Home-p1-970×90
Home-p1-970×90

Кюстендилката Виолет Вьорлер: Бях на 27 г., когато реших, че в България, където с купон се редях за литър мляко, няма бъдеще за трите ми деца, и емигрирахме във Франция, работех на 4 места, за да се издържаме

Алисия и 8-годишната Катя, са най-новото семейство в Кюстендил. Кевин и Алисия са осиновени от Даниел съвсем наскоро. Катя е дъщеря на сем. Вьорлер от месец май тази година. Освен трите деца Виолет и Даниел имат и трима отраснали наследници – 35-годишният Аги, 33-годишната Вероника и 30-годишният Никола. 

– Госпожо Вьорлер, през последните години хората в града започнаха да Ви наричат Кюстендилската Майка Тереза заради многото Ви благотворителни инициативи, както и заради Ваши инициативи, свързани с младите хора от областния град. Вие не сте родена в Кюстендил, но сякаш сте повече кюстендилка от повечето хора в този град, защо е така и какъв е сантиментът Ви към Кюстендил?
– Аз съм родена в София, но по майчина линия имам връзка с Кюстендилския край, или по-точно със село Тишаново. Майка ми обаче е починала много отдавна, когато съм била 4-годишна, и когато бях неудобна за новото семейство на баща ми, ме изпращаха при леля ми и лелинчо ми в Кюстендил. Това беше доста често, а за мен това бяха най-щастливите моменти в живота ми. Защото в София трябваше само да уча, нямах право да имам петица, бяха други времената, ядеше се бой за петица и тук бях най-щастлива. Тук можех да кажа, че искам шоколад, можех да кажа, че ми се спи, че искам да играя с децата навън. Но това са подробности, така, между другото.
След това завърших образованието си, аз съм човек, който обича да експериментира, правила съм педагогика, правила съм педиатрия и гериатрия, като медицинска сестра, преди това се омъжих и имам три деца, които днес са на 35, 33 и 30 г., от тях имам двама внуци и догодина чакаме трети, живот и здраве.
Бях 27-28-годишна, когато почнаха да стават трудните моменти в България. Тук има някои неща, които въобще не обичам да си спомням – когато като майка на три деца се редиш с купончето да вземеш 1 литър прясно мляко и две бурканчета кисело мляко. Аз тогава реших, че това не е бъдещето, което искам за децата си и за мен.
Заминах за Франция. Всъщност емигрирах. Беше много трудно в началото. Това е една тема, с която много българи не са наясно, че когато отидеш в чужбина, е най-добре да започнеш от нулата, за да разбереш как вървят нещата и да имаш шансове да успееш. Трябваше да си забравя всичките дипломи. Започнах като детегледачка, била съм помощник в кухня, имах по три и по четири работи наведнъж. Защото в началото бях сама. Докато се започнах със съпруга ми Даниел.
Когато се запознахме, отново трябваше да вземам трудни решения, защото аз и децата живеехме във Франция, а той в Базел, което е на границата в Швейцария. Когато решихме да бъдем заедно, аз сметнах, че за децата ми ще е много трудно да се преместят в Швейцария, защото тъкмо бяха привикнали с френската учебна система и с френския език.
– Госпожо Вьорлер, как успяхте да емигрирате с децата си, но без съпруга си, това е било изключително трудно, да не кажа направо невъзможно?
– Това е една много болезнена тема, в която не знам дали е удобно да влизам сега, просто защото за тези обстоятелства много рядко говоря. Може би сега е третият път в живота ми да говоря на тази тема. Аз трябваше да се боря за децата си, за да си ги взема един след друг. С две думи, независимо че бях омъжена за първата си любов на 18 години, защото такива бяха разбиранията в семейството ми тогава – имаш ли приятел, трябва да се ожениш, не е като в днешно време – да си живеят без брак, докато се опознаят младите. В тогавашното ми семейство се появи алкохолизъм, появиха се и други неща, това бяха причините за раздялата ни.
– Как оценявате семейството си сега?
– О, след като се запознах със съпруга ми, за мен започна моят втори живот.
– Тогава ни кажете как се запознахте с Даниел?
– Аз работех като барманка в един бар, който винаги беше пълен. Това беше моята втора работа тогава. Веднъж погледите ни с Даниел се срещнаха, а той дни наред чакаше момента да говори с мен, но в бара винаги имаше толкова много хора, че никога Даниел нямаше такава възможност.
Даниел: – До един ден, когато най-накрая тя остана свободна. Точно в този момент зад мен мина една жена, която продаваше рози, и аз купих една роза за нея. Тогава тя ми благодари с една въздушна целувка. Бях толкова отнесен, че без да искам, си бутнах питието и ледчетата от него се изсипаха в джоба на сакото, а за да се успокоя, докато тя ме гледаше, си играех с ледчетата в джоба.
– Това е доста романтично, от колко години сте заедно?
– Вече 22 години.
– Значи човек може да се влюби от един поглед?
– Да, да се влюби – със сигурност, но ние и двамата вярваме, че няма случайни неща. Има едно единство на душите, така че не е отведнъж.
– Колко време трябваше Даниел да пътува между Швейцария и Франция, докато се съберете и заживеете заедно?
Даниел: – Аз не трябваше, въпросът е дали искаш, или не искаш, а аз исках. Заради това не ги броях. Винаги, когато беше възможно, бях при тях във Франция.
Виолет: – Даниел започна да идва в бара всеки петък, защото и той много работеше, и веднъж ме попита дали някой път може да ме покани на кафе. Аз отговорих, че нямам нищо против, но само ако мога да дойда с трите си деца и кучето. И тогава той отговори: „Добре, ела с трите деца и кучето“. В Базел има един много голям парк – Керлинг парк се казва, където животните свободно се разхождат, а и може да се пие кафе. По време на срещата децата ядоха сладолед, а дъщеря ми Вероника, която беше около 11-годишна, тя е по средата между двете момчета, се обърна към него и каза: „Ти кога ще се ожениш за майка ми?“. Даниел й отговори, че още не ме е питал, но ако иска Вероника, да я попита. След което Вероника шепнешком каза: „Попитай я, попитай я“.
– Общо взето, бързо са станали нещата?
Виолет: – Да, сравнително бързо, за два-три месеца, защото след това той дойде при нас във Франция, тъй като му казах, че заради децата предпочитам да остана във Франция. Смел мъж!
Даниел: – Не става въпрос за смелост. Там, където е любовта, там е и пътят. Любовта се кове, докато е гореща. Има моменти в живота, когато не трябва да се замисляш, просто трябва да оставиш да те води сърцето.
– Госпожо Вьорлер, само преди няколко дни осиновихте две деца – братче и сестриче, а преди това имате и още една осиновена дъщеря, защо? Вашите деца са вече големи, отгледани, защо трябва отново да се връщате, а не като другите двойки на вашата възраст – да мислите за почивки, екскурзии и разходки?
Виолет: – Още преди двадесет години му разказах за обещанието, което съм дала пред Вселената, аз така си го наричам, защото с толкова много религии и богове в днешно време дадох обещание, че един ден, когато имам възможност, искам да осиновя толкова деца, колкото съм родила. Разказах му го и той каза: „Добре, ще го направим“.
Даниел: – Най важното в живота е да решаваме със сърцето, а не рационално. Това важи и за децата. Много двойки започват да мислят кога е точният момент, какво трябва да е детето и ред други такива. Това рационално мислене трябва да се остави и да приемем живота такъв, какъвто е, а не да се опитваме ние да го управляваме.
– А новите Ви три деца как се казват и каква е тяхната история?
– Това са 12-г. Кевин, 10-г. му сестра Алисия и 8-г. Катя. Те са осиновени в България, тъй като ние имаме втори дом и местожителство в България. Преди десет години се опитахме да осиновим деца от Франция с френските си документи, чрез една асоциация, която ни изпрати тук, в София. Проблемът беше, че когато се срещнахме с госпожите от асоциацията, ни обясниха, че за такива смели хора като нас ни правят отстъпка и осиновяването ще ни струва по 7 хиляди евро на дете. Тогава ние със съпруга ми само се спогледахме, казахме, че ще си помислим, и си тръгнахме. За нас и двамата беше ясно, че дете не се купува. Казахме си, че може би още не е дошъл моментът, ще дойде друг момент, в който нещата ще се наредят. Едва когато се настанихме тук, в Кюстендил, тъй като и двамата сме на мнение, че за да имаш, трябва да даваш. Едва когато даваш, ще имаш. Заради това сме се старали винаги на първо място да дадем повече, отколкото сме получили.
Заради това, още когато двата детски дома в Хисарлъка съществуваха, аз идвах с дарения от групи швейцарци. Сменихме цялата дограма, боядисвахме, хранихме малките, парно плащахме и какво ли не друго. Все неща, които тогава общината не можеше да направи. След това реших да открия тук фирма. Нашите големи деца пораснаха, всеки си пое по своя път, а ние в един момент се озовахме в една огромна празна къща, само двамата. И оттук си казахме: Защо пък да не попитаме? Живеем в Кюстендил, имаме и двамата български адрес, а аз си върнах и българското гражданство, което бях загубила по време на емигрантските си години. И попитахме как може. От „Социални грижи“ ни казаха, че е възможно, но трябва първо аз да ги осиновя като българка, а след това и Даниел да ги осинови
/припознае/. Първото дете, което ни предложиха беше Катя, първо аз я осинових, а след това и Даниел я осинови – от мен. След това ни предложиха братче и сестриче, аз ги осинових преди два месеца във Видин, а след това той ги осинови.
Трябва да кажа, че имаше много хора, които ми помогнаха. Разбрах в същото време, че социалните служби в България много имат да учат по отношение на гъвкавостта и отношенията с хората. Защото имаме много прекрасни моменти с хората в системата, но имаме и моменти, които не са особено приятни.
– Това е серизно предизвикателство, децата как приемат осиновяването?
Даниел: – Много бързо стана, нямаше никакви проблеми. Разликата е, че на тази възраст децата не са бебета, това е тяхно собствено и съзнателно решение, че искат да имат мама и татко. Големите деца на Виолет ме приеха, защото съм съпругът на мама, а тук е осъзнато решение.
– А не се ли изморявате, все пак те са малки, ходят на училище, имат домашни, искат много грижи и внимание?
Даниел: – Правим го. По принцип за нас това не е нещо ново, защото, когато се събрахме да живеем заедно, децата на Виолет бяха на същата възраст, на която са Кевин, Алисия и Катя сега. И тогава пишехме домашни, водихме ги на хор, на тренировка, редувахме се.
Виолет: – Това е едно повторение, с тази разлика, че тук говорим за едно друго съзнание за децата. За тях е невероятно важно да имат мама и тати. Те са невероятно горди. Ние ги чуваме по 10-15 пъти на ден да казват: „Аз се казвам Алисия Вьорлер, аз се казвам Катя Вьорлер. Мама се казва Виолет, тати се казва Даниел“. Просто за тях е един вид да си го повярват, дали не е сън, дали е истина.
Даниел: – Просто е друг процес, мога да кажа на други родители, ако искат да направят добро, такива деца трябва да се вземат. Много по-лесно е, когато децата знаят и осъзнават този акт. За мен процесът със вземането на малко дете или бебе е много по-труден, отколкото да вземеш едно дете, което иска да има семейство. За нашето общество е най-важното да намираме родители за деца, защото ние сега видяхме, по време на съдебното дело, откъде идват децата. Слабост на системата в България е и това, че всичко зависи от една или две бумаги, по време на второто осиновяване прокурорът не искаше да даде ход на делото, защото два документа не са намерени веднага. Много неща ние въобще не знаехме за Кевин и Алисия, защото те са живели на една гола поляна месеци наред.
По време на второто осиновяване децата бяха с нас, в залата, и когато съдът каза, че не може да даде ход на делото, децата се разплакаха. Цялата им вяра и любов беше концентрирана в този момент, двете деца се държаха за ръце и плачеха.
Виолет: – Ние само можем да си представим какво им минава в главата на тези деца. Най-накрая, когато от социалните служби успяха да донесат тези документи и съдът даде ход на делото, аз им показах, че всичко е наред, тогава сякаш и двамата се родиха.
На практика се получи така, че децата носят наказанието за това, че ние, възрастните, не сме си свършили работата. Проблемът е, че законът не е достатъчно гъвкав, че да се реагира адекватно. Защото на практика тези две деца бяха изхвърлени от обществото. Преди да ги вземем, бяха в дом с много по-големи деца, където се водеха, но те просто все бягали от там. Историята им е всъщност много тъжна, защото се оказа, че баща им е убил майка им пред очите на Кевин. След убийството полицията заключва къщата им и децата четири-пет месеца – от април до октомври, остават на улицата, докато социалните служби разберат за станалото.
Даниел: – Живеем във време, в което има атентати на много места, убеден съм, че хората, които стоят зад тях, са преживели точно такива или още по-тежки катаклизми в живота си, когато са били изхвърлени от обществото. Заради това на всеки от нас трябва да му е ясно, че ние носим отговорност като общество и като хора, че ставащото в момента зависи от нас. Ако продължим да си затваряме очите, ние просто даваме на екстремистите хора, с които да всяват страх и ужас в нас.

– Госпожо Вьорлер, защо решихте да се върнете в България?
– Знаете ли, как мога да искам от някого да се промени, ако аз самата не дам личен пример? Как мога да искам от моето дете да си оправи стаята, ако моята собствена стая не е оправена? Как мога да искам моето дете да има добри оценки в училище, ако не съм седнала и не съм се заинтересувала от него? Как мога да искам да се отнася добре с приятели и другарчета, ако не съм го научила? Така че оттук се започва – дали ще става въпрос за осигуряването на деца, или правенето на бизнес, няма никакво значение. Ние започнахме с едно кафе, малко кафенце, но когато момичетата започнаха при мен, на моите колежки им казах, че трябва да бъдем за пример в Кюстендил, да бъдем единственото кафе, в което е толкова чисто, да ви посрещат като клиенти както си мечтаете. Много сме млади, много сме малки, съществуваме само от три години, но аз се гордея с моите момичета. Сега така е и с тази къща за гости, която правим. Нищо не е, някакви три-четири стаи и едно общо помещение. Когато говоря със строителните работници, винаги казвам: Да, съгласна съм, че вие тук строите така, но аз не искам това, искам нещата да бъдат направени както трябва. Трудно е, но се справяме. Хора, разберете, ако един път не се започне, никога нещата няма да се променят към по-добро.
Повече от това да дадем личен пример ние не можем да направим. Дали ще успеем, или не, не се знае. Ако имаме късмет – имаме, ако не – ще започнем отначало. Това не е проблем.  
– Дразни ли Ви това, с което се сблъсквате в България и в частност в Кюстендил?
– Не, не се ядосвам. Е, дразни ме, но… нашите принципи в живота са: обичай всички и всичко, прощавай на всички и всичко и никого не осъждай, и тогава нещата вървят. Защо да се ядосвам, след като така и така човекът насреща не може или не иска да разбере моя начин на мислене. По-добре да се съглася с него и малко по малко, стъпка по стъпка да му обясня. Защото може да има и друга истина. Аз съм съгласна. Но тъй като всеки вижда какво има зад другия, трябва да сме едно цяло, трябва да сме двама, за да станат нещата добри и перфектни.
Даниел: – По повод критиката ние, хората, винаги сме много бързи, започваме и критикуваме винаги, когато нещо не ни харесва. Като например, че някой не се грижи за децата си и не ги възпитава правилно. Критикуването не помага. По-добре е да отида при хората и да ги попитам какво мога да направя за тях. Ако нямате време да излезете и да играете с тях, дайте ми ги на мен, аз ще изляза с тях, ако нямате време това и това да направите за тях, аз мога да го направя вместо вас, и точно това е според мен помощта.

Как приемате недоверието и обидите, клюкарстването по ваш адрес, подхвърлянето и намеците?
– Ние вече чухме зад гърба си разни думи за нас, дори ехидно ме наричат Кюстендилската Майка Тереза. Окей. Да са живи и здрави хората да говорят. Живеем в демократична държава и хората имат право да говорят. Въпросът е аз какво ще направя с това мнение. Ние вярваме в доброто. Това е най-важното за нас. Останалото е без значение.
– Всъщност вие се оказвате едно доста интернационално семейство, живеете в две държави, говорите няколко езика, у дома на какъв език си говорите?
– О, когато сме вкъщи, си говорим на френски. Ако сме само ние двамата – на немски. Когато аз съм с децата – на български. Но по принцип, когато се събираме цялата фамилия, тогава категорично е френски, защото това е езикът, на който всички говорим. Последните три деца – Катя, Кевин и Алисия, не владеят още добре френски. Те сега го учат. Но са твърдо решени да го научат. А когато се събира цялата фамилия, обикновено във Франция, при нас е весело.
– Искате да кажете, че пътувате непрекъснато между двете държави?
– О, да, горе-долу поравно разделяме месеца между Кюстендил и френския ни дом. В зависимост какви задачки имаме да решаваме. И те ходят и на френско, и на българско училище. Това беше една от трудностите. Тук, в Кюстендил, беше трудно да намерим училището. В България беше трудно да намерим училище, което да се съгласи да ги обучава по този план с непрекъснатото пътуване. Първо отидохме в I ОУ „Кирил и Методий“, защото живеем на ул. „Бенковски“, точно зад училището. Когато наближи 15 септември, в един момент започнаха: „Ама ние не знаем как, ама трябва да искаме разрешение, обадете се в Регионалния инспекторат по образованието“, и други такива. Когато се обадихме там, поискахме да ни посочат едно училище, без значение кое, просто децата да бъдат ангажирани. И от там ни посочиха VII ОУ „Ильо Войвода“. Докато във Франция отидохме при кмета на селцето, в което живеем, то е малко, защото живеем в природен резерват, няма никаква промишленост, и му обяснихме, че сме осиновили три деца. Той се обади на директорката на училището. Отивайки там, за не повече от 10 минути обяснихме, че ще трябва да пътуваме. Директорката каза: „Няма проблеми, само кажете ден преди отсъствието, за да знаем“. Аз не го казвам като критика, а като нещо, което можем да подобрим.

Докато тук, в България, по-доброто, което видяхме ние с Даниел, е, че според законите можем  да осиновим деца, въпреки че аз съм на 55 години, а той е 1 година по-млад. По швейцарските закони например това не може да стане. По немските закони също след 50-годишна възраст не можеш да осиновиш деца. Аз не казвам, че сме стари, 55-годишна възраст е една сериозна възраст, не говоря за младост или старост. За мен 55 г. е младост с много опит – през смях обяснява Виолет Вьорлер и хуква към училище, за да прибере трите си деца.

Коментар с Facebook

Свързани новини

Напиши коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *