Home-p1-970×90
Home-p1-970×90

Най-видният дренковец, ексгубернаторът В. Смиленов, с прочувствена изповед: Тъжен празник с изоставени самотни хора, на които няма кой да каже: „Майко, татко, прибрах се!”

С бял бобец, люти чушлета и топли домашни питки жителите на благоевградското село Дренково отбелязаха един от най-светлите християнски празници – Димитровден. И защото на празник не се ходи празен, отидохме там с кутия сладки, бутилка безалкохолно и с пламтящата надежда да открием българския колективен дух точно на това място, където историята плаче, забравена от младите поколения. Дългите маси наоколо бяха отрупани с автентични храни, всяка баба носеше домашна питка, омесена по собствена рецепта, и бурканче люта туршия. А кметът на селото Страхил Ваклински, влязъл в ролята както на организатор, така и на обслужващ персонал, разливаше бобената чорба в купички и я разпределяше на гостите, стараейки се никой да не остане гладен. Тази умиляваща гледка по време на „годинашките празници“ сгрява душата както нищо друго, но това, което струеше от очите на всички тези хора, ни прониза дълбоко и трайно. 

С блага усмивка и топло гостоприемство ни посрещна най-видният гост, кръвен потомственик на селото, Валери Смиленов, бившият областен управител и бивш зам. кмет на Благоевград, който беше поканен лично от кмета на Дренково. Обяснява ни, че по традиция всяка година посещава събора, за да се докосне до изконните български обичаи, но тази година е силно притеснен от това, което вижда. Добре запознат с духа на този тип колективни събирания, той прави тъжната равносметка за това как се е празнувало през изминалите години и как празнуваме днес.

СМИЛЕНОВ РАЗСЪЖДАВА ИМАМЕ ЛИ ОЩЕ НУЖДА ОТ „ХРАНА“ ЗА ДУШАТА, ИЛИ ВСЯКО ЧОВЕШКО ЧУВСТВО ВЕЧЕ Е ЕДИНСТВЕНО В МАТЕРИАЛНА ФОРМА:

„От 20 години насам традиционно посещавам съборите в различни благоевградски села, канят ме кметовете, но с Дренково имам по-специална връзка заради покойния ми баща Борислав Масърски, който приживе е бил жител на това село. Имах покана да посетя събора в село Падеш, който също е днес, но аз предпочетох да съм тук със старите другари на баща ми, които още са живи. Тук са моите корени, от тук тръгва родословното ми дърво. Чувствам емоционална нужда и морален дълг да идвам, всяка година водя и дъщеря ми, която е на 25 години, за да се запознае със своята лична история. Искам да знае кои са предците й, къде са живели и при какви условия. Всички знаем, че по време на турското робство много български кръвни линии са били прекъснати, а фамилиите им заличени завинаги, затова съм горд, че моите предци са оцелели, за да имам днес живот и история. Душата ми се изпълва с топлина, когато погледна това разбито селско училище, защото някога то е било оживен дом на образованието за 200 деца, едно от които е бил баща ми. Не знам дали някой знае за историята на Дренково, но тя е изключително интересна за онези, които носят българщината в себе си.

Прадядо ми е разказвал, че живата история е описана в Летописната книга на селото, но тази книга е изчезнала във времето. В нея се разказва, че по време на робството това е било винарско село, наоколо са се отглеждали предимно лозя с всякакви сортове грозде. И една сряда, когато е имало пазарен ден, трима турски еничари нахлуват с конете си в дренковското тържище и напук източват всичкото вино от бъчвите, които били изнесени за продан. Търговците гледали през сълзи как мъката и трудът им се стичат по улицата като кървави реки, но нищо не можели да направят, за да спасят част от производството си. Обаче един от търговците бил много смел и човек на правдата, той бързо организирал останалите, качили се на мулетата си и тръгнали по следите на нечестивите турци, за да ги накажат за стореното. Настигат първия турчин при храма „Света Петка“ и го убиват. Вторият бил шабан, него застигнали на границата, където свършвало селото, и го убили, третият също бил посечен от острите им ножове.

Прадядо ми, като видял кървавочервените реки по главната улица в селото, се изплашил да не би турците да са изклали съселяните му и да са ги забучили на кол. Не след дълго търговците се завърнали невредими, но предупредили семействата си, че трябва да бягат далече, защото, когато разбере агата, че са раздавали правосъдие и са проляли турска кръв, ще ги избият по най-жестокия начин. Така и станало. Когато се разбрало, че дренковци са защитили правата си, еничарите масово започнали да нахлуват и да безчинстват в селото, изнасилвали жените и измъчвали децата. Така започнало изселването на българските родове по други села и градове, далече от сегашната Благоевградска област. Още от онези смутни времена красивото и оживено село Дренково се е обезлюдило. А тези семейства, които практикували максимата „Поведена главица сабя не я сече“ останали в селото, понасяйки турския терор.

Аз безкрайно уважавам тези 70-80-годишни хора заради чистотата им, заради принципите, заради силните борбени характери, които носят, заради това, че са единни и сплотени помежду си, а ние, младите, вече не сме така, все си завиждаме, все се обсъждаме зад гърба, все се съревноваваме. Мога да твърдя, че възрастните хора са много по-отворени от младите, умеят да създадат една задушевна атмосфера на приемственост, раздават безрезервно топлотата и добротата си. Но душата ме боли за тях, съвсем откровено ви го казвам, защото те са толкова истински и неподправени, а са оставени сами да се борят със старостта.

ЕТО, БЛИЗКИТЕ ИМ СА ПО ЧУЖБИНА, ИЗБЯГАЛИ СА ДА СЕ СПАСЯВАТ В НАЙ-РАЗЛИЧНИ ДЪРЖАВИ, И ДНЕС НИКОЙ ОТ ТЯХ НЕ ДОЙДЕ ДА ГИ УВАЖИ, ДА ГИ ПРЕГЪРНЕ И ДА ИМ КАЖЕ ТАКА ОЧАКВАНИТЕ ДУМИ: „МАЙКО, ТАТКО, ПРИБРАХ СЕ“ .

Не искам да ме разбирате погрешно, никого не обвинявам, всеки си има собствена съвест, с която ляга и става, но съм безкрайно разочарован от това безразличие, безчувственост и неблагодарност от страна на младите и моите връстници. А вие дойдохте да търсите празничния дух… Уви, тук няма да го намерите. Тук можете да се поспрете, да хапнете една традиционна чорба, да пийнете чаша домашно вино и да се убедите, че щастието е излетяло някъде като бяла лястовица. Погледнете в очите на хората, там е празно, няма искрица, има само сълзи от самота. Как да пеят и играят, като децата им са много далече и не се интересуват как живеят възрастните им родители, дори не им се обаждат да ги чуят. Пенсиите на повечето са по 160 лева на месец и все се чудят как да свържат двата края. Как за един ден ще се отпуснат и ще се веселят?! Това е истината, няма какво да се лъжем, сърцата ни вече са от камък.

От друга страна, трябва да призная, че толкова вял събор не е имало друга година. През миналите години тук се канеха певици и певци, инвестираше се в таланта на младите ни изпълнители, имаше жива музика, правеше се курбан, приготвяше се чорбичка с месо и ориз с дреболии. А сега ситуацията е коренно различна – всеки от тук присъстващите си идва с яденето, кой носи туршия, кой погачи, кой нарязан хляб. Хората си купуват безалкохолното и бирата от селското магазинче, а ракия и винце си носят от вкъщи. Кебапчетата, кюфтетата и питките също се купуват. Кметът черпи гостите само с бобена чорба и хляб, но и какво повече може да направи. За да се получи един приличен събор тук, са необходими само едни 1000 лева, но явно няма как да се заделят от общинския бюджет, сигурно има някакви по-важни дупки за запълване. Всичко това, което виждаме в момента, е напълно импровизирано – 3 дълги маси с пейки, готвенко и хляб, а за настроението се грижат две големи тонколони и лаптоп.

Народната музика се пуска от лаптопа, но не е това целта на този тип събирания. Целта е да се пее и свири на живо, защото хората усещат изкуственото и се създава едно неприятно усещане на неловкост. Вече душата на българина трудно се разиграва, защото нямаме спокойствие, а и нямаме лидери, няма кой да поведе хорото, няма кой да стане първи. Тук има хора от Логодаш, от Българчево, от Зелен дол, но това, което предизвиква едно болезнено чувство у мен, е, че през миналите години тук се събираха над 300 човека от 4 поколения да се видят с родствениците си, а тази година дойдоха едва 100 човека да потачат традицията. А на въпроса ви дали вече не се отделят пари за селските събори, отговорът ми е категоричен – проблемът не е толкова в парите, а в отношението към тези инициативи. Духовната криза, която ни разяжда отвътре, е много по-жестока и прогресивна от икономическата. Българският колективен дух умира, а ние се опитваме изкуствено да го поддържаме жив, но въпросът е докога. Разбира се, че всички общини в Благоевградска област могат да отделят по 1000-2000 лева за събор, който се организира веднъж годишно, но парите се разпределят за други направления”, завършва своеобразната си изповед Валери Смиленов.

Сред стотината души, дошли на събора, забелязахме и известния благоевградски предприемач Красимир Червенков, той също сподели своите лични възприятия за събора тази година:

„Не само възрастните хора имат нужда от това мероприятие, ние също се радваме много да бъдем част от нещо колективно. Стресът и негативните емоции, които трупаме всеки ден, изчезват като с магическа пръчка на едно такова събиране. Тук злобата няма място, всички се усмихваме и се тачим. Вдигаме наздравици, говорим си искрено и ежедневните проблеми поне за ден остават далече от нас. Съборите са дълбоко заложени в българската култура, те са автентичен начин да се докоснеш до нещо минало и необратимо. Аз съм доволен, не гоня някакви максими, важно е отношението между хората“.

На фона на тягосната атмосфера две жени внесоха радостна нотка, като първи се разиграха на дренковската поляна. Известната народна певица Веса Бойчева и логодашкият славей Божура Треновска от самодейната формация „Логодашките баби“ показаха, че душите им са изтъкани от мелодия, като поведоха хорото на събора. Напук на безконечните несгоди и мизерията, двете баби хем пяха, хем играха и подканваха дренковци да се включат в танцовата забава. Най им се разиграха сърцата на веселите хороводни песни „Яж, куме, пий“ и „Павле ми пие“. Тежката песен „Градил Илия килия“ искрено разплака възрастните хора, които си спомниха щастливите млади години, когато са били влюбени, красиви и работливи. Одухотворените логодажанки с лекота придадоха колорит на цялото събиране и покрай тях и други успяха да се поотпуснат. Но чувството, че нещо не е както трябва да бъде, остана в съзнанието ни и след като си тръгнахме от събора.

Коментар с Facebook

Свързани новини

Напиши коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *