Home-p1-728×90

Общественикът от Дупница Евгени Марушев: Не партиите решават движението напред, а народът, за съжаление ние не можем да го проумеем…

Евгени Марушев е роден през 1948 г. в гр. Дупница. Прабаба му Маруша е сестра на Димитър Анакиев Бисеров – Околията, дупнишки общественик и основател на НЧ „Зора 1858“ в града. Марушев е завършил е ОУ „Отец Паисий“ – Дупница, след това Механотехникум в родния си град и Учителския институт, специалност „Трудово обучение и рисуване“. Работил е в Промкомбинат „16 партизани“ в завод ЗИО, в Бюрото по труда в Дупница и във ВиК в града. Евгени Марушев се занимава с изследване на светите места в България, сред които са църквите и оброчищата в село Червен брег. Той и съпругата му Янка, която е инженер-химик, имат две деца – син и дъщеря, които живеят и работят в Англия.

– Г-н Марушев, Вие сте роднина с големия дупнишки общественик и основател на НЧ „Зора 1858“ – гр. Дупница Димитър Бисеров – Околията. Каква е историята на рода Ви?
– Името на рода ми произлиза от прабаба ми Маруша, сестра на Димитър Анакиев Бисеров – Околията. Според моя баща Околията е наследник на Анаки Бисеров, по-късно е записан като Янаки. Дядо Анаки се е обличал винаги в бяла риза, отгоре с елек /салтамарка, без ръкавче/. Носил е черни или тъмнокафяви, много широки в крачолите панталони, прищипнати /прибрани/, вързани в глезените. Обувките му са били винаги меки, черни, кожени като днешните боти. Бил е отличен стрелец с пушка, владеел сабята, яздил и имал винаги ездитен кон. Поне веднъж месечно яхвал коня си заедно с оръжието и за един ден обикалял /околисвал/ Дупнишка околия. Оттам и прозвището Околията. Това всъщност е ставало по турско време в началото на 19 век. Явно още тогава е било налице така нареченото мълчаливо съгласие, щом като е бил търпян от турците. Околията имал три дъщери. Една от тях е носила името Маруша, чието име е наше фамилно. Изглежда прабаба Маруша е била първородна, тъй като до кончината си /след Освобождението/ е носила същите дрехи като баща си, владеела пушката и сабята, яздела кон по мъжки. Прабаба Маруша останала млада вдовица с три дъщери. Една вечер по турско време през дувара двама турци се опитали да влязат в дома й. С два изстрела с бащината пушка ги проснала на дувара. До сутринта останал будна. Турският полицейски началник я заварил рано сутринта седнала пред вратата на дома си със заредена пушка на коленете. Разказала на турчина, че е пазила честта си, честта на дъщерите си и имота си. Турчинът повярвал и казал: „Евала, ханъм ефенди“. Така до смъртта си прабаба Маруша останала с много висок авторитет, използван от моя дядо Георги Николов, баща на баща ми. В един житейски момент след Освобождението дядо ми ял пердах в полицията в продължение на три дни за неплатени данъци. Едва на третия ден се разбрало, че неплащащият данъци е друг Георги Николов. Моят дядо получил извинение и бил поканен да си върви. Той обаче отказал да излезе от полицията до промяна на името му с добавка – Георги Николов Марушин – зет. Думата зет отпаднала бързо, Марушин като изписване се е запазила до 1942 г., когато при един друг значим семеен случай е преминало в Марушев. Прабаба Маруша е доживяла до края на 19 век, дълбоко почитана и уважавана в града. За промяната на името дядо ми Георги е взел пример от наследниците на двете сестри на прабаба Маруша, които пък приели за фамилно име Околийски. Това е съвсем накратко моята фамилна история, съществуваща, породила се в голяма степен благодарение на не от вчера съществуващото „мълчаливо съгласие“. Наясно съм, че някои фактологически страни на историята биха били оспорвани от местни краеведи.

Те просто не са ни питали – за моето семейство историята е истина. В това число и за децата ми. Впрочем прословутата пушка, както и сабята, съм ги държал в ръце в детството си. Някъде около 1959/60 година баща ми ги унищожи – просто тогава времената бяха различни. Баща ми Александър Марушев беше железар, а майка ми тютюнева работничка. Аз съм роден през 1948 г. в Дупница. Бяхме трима братя, аз съм най-малкият.
– Завършили сте Учителския институт, работили сте дълги години в заводите в града, а също така в Бюрото по труда, по Ваше време съществувала ли е програмата за временна заетост?
– Завърших Учителския институт в Дупница, специалност „Трудово обучение и рисуване“. Преподаватели ми бяха Спиридон Марков, Симеон Марков и др. По това време в Учителския институт учеха студенти от цяла България и той беше единственият институт в страната за трудово обучение. След като завърших, служих в казармата. Над 20 години съм работил в сферата на металообработването в града. Започнах в Промкомбинат „16 партизани“, след това в завод ЗИО и така близо 25 години, но дойде демокрацията, започнаха съкращенията. Започнах работа в Бюрото по труда. Първо в Дупница се въведе програмата за временна заетост – от 1 януари 1993 г. Аз съм работил в тази сфера и съм обработвал на моменти и наблюдавал движение на 650 участници в програмата и оформянето на документи.

– Според Вас днес институциите в България работят ли за намаляването на безработицата?
– Институциите работят за намаляването на безработицата, но не ефективно, поради простата причина, че много бавно се анализират и оценяват обстоятелствата, причиняващи безработицата. Бюрото по труда е необходима институция. Не може без такава институция, но икономическите обстоятелства бързо се променят, оттам условията за безработица се променят непрекъснато, но администрирането е мудно и бавно, и то на национално ниво. Вече 15 години в община Дупница безработицата е около 8 процента, а съществуват хора, които са с професия безработен. Работил съм и във ВиК – Дупница, оттам се пенсионирах. Бях член на БКП до 1990 г., а след това не съм членувал в нито една политическа партия. Не партиите решават движението напред, решава го народът. За съжаление ние не можем да го проумеем“ Преди 550 години, през 1469 г., се пренасят мощите на Свети Иван Рилски от Търново обратно в Рилския манастир. Този акт на пръв поглед е религиозен /верски/. Но това е първият поглед, внимателна преценка на историческите обстоятелства – България е вече под турско робство и като държава не съществува. И в този момент народът непринудено, без държавна организация, прави голям народностен демарш за своето надмощие като народност. Сиреч сам организира и провежда това пренасяне на мощите. Наша българка – Бела Мара, издейства фермана за пренасянето на мощите. При липса на държава народът сам казва: Ние съществуваме. Това е доказателство, че нашият народ има способности, които за съжаление в днешно време или не се сещаме, или подминаваме сами.

– Вие се занимавате с изследване на светите места в България, сред които са църквите и оброчищата в село Червен брег.
– След 2 години, през 2019 г., се навършват 550 години от пренасянето на мощите на Свети Иван Рилски от Търново обратно за Рилския манастир. Със съдействието на няколко институции успяхме и в момента възродяваме едно до честване на национално ниво на тази годишнина. Основна организация има Асоциация „Онгъл“, привлечени за участие са Националният ентографски музей, Кирило-Методиевия факултет на СУ „Свети Климент Охридски“, Кирило-Методиевия институт на БАН, Богословският факултет на Великотърновския университет, Русенският регионален музей, както и общините Дупница, Самоков, Сапарева баня, Рила. Предстои официална покана към Светия синод, защото ако ние, миряните, предприемем самостоятелно честване на тази годишнина, без църквата няма да бъде пълноценно. Ако църквата сама чества тази годишнина, без миряните, няма да бъде пълноценно. Трябва да сме заедно. С връщането на мощите на Свети Иван Рилски от Търново обратно за Рилския манастир се занимавам от 10 години. Оказа се, че много е вероятно мощите на Свети Иван Рилски да са пренесени в непосредствена близост до обектите в Червен брег. В селото има три църкви и осем оброчища и ако се разглеждат комплексно, като устройство, като насоченост на предназначението им, неминуемо се налага заключение на една обща идея за изграждане на тези християнски обекти. Тук влизат еднакви елементи и като архитектура – явната свързаност във времето с покръстването на българите, далеч преди действието на цар Борис Покръстител. Разкошен храм от 4-и век при своите около 200 квадратни метра предполага обслужване на огромно местно население, което пък показва и икономическата мощ на това население и поселище. От чисто строителна гледна точка в няколко от християнските обекти има общ архитектурен елемент, чийто размери са кратни на числото пи.

– Със съпругата си Янка Марушева имате 43-годишен брак. Двете ви деца живеят и работят в Англия. Имали ли сте възможност да ги посетите?
– Съпругата ми Янка Марушева е инженер-химик. Запознахме се през 1972 г. и след три месеца се оженихме. Имаме две деца – син и дъщеря. Синът е строителен инженер, а дъщерята е завършила СУ, специалност „Стопанско управление“. От седем години живеят и работят в Англия. Синът работи в онлайн магазин за хранителни стоки и е мениджър на смяна в централния офис. А дъщерята е мениджър на хотел с 600 легла. Благодарение на децата ходихме със съпругата в Англия. Подредена държава. Англичаните са много добри хора, учтиви. Ние в България имаме по-красива природа, но хората си поддържат това, което имат. Синът си идва преди две години, а след това ние ходихме да ги видим. Какво да се прави, децата на една страна, ние на друга.
– През времето на социализма със съпругата си Янка сте посетили Москва. Там имате интересен спомен?
– През 1982 г. със съпругата ми бяхме на екскурзия във „великия“ СССР. Точно тогава беше погребението на Леонид Брежнев в Москва. Първо посетихме Ленинград, а след това столицата на СССР – Москва. Аз се бях зарекъл отида ли в Москва, да видя църквата „Василий Блажени“ на Червения площад. На връщане минахме към река Москва и се насочихме към паркинга, аз се затичах и си допрях ръката до стената на църквата „Василий Блажени“. Тогава екскурзоводката, която беше рускиня, се развика:“ Евгени, куда пошол?“. На площада имаше много милиционери, те се обърнаха, но не реагираха. Но за мен беше голяма радост, че можах да видя тази църква. Църквата „Василий Блажени“ е построена от Иван Грозни уж в чест на победата на войските на Иван Грозни над волжките татари, които всъщност са били народът на Волжка България. Неслучайно Иван Грозни се подписва и за наша радост: „Азъ, Иванъ Царъ Блъгаром и Русем“ след победата. Това не е победа, това е приобщаване на един сроден народ към друг. В Петербург има една огромна църква “ „Исаакиевски събор“. Там се редяхме на опашка за посещение. До нас вървяха руснаци. Един мъж мърмореше срещу нашата опашка, рускиня от същата опашка му направи забележка и каза: „Интурист“. Като разбраха, че сме българи, всички хора на опашката се обърнаха към нас и се усмихнаха. Приеха ни много радушно. Тези дребни показалци на взаимоотношения са много съществени…
– С какво се занимавате през свободното си време и как оцелявате с пенсията си?
– Занимавах се с художествено метално коване. Сега нямам условия и възможност. Чета всичко, предимно история. Оцелявам с еквилибристика…
– Като говорим за история, имаме ли в момента политици, като някогашните български царе и князе?
– Трябва ни кан Крум. В един световен документ Скриптор Инцертус се цитира какви приготовления е правил кан Крум за обсадата на Константинопол. Един от фактите е, че докарва от Индия 10 000 бивола. А това е било в 812 г. Пет века преди Марко Поло да отиде в Индия и Китай.

– Как оценявате политическата обстановка в България?
– Да ни пази Господ!
– Като общественик с какъв апел ще се обърнете към общинските съветници в Дупница?
– Обръщам се не само към общинските съветници, а и към всички хора. Поне да се опитаме да гледаме, а още по-добре да видим. Има една шопска дупнишка поговорка – „Работата сака да се сработи“, а аз си позволявам да добавя: „А не да се орати“ /А не само да се приказва/.
Интервю на
НИКОЛАЯ ИВАНОВА

 

Коментар с Facebook

Свързани новини

Напиши коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *