Home-p1-728×90
Home-p1-728×90

Майстор-шахматистът и бивш учител по математика К. Ананиев: С компютъра можеш да играеш шах, но машината не може да замени живото общуване с дъщеря ми и внуците в Канада

Целия си трудов стаж Кирил Александров Ананиев е вписал като педагог-математик, а като любител шахматист продължава и в пенсионерските си години. Роден е през 1952 година, живее в Благоевград. След гимназия получава университетско педагогическо образование в Пловдив. Учителската си кариера започва като математик в СОУ „Св.св. Кирил и Методий“ в Симитли и я завършва в Строителния техникум „Васил Левски“ в Благоевград. Майстор е на шахмата, бил е основател и водач на партия БСДП в Благоевград и общински съветник в местния парламент. Съпругата му Спаска е с трудов стаж в обущарския бизнес. Има и дъщеря Зоя, която работи от 15 години като архитект в Торонто, Канада, завършила е ВИАС – София. Съпругът й Пламен Станоев е завършил Американския университет в Будапеща, специалист е по компютърни мрежи. Голямата радост на Спаска и Кирил Ананиеви са внучетата им Филип, Емма и Яна, които поне веднъж в годината им гостуват в Благоевград.
– Кириле, какъв е твоят отговор на вечния въпрос шахматът спорт ли е или игра?
– Според мен е много повече от игра и от спорт. Игра е примерно таблата, картите, където нещата зависят от това, което ти показват картите или заровете, докато при шахмата нещата зависят само от разсъждения, мислене и от нищо друго. Лично аз смятам, че не е и спорт, защото не е като да тичаш примерно по някаква топка или да скачаш на високо и далече. По-скоро може да се класифицира като наука и изкуство. Може би тези, които го свързват със спорта, имат основания заради състезателния характер, но само в тези му измерения. Шахматът по-скоро е наука, защото има подготовка и в теория, и в практика, има изучаване. Изкуство пък е, защото по черно-белите полета могат да се създават такива комбинации, които да са плод и на научно, и на красиво мислене, да отвеждат до дълбоки мисловни пространства.
– Шахматният бацил наследствено ли те хвана?
– Не. В шахмата се оказах дори и позакъснял. Поразчовърках си сивото вещество в главата по време на военната ми служба. Това беше през 1970 година. Служех на погребите на Втора армия в с. Козарско, Пазарджишко. Там се запознах с един кандидат-майстор на шахмата. Работеше в секретната секция и взе да ме учи. Даваше ми редовно излизащи тогава броеве на списание „Шахматна мисъл“. Четях, разигравах партии, решавах шахматни задачки. Имаше един старшина, който се състезаваше в отбора на селото по шахмат. Гледа ме, че имам мерак, и ми вика: „Слушай, това не е за всеки“. Така ме ядоса и веднъж му викам: „Ами хайде да опитаме“. Съгласи се и му поведох с 5:2 партии.
– Кои са ти първите прояви на дъската в Благоевград?
– В Благоевград взех да се подвизавам не съвсем като новобранец, защаото имах известен шахматен стаж по време на учителството ми в Симитли. Сблъсках се с известни имена в шахмата. Май така като на първа ръка това се случи с Йордан Ванчев. После стана професор, но тогава беше старши научен сътрудник, историк, водещ научна група към БАН, а бе поработил и като директор на Окръжния исторически музей. Беше име и току-така не сядаше с всеки. Седнал бе Йохан, както го знаеха повечето, в кафенето пред сградата на бившия Окръжен съд край река Благоевградска Бистрица и играе шах. Сядам аз до него и гледам. По едно време ми вика, така малко на подмятане: „Абе ти от пазар ли идваш, или на пазар ще ходиш?“. Взе да ме мери с очи, а аз му отвърнах: „А, не, идвам от балкана. Цяла нощ бях в едно кръчме и един кръчмар ме учи как да местя фигурите“. „Така ли?“, вика ми. „Я сядай да те видя!“. И седнах, и за негово най-голямо неудоволствие го натупах три пъти. Това си беше успех, защото Йохан се броеше за капацитет в шахмата. Така се запознахме и после ни свърза трайно приятелство.
– А защо му викаха Йохан?
– Това му прозвище идва от стихотворение на Христо Смирненски, в което се говори за един революционер от Испанската гражданска война през 1936 година, който се казва Йохан и пада убит край стените на Мадрид. Йордан Ванчев обичаше това стихотворение.
– Приема се, че шахматистите са все сериозни хора, рядко се усмихват, като че шегите и закачките им са чужди. Това вярно ли е и при теб как е?
– Сериозни са, вярно, но това е повече, когато са пред таблото. За да се редят добри ходове и комбинации, се иска сериозност, иска се много мислене. Но нещата май са и малко митологизирани, че и шахматистите са хора, на които нищо човешко не им е чуждо. На състезателни партии не може да не са сериозни, но на приятелски сблъсъци има и шеги, и закачки, а понякога може така и да се поизпуснат нерви.
– Докъде разви уменията си?
– Ами малко по-далеч, както се казва, от под крушата. По шахматното ЕЛО стигнах до майсторство. Утвърдиха ме през 1976 година. Случи се на състезание в Пловдив. Потвърждавал съм името си на шахматист в много състезания, но най-вече от тези, които някога се организираха по линия на Министерството на образованието и от Съюза на учителите. Бил съм на състезания не само в страната, но и в чужбина. На първа дъска съм играл в Кишинев, столицата на Молдова. В центъра на града ме впечатли един паметник на Стефан Челмаре, молдовски войвода. Любопитството ми към него бе по една причина – в манастира „Св. Георги Зограф“ в Света гора на полуостров Атон, който е български, има негова икона. Знае се, че в продължение на много години той като молдовски войвода е поддържал манастира. По информация на игумена на манастира Амвросий и сега в Молдова манастирът има дарение земеделска земя от 80 хиляди декара, но не се знае кой я ползва и как. Би следвало по този въпрос да се погрижи държавата, защото манастирът с тридесетината си монаси не е с такива възможности.
– Трудовият ти стаж идва от учителството ти като математик. Намираш ли връзка между математиката и шахмата?
– Мисля, че ако има нещо дадено на човечеството да го учи и развива тук, на земята, то ще да е дошло от извънземни посетители, и това е математиката. Математиката е над всичко, бих го казал – майка на науките. Нейни рожби са физиката, химията, геометрията, астрономията, но защо да ги изреждам всички… Тя не е нещо случайно.
– Отдаваш й голямо внимание. Ще споделя с теб обаче, че аз си изкарах трудовия стаж като счетоводител на предприятие. В работата си използвах горе-долу възможностите на четирите основни действия – събиране, изваждане, умножение и деление, и към тях простото тройно правило за намиране на проценти. Оказа се, че това е достатъчно. При това положение кому е нужна висшата математика?
– Кому ли, ами дали с четирите основни действия и простото тройно правило човечеството изпрати човек в орбита около Земята, а после качи хората на Луната? Ами дали с тях сега редовно летят космически тела към Марс и други планети… Ами човекът надникна дълбоко в хаоса и откри милиарди слънчеви системи. Математиката е довела до откриването на компютъра, на телефона… И знаем ли още какво може да се появи…
– Учениците ти чувстваха ли нужда да навлизат по-надълбочко в математиката?
– Аз бях учител в СОУ „Св.св. Кирил и Методий“ в Симитли и после в Строителния техникум в Благоевград. Целта беше учениците поне да схванат някои елементарни понятия от математиката. Към така нареченото сухо предаване аз все се стремях да внушавам и търсене на логично мислене, без което математиката не може, и с него да се открехват врати към мисловни пространства.
– Кой ти стана големият учител по шахмат?
– Двама са. По теория най-голям учител ми стана списание „Шахматна мисъл“, а в практиката – многото срещи с шахматисти в приятелски и състезателни срещи. То шахматът си е зараза – хване ли те, няма спиране. На какви ли не турнири съм бил в Благоевград, Сандански, Кресна, Дупница, София, Петрич. Играл съм в зали, в кафенета, в пенсионерски и други клубове, на маси и на поляни. Ще спомена и имена, които са, ако не звезди, то поне искри в шахмата в Пиринско. Сред тях са Стоимен Вагалински, Владимир Вачев, Красимир Кушев от Благоевград, Атанас Костадинов от Сандански, Кирил Георгиев и баща му Димитър от Петрич, Симеон Юручки и Георги Стоев от Кресна.
– Постигнал си много в областта на шахмата. Дал ли си на други това, което си научил?
– Опитал съм се, и то не без резултати. В училището в Симитли подготвях група от 16 ученици и най-напредналите от тях вземаха отличия от турнири в ученически първенства в Благоевград, на окръжни състезания и на зонални в Перник, София и други места. Водех група и в Строителния техникум. Водил съм мои състезатели на турнири в Разград, село Антоново, Великотърновско, Кюстендил и други селища. Позволявам си да посоча някои от учениците ми: Атанас Станоев /завърши шахмат във ВИФ/, Киприян Бербатов /братовчед на Димитър Бербатов/.
– Огорчавал ли си с уменията си някои по-известни шахматисти?
– Случвало се е, ама май те на мен повече не са прощавали. Мерил съм сили с да ги наречем звезди, каквито са Иван Радулов, Нино Киров, Кирил Динов, Васил Спасов.
– Сега, когато вече си пенсионер, с кого мериш сили?
– Ами срещаме се с известния програмист Георги Чепандов, с Иван Декльов. Няма ли ги, имам си и друг партньор – компютърът.
– Играеш с компютъра?
– Да.
– Биеш ли го?
– Случва се, но когато си избера програма, която е по възможностите ми, че има и много сложни, на които и Веско Топалов едва ли ще им се опъне.
– Как минават годините ти като пенсионер?
– Аз съм от начеващите пенсионери. Скорошен съм. Да не се хваля, но се оказа, че и в третата възраст има за какво да се живее. Член съм на пенсионерския клуб „Еленово“. В управителния съвет ме включиха на създадения в Благоевград Съюз на пенсионерите, който обединява, освен клуб „Еленово“, още клубовете „Център“, „Грамада“ и „Струмско“. Опитваме се да разнообразяваме живота на клубовете с организиране на срещи с поети и хора на изкуството, с екскурзии.
– С политиката как си?
– Човек не може да е извън политиката. Всъщност самият живот е политика. Бях и активист, но сега повече наблюдател. През 1990 година станах един от основателите на БСДП, партията на Петър Дертлиев, а впоследствие и бях и заместник-председател. Бях един мандат и общински съветник в Благоевград. Стараех се да работя честно и лоялно, надявах се на добър път на страната. Но скоро дойдоха разочарованията. Оказа се, че пред България няма перспектива към добро. Страната потъна в стрес, започнаха кражби и грабежи, младите хора потърсиха реализация в чужбина и повечето от тях без мисъл за връщане.
– Май и ти имаш този проблем?
– Да, вярно. Имам дъщеря, Зоя. От 15 години е в Торонто, Канада. Архитект е там. Възпитаничка е на ВИАС – София. Там е и зет ми Пламен Станоев, компютърен програмист, той работи и извън Канада. Там са и внучетата ми Филип, Емма и Яна. Икономически са добре. Тези бягства обаче нарушават някогашната патриархалност в страната, късат се родовите връзки. Телефонът и лаптопът не са достатъчни, липсата на живите срещи понякога е мъчителна.
– Ти лично как я караш сега в Благоевград?
– Ами все с очакване да ни погостуват щерката Зоя и зетят Пламен с внучетата, което и правят поне веднъж в годината. Иначе какво“ Ако нямам ангажименти към пенсионерските клубове или не съм в кафене с приятели или някъде на партия шах, то съм си у дома. А там ще съм или пред телевизора, или пред компютъра, или ще съм разлистил някоя книга. Карам я така насериозно като математик и шахматист и търся логичността на нещата, които да водят към път към доброто, ако не, поне да не вредят.

 

Коментар с Facebook

Свързани новини

Напиши коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *