HP-p1-728×90 Refan
HP-p1-728×90 Refan

80-годишният педагог Серафим Цомпов: Докато парите са водещи, в образованието нищо добро няма да се случи, защото те дават шанс и на невлезлите в училище да завършат

36 години като педагог и от тях 24 като директор на ОУ „Д-р Петър Берон“ е вписал в трудовия си стаж Серафим Иванов Цомпов от село Сливница. Роден е в струмянското село Велюшец през 1937 година. След начално и прогимназиално образование от училищата във Велюшец и Палат учи в средното училище „Вълко Червенков“ в Сандански и се специализира като математик и физик от Института за учителски кадри в Дупница. Освен че работи като учител в Сливница и Кресненско, Цомпов е познат като общественик – основател е на читалището в Сливница, пет мандата е общински съветник в Кресна. Съпругата му Венета Стоянова е работила в търговията, била е и секретар на местното кметство. Имат две деца – Йорданка, машинен инженер от Русе и с външнотърговски и икономически отношения от УНСС, и Иван, компютърен инженер, завършил и финанси в УНСС, които са го дарили с четири внучета – Нели, Венета, Сияна и Светослав.

– Серафим, 36 години си бил учител, как попадна в Сливница?

– Стана през 1962 година, когато излязох от Учителския институт в Дупница. Назначиха ме там по разпределение от окръжния отдел „Просвета“ в Благоевград. Точно по това време училището в Сливница „Д-р Петър Берон“ трябваше да прерасне от начално в прогимназия и на мене повериха управлението му, като на проветривия директорски пост стоях 24 години от целия си педагогически стаж от 36 години. Едновременно с това преподавах и по математика и физика. Бяха добри времена.

– Защо казваш „бяха“ Сега не са ли?

– Отдавна не са. От много години вече и училището като институция го няма. Когато отидох, Сливница растеше, учениците достигаха до 160 и с откриването на прогимназия вече не се налагаше децата да пътуват до Кресна.
Тогавашното училище в Сливница имаше доста предимства дори и пред сегашните гимназии. Когато отидох там, училището се сдоби с нова сграда, с класни стаи, откриха се кабинети по физика, биология. Училището притежаваше работилница за трудово обучение с много техника в нея, имаше кръжоци по фотография и други дейности.
Ами спортът? В двора на училището имаше баскетболно, волейболно и други игрища, съоръжения за лека атлетика, наблягаше се на физическото укрепване на учениците, развиваше се богата художествена самодейност. Да не редя всичко, но такива неща сега нямат дори и престижни градски гимназии, а да не говорим за прогимназиите.

– А днешна Сливница?

– Ами позакъсващо село. Селище, което си няма училище, както и да го хвалиш, няма да е истина. Трудно е бъдещето на Сливница. Иначе в сграден фонд е добре, чрез европейски програми се благоустрои канализацията, асфалт по повечето от улиците, изгради се нова църква „Св. Злата Мъгленска“, и при това тя е единствена в страната, която почита името на светицата. Бедата е, че ги няма хората, че селото вече е наполовина от това, що е било, и че много от къщите вече пустеят. Всичко това идва от липса на местна икономика, а що има младо – бяга в градовете, а и в чужбина – из Гърция, Испания, Англия.

– Училищната сграда сега за какво се използва?

– Използват я плъхове и прилепи. За какво – руши се. Вече изчезна дограмата, течове навсякъде. Имаше към училището една пристройка – не е никак за гледане, че не може да се познае какво е била. Почти всеки ден минавам покрай училището и мъка ме свива, че няма звън на звънец, няма детска глъчка – пустота. Да не говорим пък за двора, който е пустиня или място за пашуване на кози.

– Значи миналото на селото е било по-добро?

– Погледнато така в икономика и развитие – да. Сега сливничани са по-бедни и живеят по-лошо отпреди 30 години. Няма и младежка свежест, че младите предпочитат чужбина за повече и по-бързи пари, и селото, така да се каже, се пенсионира. Лошо е и това – що има работен народ, то не му се работи, че и малко се плаща, а пък от земеделие хем трудно се изкарва, хем и пазар трудно се намира, та и това възпира. Половината работна земя вече е пустееща. А някога не достигаше, та чрез мелиорации край Струма се отвоюваха и ормани. Ако надникнем из стари статистики, ще видим, че в Сливница се произвеждаше по над 70 тона тютюн в година, а сега няма ни листо. Стотици тонове домати и пипер се беряха, а сега има само частни градинки за домашни нужди. Е, има и десетина оранжерии, но и те не са кой знае що. Ами Сливница произвеждаше и стотици тонове праскови, а сега има колкото хората да затворят по някой буркан с компот. Животновъдството се сведе само до 500-600 бройки овце и кози, а при кооперативното стопанство бяха с хиляди. Имаше и промишлени цехове, шивашки, а сега всичко това е само в спомените ни.

– Каза, че селото се пенсионира. И ти си пенсионер. Как я караш?

– Моята не е от най-трудните, че все пак нещо като пенсия вземам. Ами да му мислят тези, които са на земеделска пенсия или си нямат работа.
Та що правя? Събуждам се – едно кафе, после раздвижване из двора и парцела, че си имаме с жената градинка с доматки, пиперец, бобец и всичко друго, нужно за селска къща. Гледаме и прасе, 3 кози, кокошки. Така докъм обяд, после почивка, а след нея малко из селото с надежда да хвана с някого приказка. После пак у дома и я някоя книга в ръце, я пред телевизора. Ама и телевизорът трудно задържа на едно място, та често прищраквам каналите. Струва ми се, че в програмите като че ли преобладава мерак да се всява агресия и насилие. На хората им бъхтисва от лоши новини. Ами пък рекламите! Боже, опази от тях – седнал си на вечеря, а те дават в реклама хапове против диария или запек. Всичко е така нагласено, че и здравата част от народа май да се разболее и да се поддържа с лекарства.
Ами политиката? Кой ли не обещава мило и драго, и все в интерес на народа.

– На 80 години си вече, години трудни, в какво и в кого намираш опора?

– Най-голямата ми опора са внучетата Светослав, Нели, Венетка и Сияна от дъщерята Йорданка и сина Иван. С жена ми Венетка с тях се ободряваме. Децата хванали път към големия град, но идват и дъщерята, и синът, и зетя, и снахата, а всяко тяхно идване се превръща в празник. Доволен съм от челядта си – дъщерята Йорданка си хвана трудовия път като машинен инженер от Техническия университет в Русе, а има и висше по външнотърговски и икономически отношения от УНСС и работи в престижна фирма. Иван пък, синът ми, е компютърен инженер от Техническия университет, завърши и финанси в УНСС, а снахата Вера е магистър по информатика. В София са всички устроени. Финансово са поукрепнали, та и за нас при нужда заделят.

– А това редно ли е? Нали знаеш, че ярето бозае от козата и никога обратното?

– Не е в реда на природата, ама случва се, че пенсиите не достигат, защото много пари отиват и за лекарства. Пък и то грижата на лекарите май вече е такава, че да ни приписват повече хапове, и то май става въпрос за политика за забогатяване.
Помагат ни децата, ами и ние не ги оставяме. Като си тръгват за София, все гледаме багажниците на колите им да не са празни – домати, пипер, боб, зеле, яйчица от кокошките, нещо от козичките, някое бутче от прасето. И го вземат, че нашето си е и натурално, и далече от трите букви ГМО.

– Бил си и председател на читалището в Сливница?

– И председател, и основател. Учредихме го през 1964 година. Сложихме му името на апостола Гоце Делчев. Ще споделя една малка тайна. Тя е, че с тогавашния кмет на селото Методи Китанов, който управлява 35 години, чувствахме нужда от тази културна институция и направихме един фалшив протокол, че се е провело общоселско събрание и се е решило да се основе народно читалище. Този протокол изпратихме в Окръжния съвет за култура в Благоевград, приеха го и ни помогнаха с пари. С тези пари купихме малко книги. Към училището имаше един салон, обзаведохме го със столове, направихме кабина за киномашини, та започнахме да гледаме и кино. Читалището стана място за широка художествена самодейност и за учениците, а и за възрастните. Наши индивидуални изпълнители и групи за изворни песни вписаха участия в съборите-надпяване „Пирин пее“, на съборите в Копривщица, на прегледи в Костандово, Кресна, Невестино и други места. Но и тази дейност сега замря.

– Серафиме, можеш ли да съпоставиш сегашното училище с това от твоето време!

– Сега е много по-зле. Няма дисциплина, не се набляга на физическата култура. Скъсани са връзките учител-родител. Някога в едно селище авторитетните хора бяха учителят, кметът и попът. Сега и тримата са без авторитет. Сегашните ученици са тромави, напълнели. Това пък, което учат, често е написано сухо, непораждащо любопитство. Учениците често са пренатоварени с материал, а повечето – ненужен. Трудно мога да приема това, че за един предмет може да има различни учебници и учителите да избират по кой учебник да обучават. Това донякъде според мен понамирисва на корупция. Ами това бюджетът да следва учениците… Боже, кой го измисли“ Та по тази система кой учител и директор би писал двойки и би гонил ученици от училището си?
Явно тази система е неудачна. А има и друго – в едно село учителите подготвят съвестно децата си, ама родителите им бягат към града и те отиват с тях и попълват като нови бройки тамошните училища и техните учители съответно получават повече. Така нараства и училищният бюджет. Ами какво да правят в тези училища, от които децата си тръгват“ Финансирането намалява, намаляват и заплатите. Някога, по социалистическо време, нещата имаха и друго решение – тогава имаше разни постановления, които засягаха по-слабо развитите райони и селища, като и училищата, и всичко друго се стимулираше с цел за задържане на населението от бягство към големите градове. Това мисля, че ще трябва да се върне по някакъв начин. Това парите да следват ученика не води до добро образование и няма да позволи до изграждане на просветени личности, а ще доведе до хора, които имат единствена цел да следват парите.
Ще си позволя да припомня времето, когато бях гимназист. След учение в родното ми Велюшец и Палат се озовах в гимназия „Вълко Червенков“ в Сандански. Там цареше ред, имаше дисциплина, нямаше чанти, та носехме учебниците си в ръце. Това ученик да отвърне на учител си беше престъпление. Учител шамаросал ученик, то си беше нормално, а и учениците не се оплакваха, че шамар щеше да последва и от родителите му. Учителят беше на висота, знаещ, можещ, справедлив. А сега не е. И по каква причина“ Ами по тази най-вече, че е паднал ниско в обществената йерархия и не заради него, а заради така наречени бизнесмени, лесно понатрупали пари, които се мислят за всичко. По мое време двойките си бяха в реда на нещата. Когато станах гимназист, бяхме 4 паралелки VII“ клас по над 30 ученици, а когато изкласихме в ХI клас, бяхме две паралелки с общо към 50 ученици. Другите отпаднаха – кой не му се учи, кой няма средства, а пък и заради лоша дисциплина и много двойки.

– Спомена за Велюшец, с какво помниш селото?

– Велюшец бе село с поминък. Произвеждаше се много тютюн, имаше много домашна стока. Училище, пълно с деца. Празниците се тачеха. Хората бяха честни, справедливи. Децата, включително и аз, бяхме приучвани от родителите си на работа още от 5-6 годинки. И аз на 5-6 години съм ходил да бера и нижа тютюн, да ходя по овцете и козите, които имахме.
Велюшец беше задружно село. Сега пусти къщи и само две-три обитавани от остарели като тях собственици. Е, в неработен ден може някой от избягалите да навести нещо – я имот, я къща, но това не връща селото. А иначе името му е интересно. Дали произхожда от някой първи заселник на име Вельо, не се знае, но се твърди, че е така. По-интересното е, че в Македония сега има селище с име Велюса, има и град Велес. Има и един всеславянски бог Велес, може и от него да идва името му. В Русия има река с име Велеса, Велес е и планина в Босна. По време на турското робство, към 1606 година, в турски регистри е вписано и като Велюш. В добрите си години е имало над 400 души.

– А къде са корените на вашия род?

– Знам за някой си Стоян, живял вероятно към края на ХVII век. Казвали му на галено Цоне, па станал Цомпе и оттам сме станали Цомпови. Този Цомпо имал син Стойко, той пък син Георги /мой дядо/, от него пък е тате Иван. Около това проследяване е имало много братя и сестри, лели, чичовци в различни годишни измерения. Моят пряк клон се вписва в списък след родителите ми с моя милост, Борис, Стоян, Христо, Симеон и Георги. По мои малки сметки родът ни общо няма да е под 300 души.

– Бил си член на БКП, а после на БСП, а много години и партиен секретар в Сливница. Сега с политика занимаваш ли се?

– Продължавам да вярвам, че комунистическите идеи са по-добрите за развитието на човечеството. Член на БКП станах през 1964 година. 15 години съм бил и партиен секретар. Сега в селото първичната партийна организация се поразтури, но аз си оставам твърд симпатизант на червените идеи. Ходя на избори, гласувам, ама вярата, че нещо добро ще види страната ни, взе да се поразхлабва. Всеки партиен лидер обещава, декларира, че може, и ако не е той и тези около нещо, друг не може. И все нищо не се получава. Най-страшното е не че хората обедняха, а че не живеят в сигурност, много се краде. Някога къщите ни не знаеха ключове, а сега отвътре с лостове залостват вратите.
Интервю на
БОРИС САНДАНСКИ

Коментар с Facebook

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *