HP-p1-728×90 Refan

Батко Лео: Рускиня на морето ми даде прякора на младини, но вече и жена ми не помни истинското ми име

Поетът-предприемач Славимир Крумов Андонов – Лео е роден на 21 февруари 1968 година в Синята къща в Благоевград, впечатлява със своята цветна личност и ярка индивидуалност. Екзотичната му природа създава усещането за един бохемски начин на живот, извисен над комерсиалното мислене и предразсъдъците. Пише стихове на най-нестандартното място, в магазинчето за плод-зеленчук в Благоевград, което е негова собственост. Редил е рими за Атанас Камбитов, Христо Стоичков и Трифон Иванов, както и за любовите в живота си. Често е разочарован от безразличието на хората и се чувства неразбран, но лекува душата си с лирика и червено вино – една  изпитана рецепта, която му помага да се справя с отчайващата действителност в България и да посреща клиентите си широко усмихнат. Разказва за пороците в политиката, за раждането на „обратните стандарти“ в нашето общество и за „старата песен на нов глас“, или хобито да се смеем на различните, да се подиграваме и да ги отхвърляме.

 – Откъде идва това име Лео или батко Лео, с което всички те познават?

 – Историята на името Лео е много интересна, но за мен е твърде  лична. Най-общо ще кажа, че идва от прекрасните години, в които бях младеж, приятелите ми ме наричаха с най-различни прякори, за да подчертаят смелостта ми, защото аз бях луда глава на времето, не се срамувам да призная, че правих всичко възможно да наруша установения обществен ред. Винаги се бърках там, където не ми е работа, и затова се образуваше опашка от мераклии да ме бият, като първият на опашката беше баща ми. Тези прояви на непокорство ми спечелиха репутацията на лошо момче и ме правеха мъжествен в очите на момичетата, бях доста ухажван хулиган. Един ден с приятелите ми заминахме на почивка по Българското Черноморие и там се запознах с една красива рускиня. Когато усети темпераментния ми характер, тя започна да ми вика Лео вместо Славимир и постоянно се обръщаше към мен с това име. По принцип Лео е италианско име и има такова звучене, затова я попитах какъв смисъл влага. Значението беше свързано с лъвовете, защото според нея моя характер и поведение били като на лъв – силен, горд и несломим. След тази история всичките ми близки и познати ме знаят като Лео – човекът с лъвски характер, дори жена ми сигурно не помни вече истинското ми име.

 – Разкажи за поезията, която пишеш. Какви теми те вдъхновяват и коя е музата ти?

 – Аз имам разностранни интереси и тематичният ми кръг от стихове е много широк, пиша за всичко, от футбол до международно положение. Някои от известните ми творби са „Великденски кръст“ (в която описвам заслугите на кмета Атанас Камбитов за развитието на Благоевград), „Песен за Благоевград“ , „Стих за паметника на Гоце Делчев“ , „Песен за Димитър Благоев“ , „За Евтим Евтимов“ , „Чадърите над Благоевград“ , „Ода за Трифон Иванов“ , „Стих за Христо Стоичков“ и творбата „Тихо щастие“ , която свързвам с мое интимно преживяване. Най-вдъхновен се чувствам, когато описвам любовта във всичките й форми, все пак тя е онази изпепеляваща емоция, която ни кара да чувстваме, че живеем с всяка клетка от тялото си. Моите любовни стихове въздействат и върху мен самия, когато ги пиша усещам как онова познато сладко-болезнено чувство ми пари на лъжичката. Интересните хора, с които ме среща животът, също ме вдъхновяват да пиша за тях и за отношенията, които създаваме помежду си. Това е моята муза – любовта, а също и червеното вино. Предпочитам да е тежко и горчиво, защото съм доста задълбочена личност. Не мога да скрия, че най-хубавите ми стихове са писани вечер под гъделичкащия съпровод на кабернето. Всеки ден, когато продавам в магазина, пиша по нещо, а ако не успея да напиша и един ред, се чувствам така, сякаш змия ми е легнала на стомаха. Ние, творческите натури, сме много чувствителни. Пиша за хубавите неща в живота, за любовта, щастието, приятелството… за мръснишкото у човека не пиша, защото върху лошите проявления не трябва да се акцентира, за да не се изпълват читателите с отрицателна енергия. Моите стихове са написани с простички думи, за да може повече хора да разберат смисъла им, но задължително са чувствени и проницателни. Лириката извира директно от душата ми, точно в това е и смисълът на лиричните слова – да идват от нещо вече преживяно и да те докоснат дълбоко, да те карат да мечтаеш. Това е майсторлъкът на перото – да можеш да пишеш простичко, но силно да въздействаш. Харесва ми да стимулирам хората да мечтаят, защото ако не беше въображението ни, щяхме да бъдем просто ходеща телесна маса, пълна с ежедневни проблеми.

 – Как прекарваш свободното си време, имаш ли си хоби?

 – В свободното ми време предизвиквам фантазията си, измислям си най-различни сюжети, за които да пиша, и докато творя, слушам музика, която гали душата. Най ми допадат руските балади, много са прочувствени и имат сантиментално съдържание, карат ме пак да се чувствам млад. Слушам и френска музика, която също има нежно звучене, любимият ми изпълнител е Salvatore Adamo. Обичам да гледам футбол, като е добре това хоби да е придружено от подобаващ „антураж“ – шопска салатка и малко домашна ракия, не залитам много по чуждите отбори, повече залагам на българските. Харесва ми да ходя за риба с приятели, ако това го броим за хоби. Само че рибите ми се изплъзваха напоследък и честно казано, сериозно обмислях идеята да купя 7-8 сома, да ги хвърля в логодашкия язовир и да пусна въдицата (смее се). Човек понякога сам трябва да си предизвиква късмета.

 – Ще гласуваш ли на предстоящите избори за президент, какъв трябва да бъде един президент и защо българите все се проваляме във всичко?

 – Разбира се, че ще гласувам. Как да не упражня едно от малкото демократични права, които имаме. Не мога да кажа коя партия ще подкрепя на предстоящите избори, ще гласувам по убеждение, за личността с най-изявени качества. Президентът на България трябва да бъде сериозен, политически коректен, дипломатичен и да има осанката на силен мъж, за да внушава респект. Но преди всичко той трябва да прояви силна воля и да влезе в ролята на обединител, първо на политиците в Народното събрание, а след това и на нацията, защото ние, българите, сме много разединени по всякакви критерии. И точно поради тази причина се проваляме във всичко, в спорта, изкуството и международните ни прояви. Другото е, че ние много си завиждаме, от една страна, нямаме вътрешната сила на характера да постигнем това, за което мечтаем, а от друга, мразим онези, които го постигат. Ние като цяло сме мразеща нация, мразим мързеливите, мразим работливите, мразим губещите, мразим успелите, мразим промените, мразим всичко онова, което ни провокира да излезем от черупката и да се покажем, и в буквален, и в преносен смисъл. Ние сме „развалящ се народ“, като каца с вкиснала туршия сме, сами си отговорете защо го казвам…

 – Как се отнася обществото с различните като теб, приема ли ги или ги заклеймява?

 – Приемствеността има много проявления. Аз съм чел старата книга на Фройд „Психоанализа“, тя ми даде отговор на много въпроси, които бушуваха в мен. Обществото се страхува от различните като защитен рефлекс, може би на подсъзнателно ниво всеки иска да бъде различен, но няма смелостта да се изяви. Липсата на приемственост идва от един много зловреден зародиш, който тормози българското общество и не може да бъде изкоренен, това е човешката комплексарщина. Тя се проявява като отхвърляш всичко, което не разбираш и го заклеймяваш с едни неприятни думички, за да прикриеш собствените си слабости. Обикновено, когато се различаваш осезаемо от тълпата, тя те поставя в две категории – или ставаш „горкият“ , или „лудият“, без право на защита. За себе си мога да кажа, че едни ми се възхищават, други ми се смеят, трети ме съдят, в зависимост от нивото на интелигентност и сетивност на човека. Но мога ли да попадна в графата на „лудите“ само защото съм поет – лирик, и обичам да слушам руски балади? Някои мои познати ми правят хапливата забележка, че съм занемарил бизнеса, за да следвам поривите на душата си, но аз живея по начин, който ме удовлетворява и ме прави щастлив, не мога да приема техните правила на поведение и псевдоморалът им да ми влияят. Някой от тези, които „първи хвърлят камък по мен“, ще има ли смелостта да твърди, че си живее живота, както му харесва и се чувства добре? Малцина са тези, които откликват на вътрешните си пориви, защото т.нар. „нормално“ поведение се свързва със стремежа към придобиване на материални блага, да разрастваш бизнеса си, да имаш много пари, луксозна кола, голяма къща и един куп ненужни вещи. Обществото налага тези безумни критерии, които в крайна сметка те определят като успял човек. Човешкият живот минава в копнеж по мегаломания, а не в търсене на душевното богатство и пъстрота, затова в един момент се чувстваме депресирани и нещастни, собствените ни комплекси ни потискат, а ние не спираме да ги подхранваме по един нелеп начин. За мен най-важното нещо са отношенията между хората и духовното израстване, не материалното благоденствие. Винаги съм търсил доброто у хората, не се интересувам от външния им вид, търся топлотата и отношението. 

Досега много хора са се интересували от мен като личност, най- вече за да ме опишат като „атракция“ , заради моите странности, но някой да оцени наистина моята деликатна природа и да си направи труда да ме докосне по един интелигентен начин и да опознае вътрешния ми свят, както направихте вие от екипа на вестник „Струма“ – на това му викам висш пилотаж в човешкото общуване и ми прави силно впечатление. Само заради широкоскроените хора като вас продължавам да творя и вярвам, че неподправената човещина може да оцелее и да се развива. Но в крайна сметка такава е орисията на твореца по душа – да бъде вечно неразбран и недооценен. Последното стихотворение, което написах, започва така:

Ще кажа и по някоя мила дума

за най-четения вестник „Струма”,

на всеки идва му на ума,

че за ежедневника ни става дума…

Коментар с Facebook

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *