Home-p1-728×90
Home-p1-728×90

75-г. Ив. Тодорова, ударничка от завод “Хо Ши Мин” в Дупница: Два пъти бях в САЩ да гледам внучките и се убедих, че и след 1000 г. няма да ги стигнем, там законите са за всички, а тук още гледаме комунистически – щом си наш, си миропомазан

Иванка Тодорова е родена в гр. Дупница през 1942 г. в работническо семейство. Талантът и лю-
бовта към музиката наследява от нейния баща, който свирил на кемене, и леля й Фидана, която пяла много хубаво. Иванка Тодорова е ударник от завод „Хо Ши Мин“ в града. Работила е и като началник склад в завод „Тих труд“. Председател е на клуб „Родолюбие“ в Дупница, пее в певческа група с ръководител Иво Фильов, а също така е дългогодишен хорист сопрано в хора към туристическото дружество в града.
Със съпруга си Станке Тодоров се запознават още докато тя е ученичка в гимназията и след като завършва средното си образование, сключват брак. С много труд и силна обич създават прекрасно семейство с двама синове. Единият е бизнесмен в Дупница, а другият със семейството си от 12 години е в Чикаго, САЩ. Той е шофьор на тир, а съпругата му е начална учителка в Българското училище в Чикаго.
На чаша ароматно кафе разговаряме с Иванка Тодорова за творческата и професионалната й дейност и за впечатленията й от престоя в САЩ.
– Г-жо Тодорова, Вие сте дългогодишна хористка, а отскоро председател на клуб „Родолюбие“ в Дупница. Откъде идва любовта Ви към песента?
– Родена съм през 1942 г. в Дупница в работническо семейство. Баща ми беше гостилничар и готвач. Майка ми беше домакиня, но умря рано. Татко ни отгледа сам – един брат и три сестри в трудни, бедни години. Работил е дълги години като общ работник в „Пътни строежи”. Спомням си – бедно детство, окъсани дрешки, почти всички бяхме така… Татко свиреше на кемене, а леля ми Фиданка пееше много хубаво. От тях наследих любовта към музиката и песента. Учих в ОУ „Отец Паисий“, а от трето отделение започнах да пея в хора на училището с ръководител учителя Кашукеев. В гимназия „Христо Ботев“ в Дупница класен ръководител ми беше г-жа Муцкова, тя ни преподаваше и по немски език. Беше за нас като майка.
– Била сте ударник в един от заводите в града – „Хо Ши Мин“, а след това сте работили като началник склад в завод „Тих труд“. В какви условия работехте тогава, какви бяха заплатите?
– След като завърших гимназия, започнах работа в завод „Хо Ши Мин“, там работих 12 години, 6 месеца и 12 дни на пресите. Всеки месец бях ударничка в завода. Условията бяха трудни, халето беше много студено, а на двора от тръбите течеше парата. Работехме почти 25 жени с опасни ламарини. Много от жените си отрязаха пръстите… Майстор на смяна ни беше Любчо Червенобрешки. Имахме такъв обичай, когато сме втора смяна, вместо в 22.30 приключвахме в 22.20 часа и започвахме да пеем песни, и така с настроение се прибирахме у дома. Това беше всеки Божи ден. Бяхме сплотен колектив, правехме си често екскурзии, сбирки. Работила съм с Иванка Митева, Йорданка Кебапска и др. От завод „Хо Ши Мин“ ме пращаха в Партийната школа в Благоевград. Заплащането беше задоволително, дори може да се каже доста добре. Първо бяхме на индивидуална норма, а след това на колективна. За времето, когато на чиновника се плащаше 60 лева, аз взимах 200 лева. Плащаха ми добре, защото бях ударник, а и не само аз, и много други жени. Нашето поколение беше много работливо. Директор на завода ни беше Петър Динков, много интелигентен човек. След това работих в завод „Тих труд“ като началник склад, началник ми беше Георги Коритаров.
– Какво беше отношението между началник и подчинен през ваше време?
– Сменните майстори ни уважаваха, разбирахме се добре. А с високопоставените – директори, заместник-директори, почти не съм общувала. През 1989 г. на 50-годишна възраст ме съкратиха. Другите две колежки бяха от самото основаване на завода, аз бях най-младата и най-новата, и мен ме съкратиха… И така на 50 години си останах у дома да се грижа за семейството си.
– Вие сте пенсионер, но животът Ви е свързан с музиката. Как минават срещите Ви с дамите от клуб „Родолюбие“ в Дупница?
– Аз съм новият председател на клуб „Родолюбие“. Всеки четвъртък от 14 часа се събираме с жените от клуба. Честваме рождени дни, заедно сме на всички празници. Живеем си задружно. Много ходехме на екскурзии, но сега вече пооредяхме. Преди се събирахме в клуба по 40 жени, а сега сме към 12-13. Работим много добре с клубовете в Благоевград, Кюстендил, Асеновград и др. Спомням си, че за едно посрещане на пролетта поканихме дамите от клуба в Благоевград на вилата на ТЕЦ „Бобов дол“. Останаха много доволни, пак искаха да ги поканим. Правим си чудни сбирки, с много песни и танци. В клуба идва и една голяма група дами от село Самораново, води ги Величка Мантаркова. Има и по-млади жени, има приемственост.
– Освен в клуб „Родолюбие“ Вие участвате във фолклорна певческа група. Разкажете повече?
– Участвам във фолклорна певческа група от девет жени с ръководител Иво Фильов. Сплотен колектив сме. След всяка репетиция задължително ходим на кафе. Освен това съм хористка сопрано и в хора към туристическото дружество. Всяка година участваме в надпяванията на Предел. Винаги се връщаме с награди оттам. Три години подред се качваме на хижа „Скакавица“. Бяхме и на 100-годишнината от построяването й. Често си правим екскурзии в планината.
– С Вашия съпруг Станке Тодоров се запознавате още като ученичка. Какъв беше съвместният ви живот?
– Със съпруга ми Станке Тодоров се запознахме през 1959 г., аз бях още ученичка в 10-и клас. След като завърших гимназия, се оженихме. Той беше шлосер. Животът ни беше труден. Съпругът ми беше сирак, без баща, а аз сирак без майка и всичко сме постигнали сами, с честен труд. Съпругът ми почина преди 15 години. Имаме двама синове, единият има бизнес, живее в Дупница. От него имам един внук, много добро и умно момче. Другият ни син със семейството си живее от 12 години в САЩ, в Чикаго. Андрей кара тир, а снахата Ирена е начална учителка в Българското училище. Имат две деца. Голямата внучка Габриела е в 12-и клас, а малката Андрея е в първи. Аз също гостувах на сина и снахата преди няколко години.
– С какви впечатления сте от посещението си в САЩ и какъв е животът там?
– Ходила съм два пъти в Чикаго, за да помагам за отглеждането на внучките ми. 13 часа над океана. Първо два часа със самолет от София до Варшава, оттам до Чикаго. Като ученичка съм учила немски и френски език и това ми помогна да чета на английски. Бях научила няколко думи, които ми помогнаха да си поискам вода в самолета, както и да комуникирам горе-долу с пътниците, ако ми се наложи. Първия път когато отидох, първородната ми внучка Габриела беше в трети клас. Аз я изпращах до училищното автобусче и след това я чаках на спирката. Шофьор на автобуса беше жена. Това ми направи впечатление, че там шофьорът на автобуса по списък предава децата на родителите им и ако родителят не чака детето си на спирката, шофьорът връща ученика в училище, а след това се обаждат на родителите да си вземат детето. Там не може дете да бъде оставено само. Учениците не носят тежки раници с учебници като тук.
Втория път когато отидох в гр. Чикаго, синът и снахата ме разхождаха 13 часа с лек автомобил. Видях девет щата. Направи ми голямо впечатление, че няма дупки по пътищата, няма боклуци. Има много зеленина… За Великден бяхме в българската църква „Свети Георги“. Там се проведе литургия, а след това хапнахме вкусен български козунак и печено великденско агне. След литургията българите, които бяхме в църквата, излязохме от нея и извихме едно хубаво, кръшно българско хоро. А американците ни гледаха в краката и с голямо възхищение и интерес следяха хорото.…
– През дългия си престой в САЩ сте опитали и американската храна. Какви са цените там и плодовете имат ли същия вкус, както тук, в България?
– Храната в САЩ е евтина. Направи ми впечатление, че там няма застояла храна. Два дни преди изтичането на срока храната се изважда от продажба. Моите сватове -родителите на снаха ми, работеха в щата Вирджиния, зареждаха магазините. И те са ми казвали, че вечер слагат очилата и следят сроковете на продуктите и което е пред изтичане на срока, го махат от употреба. Хлябът обаче е бил сладък на вкус и затова моите сватове, а по-късно и синът и снахата си купиха малки пекарни да си правят хляб у дома. Месото и рибата са пресни.
Децата ме водиха на Празник на тиквата… Беше много интересно. В една голяма градина имаше много тикви и ако желае човек, може сам да си я откъсне. Има и много големи оранжерии, засадени с големи, червени домати. Може човек сам да си набере домати колкото желае. Да разгледа, да обиколи и накрая, преди да си тръгне, на изхода ти мерят на кантар продуктите и си плащаш. На вкус са почти както българските домати.
– Какви са цените на дрехите и обувките в САЩ?
– В Чикаго никъде не видях магазин за дрехи втора употреба. Ако дрехата е единствена или са останали малко бройки от една модна колекция, цените се намаляват. Синът ми купи кожено палто за 75 долара, което беше три пъти намалено, защото беше една бройка. Обувките също са евтини, а когато има сезонно намаление, цените са наистина намалени, а не както тук, в България.
– Вашите деца идват ли си в България и имат ли желание един ден да се завърнат в бащината къща?
– Да, децата си идват често, предимно през лятото. Синът и снахата имат желание, като се пенсионират, да се върнат и тук да карат старините си, но за двете си внучки не знам. Голямата внучка Габриела е в 12-и клас, а малката Андрея е в първи клас, през седмицата учи в американско училище, а в събота – в българското училище при майка й.
– Според Вас ще ги стигнем ли американците?
– Не. Големият актьор Тодор Колев казваше: „… и след 100 години няма да ги настигнем американците“. А аз си мисля, че и след 1000 години няма да ги настигнем, за съжаление… Там законите за всички хора са еднакви. Ще ви дам един пример. Един техен спортист бе хванат с алкохол да шофира и въпреки че е бил много известен и е донесъл на САЩ много медали от състезания, го бяха глобили с общественополезен труд, да почиства улиците.… А това кога ще стане в България? Там няма по улиците боклуци. С голямата ми внучка Габриела, когато беше в трети клас, се разхождахме в парка. Преди да отидем там, на тротоара имаше един багер, с който се извършваше ремонт на пътя. След един час се върнахме с внучката и мястото беше почистено, въобще не си личеше, че е правен ремонт, нямаше и пясък около мястото. Толкова беше чисто… А при нас в България след ремонт дори не си и зариват дупките.… Когато отидох, беше сибирски студ, дошъл от Канада, минус 40 градуса. Даже по телевизията предупреждаваха хората да не излизат, защото тези ниски температури са опасни за здравето. Когато излязох извън дома на децата ми, тротоарите и пътят бяха почистени, нямаше сняг и лед.… И най-вече в САЩ се спазват законите от всички.
– Защо в България не е така?
– В България не е така, защото още гледаме по комунистически начин от онова време. Щом си наш човек, си миропомазан.
Интервю на НИКОЛАЯ ИВАНОВА

Коментар с Facebook

Свързани новини

Напиши коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *