Треньорът по източни бойни изкуства Кирил Тилев от Сандански: Когато започнах да тренирам джудо и самбо, бяха забранени, смятаха се за буржоазни, но те развиват личността и карат децата да отбягват вратата на кръчмата

Кирил Серафимов Тилев е роден през  1951 година в село Яково, Петрич- ко. Живее в Сандански. Родовите корени на баща му са от Солунско, а на майка му от Берово /Македония/. Учил е в Сандански, после е бил в Духовната семинария в Черепиш, учил е в Селскостопанския техникум „Климент Тимирязев“ в Сандански. Съпругата му Валентина е шивачка. Имат син Серафим, шофьор, семеен, със свои успехи в джудото, и дъщеря Росица, снаха Илияна, зет Атанас. Радват се на внучетата Кристиян, Кирил и Александър, вече с изяви в бойните изкуства, с участия в Солун и на други състезания.
– Кирчо, как се хвана с източните бойни изкуства?

– О, това е много дълга история. Беше още някъде в началото на 70-те години, или по-точно 1971 година. Стана така малко и като на инат. До 80-те години джудото, самбото, а и други източни бойни изкуства се приемаха за буржоазни и в България бяха забранени, че идвали от загнилия тогава капитализъм… Излязох от казармата и се озовах в София. Започнах работа в предприятие „Софстрой“ по разни блокове. Младежи като мен имаше много и с някои от тях се събирахме вечер или в почивните дни. Както всички младежи, и ние мерихме сили с борба, в бокс и някак си неусетно подразбрахме, че имало и източни бойни изкуства.

– И как по-точно се насочихте към тях?

– Мисля, че главната причина бе, че бяха забранени. Знаеш как е, когато нещо е забранено, то повече се търси. В областта на това изкуство си бях, както се казва, съвсем бос, но преди да стана ученик в Сандански съм учил в село Яково и там често тръшках другарчетата си с хватки от борбата. То най-напред и в София бе борбата. Постепенно нещата отидоха към джудото и самбото, но тогава и наум дори не ми е идвало, че ще ставам треньор и това ще ми е професия.  – Каза, че до 80-те години били забранени в България. Не ви ли гонеха? Къде тренирахте?

– Не ни гонеха, а ни търсеха да ни хванат и да ни обвиняват в разни закононарушения. А как се подготвяхме? Ами скришом в някоя квартира, таван или мазе, и без дюшеци дори. Така минаха няколко години и повя нов вятър, с който източните бойни изкуства се легализираха. Стигна се и до учредяване на клубове, дори и до официално изучаване в Националната спортна академия /НСА/, тогава Висш институт за физическа култура. С новия вятър нови възможности се откриха и пред мене. Започнах да се подготвям в клубовете „Левски“ и „Академик“. Кандидатствах да вляза като студент в спортната академия, но не ме приеха. Мисля, че показах добри резултати в дисциплините 100 м бягане, плуване и други, но хронометрите в ръцете на изпитващите не знам защо не отчетоха това, което постигах. Не ме приеха и си мисля си, че бе не заради ниски резултати, а затова, че си бях вироглав, и както се казва – невдяващ се в бърдо. Като не станах студент, поомръзна ми да живея в квартири и се върнах в Сандански, където вече живеехме семейно, като ще добавя, че докато бях в София, чрез клуб „Академик“ вече имах нужния лиценз за треньор по източни бойни изкуства.

– В Сандански с какво се захвана?

– Питаш като работа ли? Не беше с бойните изкуства, че те тогава и по име не се знаеха, а и за санданчани Япония беше някъде много далече. В тези години много не се рекламираха и по телевизията.   Трябваше да се яде и живее и аз постъпих в Селскостопанския техникум, усвоих агрономството. Започнах трудова кариера като бригадир към тогавашното АПК „Спартак“, после бях домакин към консервната фабрика в Сандански. Работех, но източните бойни изкуства не ми излизаха от главата и реших да хвърля малко семенца в градската територия на Сандански с надежда дано поникнат. И случих. Тук не може да не изкажа благодарности към ръководството на Селскостопанския техникум, че отвори врати и ми предостави известна база за провеждане на занимания, като първоначално нещата отиваха главно за подготовка на ученици от техникума.

– И нещата тръгнаха?

– Да, тръгнаха. Директорът Филипов ми помогна много, основахме групи от ученици. Да не казвам за трудностите в началото. Тренирахме на гол под и голи стени. Групите обаче скоро взеха да нарастват, включиха се и младежи извън техникума и някак си неусетно дойде време да се берат и плодове от наученото. Но за да се случи, помогнаха ни и някои предприятия, и най-вече заводът за телефонни части. С дарения закупихме дюшеци и друго нужно. Това стана и с тежката дума на тогавашния първи секретар на ОбК на БКП Атанас Бабалеев, отправена към някои предприятия за подкрепа. Така клубът стигна до лицензиране и нещата станаха официални. Дойдоха времена и за участия в състезания, а и до спечелване на призови места и попълване на колекция от грамоти и медали. Успехи взехме да отчитаме на регионални състезания, на републикански. Къде ли не сме ходили – в София, Благоевград, Русе, Велико Търново.

– Приповдигна ли ти се самочувствието?

– Е, когато има резултати, за които човек има заслуги, не може да не се почувства удовлетворен. Пък нали и това е целта – да се учи нещо, но и да се покаже. Нещата нататък продължиха в този дух, но се промени формата – клубът по джудо и самбо стана секция по източни бойни изкуства към учреденото тогава дружество за физкултура и спорт „Вихрен“, което по закон бе задължително да има най-малко пет вида спорт, та ние бяхме един от тях. Заниманията излязоха от самоинициативност и подготвящите се в нашата секция отминаха 100 души ученици и младежи. При това обединение се сдобихме с нови дюшеци, с кимона, а за място на подготовка ни предоставиха помещения в Културния дом, и така бе до 1990 година.

– А след това?

– След това отидохме в Трето ОУ „Христо Ботев“. Директорът му Костарев се оказа човек с разбирания. Уреди ни за база закрития стол на училището. Там някак си нещата станаха по-сигурни и това позволява на наши състезатели да постигнат и по-върхови постижения. Не мога да не спомена Бранимир Димитров с медали от републикански състезания, Иван Илиев, Мария Янева, Кирил Иванов, Никола Златинов, Александър Царев, също с много престижни отличия. В групите се подготвяха и деца, и младежи, като някои от тях станаха имена в източните бойни изкуства. Ваня Иванова впоследствие стана треньор в клуб ЦСКА, Елена Григорова стигна до шампионска титла в страната. Мои ученици се състезаваха за столични клубове.

– Сега с какво се занимаваш?

– Случиха се промени. От 2010 година в Сандански се създаде Спортно училище със спортове футбол, борба, плуване, бадминтон и източни бойни изкуства. Аз лично подкрепих тази идея. Това училище сега наистина е една голяма придобивка за Сандански.  Доброто е много, но има и лошо. Лошото е, че не е осигурен делегиран бюджет. В Спортното училище клубовете по джудо и самбо разполагат с база за подготовка, ползва се и от ученици. Председател е Борис Даскалов, а аз съм поел треньорските функции. В сегашни измерения също имаме състезатели, постигащи прилични нива и вземащи медали и грамоти. Ще спомена Ванеса Александрова, Николай Златинов, Костадин Цветков. Няма да скрия и сина ми Серафим, Кристиян Колев, Методи Иванов.

– Каза, че нещата се развиват добре, но има и лошо?

– Да. Лошото е, че клубът не разполага със собствен бюджет. Това, което се осигурява от федерацията по източни бойни изкуства по точковата система от състезания на различно ниво, е недостатъчно. Пък и трудно състезателите от дълбоката провинция се надпреварват със столични клубове, като там често влияят и други фактори. Трябва повече средства да се осигуряват не по точковата система, а за съществуването на клуба. Така ще е по-справедливо, защото ще има възможности за подготовка в години, в които може и да не са се случили високи постижения.  Иначе какво би се случило – клубът може и да спре дейностите си. Пък и целта не само в клуба по джудо и самбо, а и във всички други спортни клубове е да имат една друга, голяма цел, която е извън състезанията. И тя е да приучават деца и младежи, а и възрастни към самодисциплина, към физическо и душевно здраве. Никак не е малко деца и младежи да бъдат откъснати от компютрите и телефоните, да отбягват вратите на кръчмите, което ще направи нацията по-здрава и по-трудоспособна.

– Имаш ли дефиниция за източните бойни изкуства?

– Това са изкуства, родени в Япония. Джудото и самбото не са създадени за бой, за бабаитлък. Те са много далече от развиване на агресия. За мен тези изкуства са една възможност за развиване на дисциплина, на физика, на изграждане на личности, на уважение към по-слабите.  – Като човек, владеещ тези изкуства, ти лично възползвал ли си се някога от това, което знаеш?  – Е, случвало се е, но само като защита, и то на други хора, изпаднали в беда, попаднали в нежелана ситуация.

БОРИС САНДАНСКИ

loading...


Коментар с Facebook

Подобни новини

1 Коментар

  1. Карате-самбо-айкидока

    Има доста неверни твърдения в написаното, което показва, че човекът не е особено интелигентен или образован. Например самбо не е японско бойно изкуство, а е създадено в бившия СССР, като и самото му име идва от началото на двете думи „самооборона без оружия“ (самозащите без оръжие), както и каратето не е японско, а е с корени в древна Индия и е проникнало в Япония чрез Китай през остроните Рюкю и Окинава. Та при писане трябва да има поне елементарни познания…

    Отговори

Остави коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *