Home-p1-728×90

Трикратният световен шампион по борба за ветерани Ст. Димитров смени тепиха с нивата, на 70 г. гледа 5 дка картофи, 17 дка жито, оранжерии, прасета и кокошки. . .

Стоил Димитров преди дни отпразнува 70-г. юбилей, израснал е в много бедно семейство в с. Горна Сушица, община Симитли. Той е семеен и живее в Сандански. Двамата му синове Йордан и Спартак са семейни. Още от малки започват с баща им да ходят по борби и имат над 30 достойно заслужени медали от техни състезания. Самият Стоил се посвещава на борбата веднага след казармата. Заминава да тренира в Шумен, това е била мечтата му. От 1975 до 2003 г. е треньор по борба.

Достойният за уважение спортист е прославил Сандански и зад границасъс спечелени 2 златни медала и 1 бронзов от световни състезания по борба в свободен стил. Публикуваме неговата история:

„Започнах да се занимавам активно с борба след казармата, бях 20-г. От дете мечтаех да бъда добър борец и когато се уволних, трябваше да започна работа, но тук, в нашия край, беше трудно. Така взех решение да замина за Шумен през 1968 г. Живеех в много бедно семейство, баща ми беше инвалид, бяхме 6 деца.

ДЕТСТВОТО МИ БЕШЕ МНОГО ТРУДНО, ЖАЛНА РАБОТА КАТО СЕ ВЪРНА В ОНЕЗИ ГОДИНИ. ХОДЕХМЕ С ИЗПОКЪСАНИ ДРЕХИ И ЦЪРВУЛИ.

Няма да забравя, като останеше малко храна в голямата тава, в която майка е наготвила, големият брат идва и ни казва: „Много бързо ядете“. Вземаше ни тавата и започваше да яде, а ние, малките, отдолу жално гледаме дали ще остане за нас. Всичко това е било от сиромашия. Баща ми вземаше 10 лв. пенсия на месец, това е някъде 1951-52 г. Майка ми работеше преди да се открие ТКЗС-то частно – гледаше овце, а баща ми гледаше на други хора стадата. На училище ходех с цървули, сутрин не можех да ги обуя, заради това, че бяха твърди като кокал. До огнището ги оставях да изсъхнат, ако е било мокро времето, чак в 5-и клас бях, когато ни купиха вече обувки. От малък до завършването на 7-ми клас бях също по животните, по цяло лято пасях овце. Сега разправям и на моите четирима внуци как като завали дъжд, нямахме найлони, чадъри или каквото и да е. Ако изгрее слънце, да изсъхнеш – добре, ако не – до вечерта си мокър. А вечерта си лягам върху папрата, завия се с чергите и одеялата. Сутрин ставам, от мен чури вода, обаче болести не сме имали, не са ни хващали, може би защото сме били калени.

Завърших училище в Благоевград, в Строителния, след това изкарах школа за шофьор професионалист, а преди да вляза в казарма, поработих и в мината към 4 месеца. След като ми мина казармата в Пловдив, трябваше да търся начин да взема живота си в ръце. Исках да съм шофьор, но работа нямаше в нашия край, пък строител не исках. Затова заминах за Търговище, тъй като един приятел ми каза, че там ще си намеря работа. Работих и там 2 месеца в градска търговия, но след това ми казаха, че щом нямам жителство – нямам право да работя там. Тогава заминах в Шумен, тъй като имам сестра там, но както казах

БЯХ ДОСТА ЗДРАВ И НАБИТ, А БОРБАТА МЕ ВЛЕЧЕШЕ МНОГО ОТВЪТРЕ. ОТ ДЕТЕ НА СЕЛО КАТО СЕ ПРАВЕХМЕ НА БАБУГЕРИ, СЕ БОРЕХ С ГОЛЕМИ И ГИ НАДВИВАХ.

Започнах работа и отидох при едно турче треньор и така започнах да тренирам при него. След 2-3 месеца започнах тези, с които тренирахме, един по един да ги побеждавам. Тогава дойде треньорът на отбора на Шумен Цветан Костов, тъй като разбрал, че има някакъв македонец доста здрав. Извика ме тогава, докато тренирахме в Стройрайона, и ме попита: „Искаш ли да тренираш професионално борба при мен“, аз, разбира се, много се зарадвах и приех предложението му. Започнах професионално да се занимавам оттогава и като имаше лагери, даваше писма от Окръжния съвет на БСФС-то, до работата ми в Стройрайона. Така по 1 месец ходехме на лагери. Започнах да играя в републиканските на Б група. Няма да забравя на първото ми състезание в Русе се борих с вицешампиона Исмаил Абилов. Бях неопитен и не ги познавах известните борци. Но първата точка му я взех и след това той ме победи с туш. Тогава казах на треньора, че повече няма да се боря, а само ще работя като шофьор, разгневен от това, че бях победен. Треньорът обаче ми каза: „Ти знаеш ли с кого се бориш, с втори на света, и му взе точка. Ти след 2 години ще видиш какъв борец ще станеш“. Тогава от 4 срещи 2 загубих и 2 спечелих в първото си участие в Б групата.

2 години бях там – до 70-та г., оформих се като борец, но не ми се живееше вече по други градове и се върнах в нашия окръг. Имах желание да живея в Благоевград, отидох там, но нямаше отбор по борба. Казаха ми, че ако искам да играя в Б група, има само в Сандански.

Първата година като се прибрах, участвах на окръжно първенство в Разлог. Бях 74 кг, но се борих с 82 кг, станах тогава шампион, при положение че не се бях готвил за състезанието. Дори си спомням, че  излезе статия със заглавие „В Крупник растат шампиони“, тъй като се борих за тях. Запознах се там с треньорите и дойдох да живея на квартира в Сандански. По онова време ми се виждаше мизерен град, като село, а не както е сега, тъй като бях свикнал да живея в голям град. Обещаха ми да ми подсигурят и работа, но нещо не стана и 5 месеца с купони ме храни спортното дружество тогава „Вихрен“. След това ме назначиха като поддръжка в Спортния интернат в града. 85 лв. заплата вземах няколко месеца. По онова време от Благоевградски окръг аз станах шампион на България. Тогава вече почнаха да се разкриват и школи за борба, излезе и 48-мо постановление, че искат по селата да се развива борбата. Станах и спортист №1 на Благоевградска област. Наградиха ме, като ме изпратиха да карам школата в София за треньор. След това се върнах пак в Сандански. Другарят Дурчев ми предложи да отида да съм треньор в Крупник в нашия район. Приех и 3 месеца бях там. Треньорът, който ми беше в Шумен, дойде тук да ме уговаря да се върна пак там. На 23-24 г. отидох пак, защото тук беше слаба треньорската работа. Пак почнах тренировките в Б група и станах 4-и в Бъргария при 74 кг в Хасково. Тогава ме взеха в националния отбор и почнах пак да тренирам в София. Спомням си, бяхме на Белмекен с Боян Радев, Александър Томов… Ходехме на турнири в Монголия, Полша, Чехия. Така до 72 г. бях в Шумен. Искаха ме вече отборите от А група. Имах правото, без да ме задържат, да отида. Искаха ме Варна, Стара Загора, Търговище, Левски. Чудех се кои да избера.

СЛЕД КАЗАРМАТА ВЕЧЕ БЯХ ВЛЮБЕН ДО УШИ В ЖЕНА МИ ГЬОРГЕНА, КОЯТО Е 6 Г. ПО-МАЛКА ОТ МЕН. ХОДЕХ ПО СЪСТЕЗАНИЯ, А ГАДЖЕТА ПО БЪЛГАРИЯ КОЛКО ИСКАШ, ОБАЧЕ АЗ СИ ИСКАХ НЕЯ И НИКОЯ ДРУГА.

На тепиха се боря, а акълът ми е все в нея. Така след 4 години дружба се оженихме на 2 май 1973 г. и я взех с мен след няколко месеца в Търговище. Бях първи в категория 82 кг и ми даваха 130 лв. от федерацията по борба, защото съм титуляр. Взимах и стимулиращи по 50-60 лв. за победа с туш. Когато дойде време да се ражда първият ми син, който искахме това да стане тук, в нашия край. Така в 8-ия месец жена ми я пратих при техните, докато се роди детето, което име исках да е Самуил. Обаче като се родил в Благоевград, проведох три светкавични разговора за името, а главната акушерка тогава ми каза, че това име го няма в книгата на именниците и не можело. Тогава й казах, че ще го кръстя с поп в черква, щом не може да е Самуил. Чудех се как може името на български цар да го няма в тази книга. Какво става обаче – 5 дни след като се роди детето, ние сме на лагер. Времето беше дъждовно, качваме се в един зил и катастрофирахме тежко. Другият с мен едва остана жив, а на мен ми беше притисната главата, един месец бях неподвижен. Така привърших и с голямата борба и се завърнах в родния си край. Сина го бяха писали Йордан. Интересното бе, че ме изписват от болницата, годината, в която правя тежката катастрофа, спирам със спортната дейност, но пък се ражда и синът. До 74 г. вече бях станал два пъти шампион на България. Докато ставах шампион не са ми давали нищо, пари няма. А когато се отказах, даже бяха казали, който стане шампион получава 500 долара, и като станах в Сараево – пак нищо не са ми дали, само купи и медали. Това е за себе си, да имаш тръпка и мерак. Борбата беше много силна преди година, двуразови тренировки правихме, като школа бяхме, но да се върна на историята за сина си…

Като си дойдох на село, след като ме изписаха от болницата, пристигам с влака в 1 ч. през нощта. Мисля, че детето се казва Самуил, и нямам търпение да го видя. Отивам при сестра ми в Симитли и я питам: „Какво прави Самуил“, а тя почна да ми гъка и тогава от яд заплаках и тръгнах пеш, при положение че зет ми   ми даваше колата си, 16 км до селото вървях пеша, едва-едва от мъка болен и разбит. Питам жена ми Гьоргена: „Какво става сега, как е Самуил“, а тя ми казва, че името му е Йордан, предложено от кумовете, защото в болницата не било одобрено. Дори няма да забравя как ми каза, че ще ми даде 10 лв. да ида в съвета да го сменя, но ние не сме цигани да сменяваме имена, както се казва. И така той си остана Йордан. Вече като треньор през 1976 г. ми повериха ролята на Спартак в една спартакиада, а точно в тази година се роди и вторият ми син, когото кръстихме Спартак. С неговото име също имах такива проблеми. Отидох при Борис Митов, който беше шеф на парка тогава, лека му пръст, и зам. председател на съвета. Черпя го за втория син, защото се тачихме много. Оплаках му се, че не дават в болницата да го кръстя Спартак, и той ми каза тогава: „Отиваш и казваш че аз съм казал да го сложиш това име, ако има проблем, да ми звъннат”. Така благодарение на него името си остана.

5 г. бяхме на квартира със семейството ми на главната улица и след това си построихме жилище в една кооперация, като докарах майстори от село и заедно с тях съм работил и аз зидария, мазилки, кофраж. След години взех хлебарницата в Дамяница при старото кметство. Като се задоми малкият син Спартак, му освободих апартамента, аз си стегнах таванската стая на село и там почнахме да живеем, а трябваше да се изкарват някакви пари. През комунистическо време имах оранжерия около 4 ара над бетоновия център и се изкарваха добри пари. Затова направих там и 2,5 дка оранжерия и след 4,5 години още 1.5дка, и сега имаме 4 дка. Синовете и снахите всичко идва там да работи и помага. Сея жито, картофи, царевица, домати, краставици, имам овощна градина. Жена ми работи на хранителния ни магазин в селото, отделно идва да помага и на оранжериите, че без труд нищо не става. Ако не искаш да си разбойник, трябва да работиш.

В 1-во ОУ бях треньор на децата и всеки ден седях по 3-4 часа в училището, за да си избирам деца за борба, даже директорът Гоцев тогава ми казваше, че седя повече от неговите служители в училището, докато си избирам борците. Децата си личат, самите очи са по-будни, погледът му е по-бистър, движенията и т.н. Усет имам просто. Наложих се като треньор, започнахме да взимаме по 2-3 златни медала по републикански състезания и постепенно съкратиха другите треньори, а аз останах на всички възрасти от деца и мъже. Аз хем се борех, хем бях играещ треньор. Имахме участие на републиканско-работническо първенство и участваха от всички области клубове. Само зоните и „Б” групите като отидохме първата година 7 човека от Санданско-Петричкия район се върнахме с 5 медала. Аз станах шампион, Венци от Петрич, Ников, Иван бяха втори и Живко от с. Струма стана трети. Отборно станахме 2-ри. По късно още веднъж участвахме в Стара Загора, но отборно се класирахме на 8-мо място, но медал взех само аз, защото станах шампион при кат 90 кг. С това приключих борбата в „Б” група и работнически и се отдадох само на треньорската работа. Близо 200 медала сме взели дотогава.

Най-силният съперник, който съм имал, беше в моята категория 82 кг – Исмаил Абилов, който стана олимпийски шампион, втори е на световно и т.н. Другите бяха Шукри Лютвиев и Янчо Павлов, това бяха тримата по-добри от мен дотогава.

Едно време, като ходехме на лагери, всичко си се покриваше от дружествата. Ако реша да отида самостоятелно някъде, си плащах от джоба. Най-ценните ми отличия в борбата са участията ми при ветераните. Първото ми световно състезание за ветерани, в което участвах, беше през 1996 г. в София, на мои разноски в свободен стил. Исках да видя как ще се представя и бях подготвен тук с децата, защото имах много добри юноши по 80-90 кг. Правехме по 30-40 мин. кеч с тях и бях страшно подготвен. Първата ми среща беше с поляк, бих го с туш. Тогава бях около 45-годишен. Втората среща ми бе с руснака Виктор, който играеше за Естония. Започна грубо в началото, тръгна борбата обаче, той ме подценяваше. Като му хвърлих един суплес, той падна, аз върху него и спечелих аз. Следобеда го гледам с гипсирана ръка, счупена от падането. На следващия ден имах още една среща с унгарец и накрая се класирах за финала. С един грузинец бях, който нямаше загуба, много добър. Почнахме борбата, стартирахме първата част 1:1 точки. Синът ми Данчо беше там и втората част си мислих, че няма да мога да надвия този, сякаш от гранит беше, не можех да го мръдна, много здрав. Детето обаче ми казва: Бори се, няма как да не го надвиеш, ако шамари ще има, както ти на нас казваш. Той беше студент в НСА по това време. Грузинецът искаше да ме прехване през кръста, за да ми вземе 2 точки и да станем 3:2 и да ме победи. Аз имах много добро кълбучене и точно когато искаше да ме хване, за да ме прекара през гърба му, аз го кълбуча и вземам 2 точки, така станахме 4:1, а оставаха 15 секунди до края. Те ми се видяха 1 час, не мога да устоя. Станах шампион, но не мога да си вдигна ръцете, ни да се израдвам от изтощение. Тогава си казах, значи съм подготвен много добре и мога да се явявам на световни първенства. На следващата година във Варна на световното имах друго участие, пак надвих руснак, а накрая бях с иранец, който го туширах и пак станах медалист. Третата година в Швейцария отново отивам на световно и гледам Виктор руснака, с когото бях първата година на финала. Първа среща ми беше с индиец, втора с руснак, който ме подцени на тепиха и като му ударих един полусуплес, изпрах го на гърба, но съдиите не ми дадоха туша и 7 т. го поведох в първата част. Втората част станахме 11:9 за мен, беше много подготвен и интересното, че на банкета след това дойде при мен и ме пита откъде съм, защото нямал загуба от българин, а мен дори не ме е чувал и му беше много странно кой съм. Обясних му, че съм от градче на гръцко-македонската граница. Доведе жена му, направиха си снимки с мен, подариха ми бутилка марково вино. На другата среща играя с Виктор, който се беше възстановил от счупената ръка. Почнахме борбата и с много зор 2:0 го бих и накрая четвъртата среща на това световно ми беше с унгарец, който го надвих с туш. На финал отивам с иранеца, дето го бих с 4:2 предишната година. Кълбуча го с 2 точки за мен на първата среща и 1 за него. Обаче не обръщам внимание как обръщат точките съдиите, защото съм сам и без треньор, втората част като почна, гледам 2 точки само за него, а на мен нищо. Моите точки ги сложили на него. Играхме 4 пъти бартер за пасивност и времето свърши. От яд, че ме изработиха с точките, заплаках като дете от яд, заради това, че умишлено или неумишлено моите точки ги сложиха на него. Взех сребърен медал, но тогава се зарекох, че повече няма да ходя на световно. Отказах се, но след време тъкмо реших пак да отида и спуках язвата. Така близо 20 години не се явявах на участия на световно. Тренирах си тук само децата, ходех с тях на състезания и така. Имах дотогава 3 медала, двама внуци и една внучка, на които посветих тези мои медали от световното. Роди ми се и четвърти внук –  най-малкият Филип, заради когото трябваше да се сбора още веднъж, за да му посветя и на него медал. Почнах да се готвя за състезание пак в Сараево през 2012 г. мисля, че беше. Отивам и първа среща съм с германец, много здрав, взе ми една точка. Помислих си, че медал няма да взема, този ще ме размаже. Но го подведох и му направих показно самолета. Взех му 5 точки и туш за 40 секунди. Американецът, който снимаше отгоре, дори дойде долу при мен и прави с палеца, че съм номер 1. След това още три срещи имах, всички с туш ги бих. На финала вече съм с унгарец, с технически туш и с него се справих и така спечелих 3-та титла от световно, с 4-и медал, което ще рече, че имам 3 златни шампионски и 1 сребърен медал от световни първенства. Така дарих четвъртия медал на последния внук Филип. Пробвах се след това и 5-и път в Белград, обаче загубих на финала от един руснак, който беше подготвен по-добре от мен, а другите ги бях бил с туш. Така общо от световни имам 6 медала – 3 златни, 2 сребърни и 1 бронзов. Последния път ми беше по-миналата година на световно в Гърция. Отидох без подготовка. 3-ма борци ги бих с туш, четвъртият беше унгарец и ме победи по точки, останах за малкия финал с руснак за 3-о и 4-о място. Тактиката ми беше да му отстъпвам, сякаш ме е страх и не мога, така на полусуплес за 30 секунди с туш го победих. Така аз станах 3-ти и завоювах бронзовия последен медал, тогава целунах тепиха и казах – дотук бях със световното. На 68 г. приключих. Награда получих, когато станах първи през 1996 г. на световното в София от кмета на Сандански тогава Костадин Бузов. Той ме награди с 5000 лв. за това, че представих така град Сандански. За световното в Атина 2000 лв. спонсорство взех и от кмета Андон Тотев.

Тук искам да кажа за синовете ми, че до мъжете на всички възрасти са шампиони на България Йордан и Спартак Димитрови. Данчо участва на европейското за младежи и стана 7-ми. Спартак на световно за кадети в Турция стана 9-ти. И двамата имат по над 30 медала, спечелени от борба. Откакто се родиха, идваха с мен по състезания, докато завършиха средното училище.

Имам и други много добри деца спортисти – трети на европейско състезание Митко Цветанов, 3-ти Любомир Иванов Илиев, от петричките села при мъжете е 3-ти на европейско. Мога да спомена от добрите борци, вземащи медали, и Кръстьо Милев, Георги Дамянов, Николай Буколски, Николай Сашов от санданското село Поленица, Гаврил Цветанов, сега е кмет на с. Поленица, Георги Сестримски – тежка категория, и мн. др.

Аз спрях да се занимавам с треньорска дейност, синът ми Спартак поработи известно време, но по-миналата година се отказа, защото получаваше 380 лв. заплата от Спортното училище. Как ще си изхранва с тези пари семейството?! 13-14 г. беше треньор. Висшисти хора от НСА, а пари няма. Ние никога не сме взимали пари от децата като месечни такси. Ако сме вземали, ще е друго, но ние никога от децата един лев не сме взели. Ако сме вземали по 30-40 лв. от дете на месец, при 30 деца ще си направиш добра заплата, но семейството ни не е взело 5 стотинки. Една година му казах на Спартак да им взема поне по 10 лв. на месец, за да събере за едно състезание, защото понякога от него додаваше, за да отидат. Синът ми ми е казвал, че това са повечето бедни деца, как да им търси пари, и аз не му съм се мешал повече. Парите от класиранията на клуба и от федерацията, които им дава – по 1000-2000 лв., и бюджет от 4000 лв. от общината – с тези пари ходеха на състезания. При нас на времето допинг нямаше, доста хора са ме питали за това, но нямаше такива неща. Навремето, ако се е давало, е било много скрито и са знаели само лекари и треньори. На световното тези, дето ги пращат, им се дават някакви подсилки, но дали е разрешено, или не, не зная. Аз лично не съм вземал никога.

От 2005 г. някъде започнах да се занимавам и със земеделие в с. Дамяница, където имаме двуетажна къща. Изцяло се занимаваме сега със земеделие. Пари има навсякъде, стига да се трудиш според мен. Много е трудно, не казвам, че е лесно, но така е по-сладко.

Ако трябва да определя кое е по-трудно – борбата или селското стопанство, ще кажа, че е земеделието. Защото изкарваш понякога продукция и не можеш да я реализираш на пазара. Без пари я даваш, подиграват се търговците с труда ти. А борбата – бориш ли се -печелиш. На заплата си там, изкарваш и отиваш. Вземаш парите, дават ти храна, но трябва и подготовка. Там обаче след това почиваш, докато в земеделието почивка няма. По 16-18 ч. работиш, понякога и до 20 ч. сме стигали. Береш, подреждаш, трябва да закараш продукцията в 3 ч. през нощта на борсата, че клиентът така иска. В 1 ч. ставаме, за да почнем да товарим със синовете. В 5.30 ч. като се върнем, пък започваме да берем, сортираме продукцията и така. Трудно е много, но трябва да се бориш в живота. Ако само викаш ох и ах, защото има хора, които са свикнали да казват олеле боже, малеле, що ще правя… така не става, няма да има никога. На кафето по цял ден няма да има. Аз как ходя да гледам 5дка картофи, 3 дка царевица, зеле, 17 дка жито, 1дка лозе, 15-16 дка овощни градини. Гледам животни – 20 кокошки, прасета, 40 зайци. Взимам пуйки и петлета за изколване, да имаме домашно месо без хормони. За Нова година купувам теле за кайма, суджуци, пържоли, русенско, защото, като се приберем от оранжерията в 2-3 ч., няма време за готвене. Жената и снахите си правят всичко.

Вече каквото съм постигнал и направил – това е, оттук нататък си пожелавам много разбирателство в семейството, да сме живи и здрави, за да се радвам на внучетата си”, завършва историята за живота си колоритният санданчанин.

Коментар с Facebook

Свързани новини

Напиши коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *