Home-p1-728×90
Home-p1-728×90

Шефът на РМА „Стримон“ Д. Данчов: Ловецът излиза в гората заради тръпката, ловджията – за месото, преди година с 4 изстрела повалих 6 прасета

Авджиите са два вида хора: едните са ловци, другите ловджии. А разликата между тях е от земята до небето“ – думите са на Димитър Данчов, шеф на РМА „Стримон“ в Благоевград и страстен ловец. „Ловецът излиза заради тръпката, емоцията, разтоварването, заради красотата в гората и лая на кучетата. А ловджията си е месар“, категоричен е той. Формален повод за разговора ни е третият златен медал, европейско признание, дошло от Словакия за трофей от последния лов миналата година. Окачен е на видно място в „ловджийската стая“ в къщата му в с. Рилци.
– Разкажи ми за тръпката на ловеца?
– Тя е в надхитрянето с дивото прасе. То е едно от най-хитрите животни в гората и се иска тактика, усет, нюх, бързина, вещина…
– Кога се запали по лова?
– През 1992 г., бях на 34 г. Имах комшия ловец и като разказваше случки и емоции, ме зарази с тая страст. Курсовете за ловец тогава бяха по около два месеца с лекциите и задължителното присъствие, с листовките… Здраво зубрене беше. Ловният билет е едно, но за да имаш право да носиш карабина, се караше втори курс, по-известен като „за подборно“. С този втори документ можеш да получиш допълнително разрешително за отстрел, например на сръндак, който е недъгав, със счупени рога, или диво прасе… А днес ловните билети се раздават, не се изкарват, за жалост.
– Помниш ли първия си лов?
– Как да не го помня! С дружинката на с. Церово. Аз не ударих, но другите успяха, а на мен ми беше много интересно. Задавах си доста въпроси, на които нямах отговори. Възхищавах се на председателя Дине как умело командваше, казваше кой къде да застане, определяше пусии, имаше усет за ловните кучета…
– Оттогава редовно ли ходиш на лов?
– Аз не съм пропуснал излет, с изключение на по 3-4 през 2012 и 2014 г. заради операции от дискова херния. Втория път
20 ДНИ СЛЕД ОПЕРАЦИЯТА НЕ СЕ СДЪРЖАХ И
ИЗЛЯЗОХ, И УБИХ ПРАСЕ.
– От 1993 г. ловуваш само с една дружинка и тя е 43-та на село Логодаж. Какво те отведе там, ти си от с. Ощава и нямаш никаква връзка с Логодаж?
– Така е. Съпругата ми, лека й пръст, беше от Селище и там в къщата ми бяха ловните кучета. Беше ми по-удобно на тръгване да мина да ги взема и на връщане да ги оставя. Втората причина да се преместя е приятелят ми, който сега вече е председател на дружинката – Сотир Стойков. Прекрасни момчета се събрахме, чудна група сме, отлично се разбираме всички и неслучайно сме сред групите с най-много попадения тази година – над 34 прасета. Причината е ясна: добрата организация, усет и дисциплина. Алкохол не се пие, отбелязвам го специално! Всички сме с коли и никой не си позволява да го наруши. А второто ми лично правило, преди да натисна спусъка, е, че при мен заработва доблестта: по какво да пусна изстрела, къде да го пусна и защо. Защото не всичко искам да убия.
– Какво не искаш да убиеш?
– Сърничка. Имал съм случаи, дори са ми подвиквали защо ги пропускам, тъй като кучетата ни тръгват след тях и оставаме цял ден без гончета, но преценката е моя. Пропускам и водач майка на цяла сюрия прасета.
– Защо?
– Тя ръководи цялата сюрия, тя трябва да ги изведе от опасността. Като убиеш майката водач, цялата сюрия се пръсва и малките стават жертва на лисици, на вълци, на бракониери, на ловджиите.
– Кога ти се случи за последно?
– През 2015 г. в местността Голямото Джонево. Пропуснах майката да си спаси стадото, беше общо към 15 прасета. След нея две убих, но майката пропуснах, защото тя трябва да ме надхитри, половината да ги спаси, да роди приплоди и догодина пак да имаме дивеч. Да ходим на лов и да имаме слука.
– В тази връзка не мога да не питам за коментара ти на показния разстрел на елени и бременни кошути неотдавна край Попово.
– Не обвинявам ловджиите за това, обвинявам държавата, закона, горските стопанства, ловните сдружения. Има записи, на които се виждат номерата на джиповете, които директорът на Горското не иска да съобщи. Това не са хора! Сигурен съм, че на убийците не им е до месото, те знаят, че са безнаказани и няма да си понесат отговорността. Доколкото си спомням, преди време имаше подобен случай с елен и Наско Сираков – и какво?! Лошото е, че законът не се прилага както трябва, и то към всички, особено сега, в годините на „демокрацията“.
ЕДНО ВРЕМЕ ДА УБИЕШ СЪРНА В ЗАБРАНЕН ПЕРИОД БЕШЕ АБСУРД! ЗА ЖАЛОСТ СЕГА ВСИЧКО НИ Е С КРАКАТА НАГОРЕ.
– Имаш ли хищници в списъка с трофеи?
– И лисици, и вълци съм убивал. През 2006-2007 г. ударих вълк и му пречупих гръбнака. Вързан го откарах при дружинката, беше жив и като му подадох пушката, опита да захапе. Големият син, той идва на лов, го довърши да не се мъчи. Малкият след първата хайка се отказа. Стана рибар. Хваща рибата и я пуска отново във водата.
– Като от толкова години ходиш на лов, познаваш ли по следите кога е минало животно и къде се крие?
– Естествено. Дивечът обикновено през деня не се движи, нощно време го прави. Ако е валял дъжд през нощта или е паднал сняг, обдирваме съответната местност, в която ще гоним, и знаем колко прасета къде са влезли, тогава правим разпределението и винаги оставяме човек на обратна диря, пускат се ловните кучета и се почва гонката.
– Най-успешният ти улов ли е прасето, което повали миналата година и с чийто бивни печелиш вече три златни медала, включително и на европейски конкурс? Ще припомня само, че по специалната точкова система в Словакия зъбите бяха оценени със 133,60 точки. Глигите са дълги 23,60 см, обиколката им е към 3,5-4 см, а късите са с дебелина 9,4 см, и такъв екземпляр не е имало, откакто се води статистика в Югозапада – в средата на 80-те години на миналия век.
– То ще остане завинаги прекрасен спомен за мен и гордост най-вече за пред някои, които много говорят. Да ги дразня /смее се/. Сигурно ще се повторя, но аз не съм за месото, ловувам за тръпката и за медалите, за трофеите. Но най-успешният ми лов не е този. Този сезон /2016/ на 29 ноември с 4 патрона убих 6 прасета.
– Малко звучи като ловна лакърдия, не е за вярване! Как така?
– Често ми задават същия въпрос и дежурният ми отговор е: „Толкова патрона си имах“ (смее се). Случи се пак в местността Дерезай, където ударих и трофейния екземпляр. Бях на границата с Македония, на най-високата точка. До нас бяха и кюстендилци, гръб в гръб стояхме, граничим и с техния район, но никой няма право и 5 м да навлиза в чуждото поле, за да не се стигне до фатален инцидент. Виждаме се с колегите от Кюстендил, дори тихичко си говорим. Изведнъж чувам нашите кучета отдолу гонят. Разбрах, че не е единак, а сюрия. Изчаках на строго определено място и видях, че ме подминават и ще се изнесат по дерето. На около 100 метра ги видях да се движат успоредно на мен 15-20 прасета, като се готвят да излязат от нашата територия и да влязат в кюстендилска, където нищо нямаше да мога да направя. Вдигнах автомата, пропуснах майката и почнах поред. Четири приплода се сблъскаха, станаха на купен, казано жаргонно, и с два изстрела по тях четири паднаха долу. Още две с другите два патрона убих, но шестото падна на 200 метра навътре в кюстендилска територия. Нямам право да вляза да го прибера без тяхно разрешение. Васко Чорбаджийски на „Монолитстрой“ е свидетел, хората се обадиха: „Данчов, ела да си вземеш главата и дробовете“. Благодарих им, но отказах, при нас имаше паднали 5. И ловът приключи. Имал съм и случай с три повалени прасета на последен излет, пак преди 4 г.
– Всичките ти вълнуващи ловни постижения са от последните няколко години, така ли?
– Имам и преди, но последните 6-8 години се замислих, че в един момент за мен ловът ще спре, и най-важното ще остане трофеят.
– Не се ли притесняваш, че най-ценният ти трофей може да изчезне?
– Описват всичко, като ги взимат за конкурс.
ПРЕДУПРЕДИЛ СЪМ СЕКРЕТАРЯ НА ЛОВНОТО, ЧЕ АКО МИ ИЗЧЕЗНАТ ЗЪБИТЕ, НЯМА ДА МЕ СПРАТ В ГОРАТА, ДОКАТО НЕ НАПРАВЯ СЪЩОТО ПОСТИЖЕНИЕ, ПЪК АКО ЩЕ, И С ЦЕНАТА ДА МИ ВЗЕМАТ БИЛЕТА. НО ЩОМ ОТ СЛОВАКИЯ СИ ГИ ПОЛУЧИХ ОБРАТНО, НЯМА СТРАШНО.
– Застраховани ли са?
– Не. Но идва човек, който има едро дивечово стопанство, с оферта да ги купи. Предложи ми смешна цена. Веднага си помислих, че ще ги препродаде на чужденец, който ще дойде да ловува, ще му вземе 5000 евро поне. Чужденците идват заради трофея, знаете.
– Колко струват твоите „златни“ глиги?
– Не съм се интересувал, но със сигурност са над 3000-4000 лв. Има хора, които мечтаят за това.
– В рода ти има ли други ловци?
– Не, нито един. Комшията Краси Джалев от Железница е виновникът барутът да ми влезе в кръвта, както казват. Първата ми пушка е производство 1964 г., успоредка, 12-и калибър, и си я пазя. Страхотна е. Впоследствие си купих автомат „Байкал“, сега имам карабина „Браун“, белгийска, с 4 км поражение. Но за точната срелба значение има патронът, времето, вятърът, дали е топло, или студено, падът на патрона, скоростта на животното… Ловът не е за всеки. Като застанеш на пусия, въображението трябва да ти работи на пълни обороти, да си мислещ, умерен, да си нащрек откъде ще излезе животното. Да преценяваш бързо какво ще излезе – вълк или прасе, да знаеш къде са ти колегите, за да не се стигне до драма, да слушаш карачите и кучетата, вратът те заболява от бавно въртене… И преди да натиснеш спусъка е „гласът“ на доблестта.
– До трофеите в ловната ти стая у дома е руското знаме с портрета на Путин. Защо?
– Руски възпитаник съм. 5,5 години съм живял там, в Тюмен съм завършил „Строително-пътни машини, тяхното оборудване и автотранспорт“. Дипломирах се през 1985 г.
– Как се оказа в Русия? Защо замина?
– Уволних се от казармата през 1978 г. и осъзнах, че тух няма да мога да прогресирам. Родителите ми бяха бедни хора, майка ми беше на легло много години и реших да си опитам късмета в чужбина и да изкарам някой лев. Не виждах перспектива в България.
ВМЕСТО ДА НАМРАЗЯ РУСНАЦИТЕ, КАКТО СЕГА ЧЕСТО СЕ СЛУЧВА ПРИ ГАСТАРБАЙТЕРИТЕ НИ ИЗ ЕВРОПА И В АМЕРИКА, АЗ ГИ ОБИКНАХ ТЕЗИ ХОРА.
С нас те се отнасяха почтено, а простотиите и гадостите ги правеха българи. Книга мога да напиша за това.
– Какви простотии? Разкажи ми.
– Работехме в един и същи тръст, братушките получаваха заплата от 500 рубли, а ние – 1500 лв. В Тюмен, над милионен град, единственото, което се раждаше, бяха картофи. Водиха ни в картофените им ниви да товарим чувалите. Как руснаците не взеха един картоф, а байганьовците си съблякоха ризите и панталоните, вързаха им ръкавите и крачолите и ги напълниха с картофи! В магазина килото струваше 3 копейки! Гадно ми беше от репликите на руснаците в автобуса: „Ой, жадные болгары за картошки“. Знам как се носеха за продаване дънките и маратонките, приятели ми разказваха унизителни случки. Виждал съм неведнъж в градския автобус как българи стоят до касата и събират копейките за билетчета, които всеки в навалицата подаваше напред. Но вместо за всички пари да купи билети и да ги върне на хората, нашенецът си слагаше в джоба половината събрана сума да пие вечерта 5 водки. И беше гадно! Никога няма да го забравя! На българина това явно му е вродено.
– Ти как се опази? Явно не всички българи са еднакви…
– Спор няма, не слагам всички под един знаменател, но половината със сигурност. А мен ме е опазил родът, от който съм произлязъл, беднотията и възпитанието ми. Научен съм, че най-сладко е, като изкараш хляба си с ръцете и с главата си, другото ми е противно и гадно. Неслучайно винаги съм бил опозиция, дори и като член на партията все бях срещу всички, да им кажа истината в очите…
– И какво спечели от това?
– Нерви. На мен и на семейството ми.
– Една немалка част от червените партийни членове се преориентираха към други партии, защо и ти не го направи?
– Аз напуснах БСП през 2002 г., защото това не е социална партия. С Боян Расате сме приятели, много сме коментирали, но няма да му позволят големите медузи с многото пари, с големите кръгове и с всичко, което се налага отвън, да направи нещо значимо. Отвратен съм от политиката и затова от 2009 г. спрях да се занимавам с нея. Не искам! Искам да върви предприятието, аз да отида на лов, да отида на вилата си и да си видя ябълковата градина…
СТИГА МИ ПОЛИТИКА. ЗНАМ КАКВО Е МЪКА, КАКВО Е ДА СТРАДАШ, ЗНАМ КАКВО Е ЦЪРВУЛ И ВЪЛНЕНИ ЧОРАПИ. ЗНАМ КАКВИ СА МИ РЪЦЕТЕ И КАКВО МОГА С ТЯХ.
И съм спокоен, че няма човек, който да каже „Данчов ме излъга, Данчов е мръсник“. Може да кажат, че съм с остър език, че съм директен, но толкова. И спя спокойно.
– Защо не остана в Русия? Сигурно си имал шанс и там да постигнеш много и да направиш добра кариера…
– Едно нещо ме е научил баща ми, лека му пръст, че камъкът си тежи на мястото. Без Пиринския край, без Ощава, без да мога да погледна от вилата Вихрен, не мога. А майка ми казваше „за лудо работи, за лудо не лежи“. И аз го правя.
– Наближаваш пенсионна възраст, но като те гледам, не мислиш за пенсия…
– На 3 март навършвам 60. Но пенсията ми е далече като понятие. Няма да се спра, докато мога, докато тръгна с бастуна сигурно. Така съм устроен. От тоя свят нищо няма да отнеса при белите камъни, каквото имам, почтено изкарано, искам да оставя на синовете си. В предприятието отговарям за 30 души, много ценя всеки от тях и последен взимам заплата. Ако остане. В РМА „Стримон“ няма текучество на работници и това е показателно. Поръчки никой не ми е давал, нито червени, нито гербаджии – никой. Сам оцелявам. Нашето предприятие е единственото неизмислено РМД. И до днес хора от тогавашния син политически елит си признават, че са ме изпуснали. Тогава си събрахме парите, хората също дадоха, продадох недовършената сграда и изчистихме финансово всичко. И аз съм единственият „червен“ шеф, когото сините не успяха да уволнят. И сега оцеляваме само с качествено свършената работа, затова и ни търсят.
– Случвало ли се е ти, директорът, да останеш без заплата?
– Неведнъж. Разходите не са ми големи, оправям се.
– Какво ти липсва?
– Липсва ми жената. Отиде си от тоя свят без време.
– Как понасяш самотата?
– Самотата те прави по-силен, но и те убива, смачква те.
– Колко години бяхте заедно?
– През 1982 г. я срещнах. Тя е любовта на живота ми. Продължавам да се грижа за всички цветя, които тя посади, и за ябълковата градина, в която обичаше да седи. В горещините ходя да поливам дръвчетата нощем, за да не преча на местните жители в Ощава и да не им отбивам през деня водата. Хората казват, че на работливия стопанин овошките му са „мързеливи“, та и моите са такива. Не пускат дълбоки корени да търсят влага и през годините имам 5-6 дръвчета, паднали при силни бури. Ябълките са другата ми страст, имам дърво с три сорта накуп, а плодовете раздавам.
Разговаря
ДИМИТРИНА АСЕНОВА

Коментар с Facebook

Свързани новини

Напиши коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *