Home-p1-970×90
Home-p1-970×90

Група известни санданчани изкачиха Каймакчалан

Изцепката на македонеца Миленко Недялковски, който счупи демонстративно паметната плоча на загиналите български войници на връх Каймакчалан, има и неочаквано положителна страна, защото предизвика интереса на много сънародници към събитията от времето на Първата световна война, както и желание на организирани туристически групи от България да изкачат върха и да видят с очите си следите от бойните действия.

Общественици от Сандански се организираха и посетиха наскоро Каймакчалан, където е била една от битките на Солунския фронт по време на Първата световна война (1915-1918). В ранната утрин преди десетина дни групата в състав: 72-г. Иван Данаилов, общинският съветник д-р Васил Попов, педагогът в Спортното училище Методи Христов, бизнесменът Ивайло Динев и бащата на градоначалника Кирил Котев – Андон Котев, се изкачиха на върха. Иван Данаилов, който по професия е медицински специалист, работил е в санаториума и е бивш директор на Младежкия дом в курортния град, се завърна въодушевен, че се е изкачил до Каймакчалан. Той разказа с охота за преживяванията си:

„Провокацията ни за заминаването точно там дойде от Миленко, дето счупи плочата на паметника ни на Каймакчалан, което е една грозна постъпка. Един ден д-р В. Попов, който е турист, ме попита дали искам да направим едно посещение дотам и тъй като аз също съм бил и секретар на туристическото дружество в Сандански, веднага приех предложението. Преди това на 28-ми август с една група изкачихме Черни връх, както всяка година, по случай основаването на БТС и първото организирано изкачване, инициирано от Алеко Константинов през 1895 г. Тази година се изкачихме с д-р Попов, който е човек с българско самосъзнание, турист и патриот, обичащ родината си.

Така решихме да отидем и на Каймакчалан, като се организирахме 5-има човека и с леката кола на д-р Попов отидохме. Изкачихме се на поляната на върха, като близо 2 часа ходихме пеша, сериозно ходене. Там горе имаше и няколко човека гръцки туристи. Те тръгнаха дори да си правят преход, но малко преди върха има един ски център, като в същия ден се провеждаше състезание по делтапланеризъм. Докато се изкачвахме, ми направи впечатление, че на много места имаше осколки (парчета от гранати). Взех 2 парчета, а учителят Методи – повечко. Това е едно докосване до историята, да покажеш на деца и внуци. Видяхме следи от тази война – окопи, гнезда от оръдия и т.н.

Как да ви кажа – просто като отидохме там, го съпреживяхме. Започваш да си даваш сметка какво всъщност тези хора са изстрадали горе – в зима, студ, гърмежи…

Там са загинали хиляди наши войници. Дори видяхме забити кръстчета на няколко места, можете ли да си представите каква канонада е било, какъв ад. На тази височина няма дървета къде да се скриеш.

Имаме вече идея, след като видяхме всичко това. Д-р Попов ще предложи на Общинския съвет в Сандански и кметове от района да се направи паметна и респектираща плоча. Не с големината, а с оригиналноста.

Аз съм турист от 60-те години и съм ходил в почти всички планини в България. Около връх Свети Никола, където е монументът Шипка, има десетки паметници от Руско-турската война, така че тук може да се направи оригинален паметник и да предизвиква възхищение с едно гнездо за запалване на свещички. Тук не става въпрос за шовинизъм, а за безмислието на войната. Горе се снимахме с едно стихче от Димчо Дебелянов, което носеше учителят М. Христов – „…мъртвият не ни е  враг“.

Трябва добре да се знае, че ние всички сме братя тук, на Балканите, дето има една дума, и не трябва да се допуска да се случват войни. Дядо ми е разправял много за тези войни, защото той е участник в Македоно-Одринското опълчение, баща ми е роден пък в Струмица, а аз тук, в Свети Врач. Майка ми е родена в Неврокоп, а родителите й в Горно Броди, Серско. Баба ми е родственичка на един Ботев четник – Атанас Свещаров от Горно Броди, който умира през 1930 г. От малък съм закърмен с историята ни, защото баща ми също беше патриот.

Това, което Миленко направи – да счупи плочата на Каймакчалан, е достойно за съжаление, а не за възхищение. Тази злоба говори за комплекс според мен от тяхна страна.

По отношение на възпитанието на младото поколение, което расте сега, е хубаво да се говори за тия работи. Да се правят екскурзии до тези места, защото са били населени с българи. Патриотизмът и възпитанието на човека започва от дома, от семейството. Вие може да им говорите на децата, че примерно цигарите и алкохолът са вредни, че трябва да се държи чисто, но ако самите вие не сте за подражание вкъщи, то никога няма да сполучите с възпитанието на детето. Така че училището може да оформя някои неща, да дава знания, но най-важното във възпитанието на детето е у дома.

Има и нещо друго – като сме били ученици, всеки един се е възхищавал на някой учител. И обратното – да негодува от друг. Когато един учител пази авторитета си и респектира със знанията си в областта, в която преподава, децата млъкват в час и слушат, защото ги завладява. Но ако няма тази дарба, която донякъде е божа благословия, нищо не става.

Затова едно всенародно изкачване до този връх, с една почит на загиналите и едно отрицание на войната е добре всеки да направи.

Впечатли ме, че няма никаква злоба от гръцките туристи, които срещнахме на Каймакчалан. Ивайло Динев от групата ни владее гръцки език и те толкова ни се зарадваха, че сме там и че сме съпричастни към красотата на природата. Защото гледката бе неописуема. Гърците пожелаха да си направим снимки заедно пред нашия паметник, на който имаше поставени венци от различни партии, от държавата ни за годишнината от сраженията.

Върнахме се в Сандански с едно чувство на преклонение, уважение към саможертвата на хората и с едно съжаление, че толкова хора са загинали с мисълта за решаване на конфликтите. Балканските народи трябва да живеем в помирение. Каквото е било – нищо не се забравя, героите не се забравят, но животът трябва да продължи нататък.

Като гледам германци и французи как са били в Първата и Втората световна война, и сега как живеят, явно разбират мисията си на земята – че човек е роден да живее в радост и щастие, а не в нищета и мизерия.

На връщане седнахме на по биричка в гр. Воден. Разгледахме стария му квартал „Вароша“, който е много красив и поддържан. Има водопад с панорамен асансьор, който слиза долу при водата, стадиончето им също е много кокетно. Аз като отида на някое такова място, направо се облагородява духът ми. Виждаш постройки, правени от българи преди 200-300 години. Ние като бяхме деца, още не бяхме тръгнали на училище, баща ми след вечеря ни четеше „Записки по българските въстания“ на Захари Стоянов, „Под игото” и други. Оттогава обичам нашата история.

В живота, както казвам на децата и на внучките ми, най-важното е всеки да се стреми да живее живота си щастливо”, завърши разказа си Иван Данаилов от Сандански.

Коментар с Facebook

Свързани новини

Напиши коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *