каквото стане. Бил съм в турски затвор, знам какво е. Той обаче ме спря, защото беше много опасно, даде подкупи на митничарите да бракуват лимоните и така се прибрах с колата. И това беше последният ми курс, отказах се.
– Спомена, че си бил в турски затвор?
– Да, неведнъж. По време на възродителния процес беше много страшно, ако вдигнеш ръка да се предпазиш от удар на полицай, той си мисли, че го нападаш. Много момчета пострадаха, ръцете трябваше да си държим в джобовете, полицаят те удря, ти стоиш и все едно нищо не е било. Арестуват те за най-дребното. Там, в затвора, не дават ядене, ако някой ти докара отвън, добре. Ако имаш нарушение или просто са те задържали на пътя, ни вкарваха при политическите затворници, докато не се произнесе прокурорът, че няма доказателства или че не си виновен. Но докато стане, стоиш в затвора.
– Семейството ти как реагираше на подобни премеждия, които са ти се случвали?
– Семейството ми нищо не знаеше, тези неща не ги споделях, не. Всичко беше розово, като дойдеш с подаръци, децата ти се радват, дори да са направили беля, не можеш да ги накажеш, защото искаш само да им се радваш и да ги галиш. Сега се радвам на правнуците.
– Учил ли си децата и внуците си да карат кола или си се доверил на инструкторите?
– Аз съм учил всичките. И съм им казал да се научат бавно да карат. Малко ми се подиграват май като съм на волана, защото аз не обичам да карам бързо, до 80-90 км/ч, не съм привърженик на високите скорости. И може би това ми е спасило живота.
– А теб кой те учи да караш и кога?
– В казармата станах шофьор. Като завърших благоевградската гимназия “ Св.св. Кирил и Методий“ , поработих като товарач и разтоварач на коли. Шофьорите бай Коце Ганчев, бай Бора Бацата, стари шофьори, ми даваха да гарирам колите, да ги местя. И като отидох войник, беше през 1956 г., при една тревога не можаха да изкарат една кола. Качих се и го направих и командирът ме изпрати от Гара Пирин в Благоевград да ме обучат за шофьор.
– А с жена ти къде се запознахте?
– Тя беше ученичка още, аз войник. Отдавна се знаехме, комшийка ми беше. На 20 г. бях, като се оженихме, а тя току-що завършила. После учи за детска учителка.
– Не си се прибирал с месеци, жена ти как се е справяла тук сама, без теб?
– Тя си знае, помагали са й майка ми и баща ми, но всичко на нея е тежало и за децата, и за дома. Тежко й е било, но материално бяхме по-добре от другите. 60 години вече сме заедно. И тя ми е липсвала, особено когато по месец и повече пътувам…
– Тогава нямаше телефони.
– Нямаше, от границата се обаждам да кажа „Прибирам се“. Докато видиш децата няколко дни, и пак заминаваш. Не беше лесно.
– Не се ли притеснявахте от изневяра? Ревнувал ли си я?
– Разбира се, но никога не съм я дебнел. Още като тръгнах да пътувам, сме говорили за изневярата, животът си е живот и не можеш да се сърдиш на другия. После една изневяра не е край на живота, стига да имаш тръпката към човека, тя нищо не значи.
– Искаш да кажеш, че любовта и сексът са две различни неща ли?
– Абсолютно! Две различни неща са! Но хорската злоба граници няма. Имаше такива, които едва ме чакаха да се прибера и почваха с клюките. Явно много искаха да развалят семейството ни, но никога не съм дал ухо на думите им. Не съм позволявал да ме занимават, спирах ги още в началото. А имаше доста такива моменти, като се прибереш, искат да те наранят, накърнят, да те смачкат, но не се поддадох! Аз знаех, че ще ги има тези неща, не може една млада, хубава, добре облечена жена сама с месеци… Но никога не съм повдигал дума, дори тя ми е казвала: „Ти не питаш“. За какво да питам! Не ме интересува. Ревнувал съм и тя ме е ревнувала, но сме заедно до ден-днешен.
– Сега, 60 г. след сватбата, можеш ли да й кажеш отново, че я обичаш?
– Тя го знае. Винаги!
Разговаря
ДИМИТРИНА АСЕНОВА

Коментар с Facebook

Свързани новини

Напиши коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *