HP-p1-728×90 Refan
HP-p1-728×90 Refan

НЕВЕРОЯТНА ИСТОРИЯ! Новоназначен служител в община Благоевград в извънработно време със собствени сили изчисти общинския път до лозето на 87-г. баба Василка, за което тя води 10 г. битка с администрацията

Новоназначеният служител в отдел „Общинска собственост“ към община Благоевград Кирил Николов изненада преките си началници и 87-годишната бивша счетоводителка Василка Христова с неочакван жест на милосърдие, като разреши с един замах, без да вдига шум, личен проблем на възрастната жена, проточил се повече от десетилетие, и освен това спести 3000 лв. на общинска фирма „Биострой“.

На фона на постоянното недоволство на хората срещу т.нар. чиновническо безхаберие, историята направо звучи невероятно. Как се стигна до хепиенда, разказва баба Василка, която през целия си живот твърди, че е била част от интелигенцията на града, първо като фирмена счетоводителка, а след това като преквалифицирала се учителка, но никога досега не е срещала човек с толкова голямо сърце като наскоро назначения общински служител Кирил Николов.

„Родом съм от Благоевград и прекарах живота си в него. Всички мои връстници ме познаваха като видна интелектуалка и много добър човек, но не вярвах, че вече на 87-годишна възраст добрината ще се обърне и към мен.

Моята история започна още преди 20 години, когато поземленият ми съсед Бойко Пандурски от село Сушица реши на своя глава да завземе пътя, по който редовно минавам, за да стигна до имота си, загради го с четири реда бодлива тел, увита около дървени колове, и го присвои. Двамата имаме имоти в съседство, в местността над спортния комплекс на ЮЗУ „Неофит Рилски“, единствено този път ни дели и само по него можем да стигнем безпрепятствено до владенията си. Със заграждането на пътя Пандурски разшири своята ползваема част, а аз се оказах в пълна изолация от имота си, до който се отбивам често за отдих и усамотение след смъртта на съпруга си. Принудих се дълго време да минавам през дере, пълно с храсти и тръни, но успях да се сдобия с документ, който удостоверява, че този път е общински, тогава любезно помолих съседа си да премахне огражденията, за да може и двамата да го ползваме, както е по закон. Той обаче се отнесе много грубо с мен и заяви, че няма да освободи пътя по собствено желание, не и докато не го задължат от общината. Аз все го умолявах да махне бодливата тел и не спирах да го убеждавам, че постъпва некоректно, тъй като исках да се разберем като зрели хора, без да намесваме институциите, но усилията ми се оказаха безрезултатни.

Истинският конфликт между нас настъпи, когато един ден в пристъп на гняв недобросъвестният ми съсед ме нападна с мотиката, повали ме на земята и започна да ме удря безмилостно по главата и тялото. След преживения шок аз вече не бях същият човек – трудно се възстанових от физическите наранявания, квалифицирани като „средна телесна повреда“, но психическата травма, която ми нанесе Бойко, беше много по-тежка и аз започнах да се страхувам и да избягвам срещи с него. От деня на жестокия побой над мен развих уплах и се разтрепервах всеки път, когато видех съседа си. Моите близки ме убедиха веднага да подам жалба в полицията и прокуратурата повдигна обвинение срещу Бойко Пандурски.

Няколко месеца след случая, още във фазата на досъдебното производство, съседът ми се спомина и синът му Васил Пандурски унаследи цялото имущество на покойния си баща, включително и имота, който се намира в непосредствена близост до моя. Тогава се обнадеждих, че Васил като млад човек ще се отнесе с разбиране към този проблем и ще освободи пътя, макар да знаех, че и той като баща си има труден характер. Това така и не се случи, дори след многобройните разговори, които водех с него, той твърдеше, че всичко е негова собственост и дори засади овощни дръвчета точно до загражденията. Впоследствие Васил спря да разговаря с мен, избягваше ме и напълно ме игнорираше, когато се засичахме случайно.

Нямах друг избор, освен да се обърна за помощ към община Благоевград, и в продължение на десет години при различни кметове подавах молби до Общинската администрация, които не поличуха обратен отговор. Много ръководства се смениха, но никой не ми обърна внимание. Въпреки моята упоритост въпросът все не се решаваше и аз започнах да минавам през чуждото лозе, което се намира близо до имота ми, за да избегна тръните и шубраците, които избуяваха с всяка изминала година, но другите съседи ми правеха забележки. В молбите ми до общината излагах всички факти с конкретни дати и лица, прилагах и копия на оригиналната скица, която регламентира ползването на въпросния общински път. Тъй като не получих писмен отговор или обаждане, реших да се срещна с настоящия началник на отдел „Общинска собственост“ Румяна Чорбаджийска, с която няколко пъти разговаряхме и по мое настояване тя лично дойде на място за проверка дали съседът ми е извършил законово нарушение, но такова не беше установено.

Аз обаче разполагам с документи, които доказват противното, и продължих да защитавам правото си на свободен достъп до собствения ми имот. Вече се чувствах изтощена от дългогодишната борба с несправедливостта и накрая се срещнах с председателя на Общинския съвет Радослав Тасков с молба да ме свърже с кмета Атанас Камбитов. Бях убедена, че само кметът има влиянието да разреши този абсурден казус, като се разпореди пътят да бъде разчистен и да може да се ползва от минувачите. Тасков ме предупреди, че ще се наложи да почакам известно време, защото приемните дни на кмета за среща с граждани са претоварени. Той се опита да ми помогне, като ме посъветва да се обърна за помощ директно към началника на „Биострой“ Васил Бачев.

Така и направих, срещнах се с него още в същия ден, но той ми обясни, че „Биострой“ е общинска фирма и дейността й зависи изцяло от разпорежданията на кметския екип. Увери ме, че ако от общината му разпоредят въпросният път да бъде разчистен основно, ще изпрати работници и машини, и заповедта ще бъде изпълнена. Подчерта, че разчистването на път, осеян с високи храсти, бурени и тръни, би струвал на общината около 3000 лева, включващи участието на машини и труда на работниците. Това беше преломният момент, в който изгубих вяра в каузата си да получа справедливост, и се пречупих, сякаш нещо ме сряза отвътре, защото знаех, че от кметството едва ли ще отделят 3000 лева за частен случай като моя.

След срещата си тръгнах унила, с наведена глава, плачех по пътя до дома ми и повече не се появих в общината. Започнах да будувам по цели нощи, толкова силно се притесних, че вдигнах кръвно и не можех да спя. Непрекъснато мислех как ще минавам през шипките и шубраците, като вече съм толкова възрастна и немощна. Въпросният имот е толкова значим за мен, защото след смъртта на съпруга ми единствено там намирам утеха, сред тишината и спокойствието на природата. Откакто живея напълно сама, нещо все ме тегли натам, имам си лозички, овощни дръвчета и цветя, и когато се занимавам с тях, забравям за самотата.

До среща с кмета така и не се стигна заради неочакваната поява на човека, който върна съня ми. Когато вече се чувствах безсилна да продължа „епичната си борба“, се случи истинско чудо. При следващото ми посещение на имота видях това, което очаквах да се случи в продължение на 20 години, и онемях – пътят грееше като слънце, беше разчистен от край до край, а от четирите реда бодлива тел нямаше и следа. Толкова се зарадвах, че сълзите ми започнаха да капят неудържимо. Пътят беше професионално почистен, затова и предположих, че от общината са изпратили фирма „Биострой“ да свърши нелеката задача. Бях толкова въодушевена, че се върнах в дома си, облякох се официално и занесох в кметството две кутии с луксозни шоколадови бонбони, за кмета Камбитов и за Румяна Чорбаджийска. Възнамерявах по-късно да се отбия да почерпя и Васил Бачев за отлично свършената работа, защото в този ден имах повод за празник. Общинарите се учудиха и разбрах, че никой нищо не знае за свършената работа, но на всяка цена исках да узная кой е решил проблема ми. Разпитвайки наляво и надясно, сама открих моя спасител. Оказа се, че това е новоназначеният общински служител Кирил Николов от Благоевград. Тъй като работи към отдел „Общинска собственост“, той дочул от свои колеги за абсурдния ми случай и решил да ми помогне, без да сподели на никого за намеренията си“, разказа баба Василка.

По настояване на възхитената жена потърсихме въпросния служител на община Благоевград. Кирил Николов бе лаконичен:

„Не исках никой да разбира за това, че съм взел инициативата в свои ръце, но с упоритостта си г-жа Христова ме разкри. Идеята беше да се свърши работа и тя да се успокои, не исках да се вдига много шум около това. А и не мисля, че съм извършил някакъв подвиг, просто знаех, че тази работа може да се свърши точно за два дни, и се чудех защо е отлагана с години.

През почивните дни взех от приятели необходимата техника, отидох с автомобила си на въпросното място, над спортния комплекс на ЮЗУ, и разчистих пътя, в резултат на което той се разшири и в момента спокойно може да се ползва от всички граждани.

Аз живея скромно и не се стремя към почести и слава, единственото ми желание е синът ми Васко да се гордее с постъпките на баща си, защото аз съм този, който трябва да го научи да обича хората и да му дава пример как да живее като достоен човек“, казва притеснено Кирил Николов.

Въпреки скромното мнение за себе си, той е истински герой за Василка Христова, която не пести суперлативи: „Думите не са достатъчни да се отблагодаря на този безкористен човек, дарен с толкова чиста душа, че дори не пожела да го почерпя с едно кафе за това, че сънят ми се върна и най-накрая се успокоих. В този материален свят, в който хората станахме едни овълчени егоисти, този човек не е ли гордост като служител на институция, и като гражданин на Благоевград? Аз не мога нищо да му дам за благодарност, а и той нищо не би приел, но апелирам към община Благоевград да го награди, като му връчи грамота заради този изключителен жест. Освен да сочим престъпниците, крадците и убийците, трябва да показваме и инициаторите на доброто, които имат ценностна система, за да се стимулира позитивното в тази държава“, казва баба Василка Христова.

Коментар с Facebook

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *