Неврокопчанката Е. Добрева: На 15 г. се омъжих, със съпруга ми отгледахме 3-ма прекрасни синове, построихме им къщи, дадохме им бизнес, кризата обаче ги изгони в чужбина

Елза Добрева е на 62 години. Родена е в град Гоце Делчев. На 15 години се омъжва за Данаил, който тогава е на 16. От две години е покойник. Имат трима синове, които живеят със семействата си в чужбина. С кредит Елза и съпругът й построили къща. Останали им пари и завъртели куфарна търговия в съседна Сърбия. С печалбата започнали бизнес в Гоце Делчев. 

– Елза, как премина животът ти? Всеки човек след една определна възраст прави равносметка.

– Доволна съм от живота, но минах през много трудности. Аз съм човек на риска и затова постигнах повече, отколкото съм очаквала. Аз съм с основно образование. На 15 години се омъжих за съпруга ми Данаил, който тогава беше на 16. Когато навършихме пълнолетие, подписахме официално. На 18 години съпругът ми отиде в казармата. Дни преди клетвата се роди най-големият ми син Алберт. Пуснаха го за един ден отпуск и той дойде в родилното да види първородния си син. При свекърва ми имаше само две стаи, а когато се събрахме с Данаил, тя ми каза, че можем да живеем в една от тях, докато се ожени брат му. Той създаде семейство и ние отидохме да живеем при родителите ми. С тях живях и като се роди Алберт. Докато Данаил беше в казармата, събрах 500 лв. от майчинството, което ми плащаше държавата, и парите, които ми даваха като войнишка съпруга, и с тях купих парцел 500 кв.м в Гоце Делчев. Родителите ми се грижеха за мен и детето, а моите пари спестявах. Докато съпругът ми беше войник, се роди и средният ни син Данаил. Мъжът ми се уволни от казармата, изтеглихме 6000 лв. заем и си построихме къща, за да има къде да живеем. Семейството ни растеше и искахме да сме самостоятелни. След това се роди и малкият ни син Красимир.

– Как успяхте да натрупате капитал, да отворите 4 магазина и да купите две къщи, след като сте започнали от нулата?

– Мъжът ми беше умен човек, а аз съм човек на риска. Когато беше ембаргото в съседна Сърбия, с останалите от строежа на къщата 2000 лв. започнах куфарна търговия. Каквото и да носех на пазара в Сърбия, всичко продавах и се връщах с пари. С тях купувах още стока и я продавах в Сърбия.

– Нали тогава имаше ембарго, как се справяше на границата?

– Пътувахме всяка седмица с автобус до Сърбия. Този, който ни водеше, се разбираше с митничарите, събираше ни по 5 или 10 евро и ги даваше на тях. Пътувахме по 50 човека в автобуса. Митничарят си получаваше парите и ние минавахме спокойно през границата, без да ни проверяват. Е, имало е и случаи да попаднем на неподкупен митничар и да ни конфискува цялата стока. Риск печели, риск губи. Следващата седмица тръгвахме отново.

След като търговията в Сърбия намаля, се ориентирах към Турция. Бяхме събрали пари, купихме лека кола и с нея веднъж седмично ходех до Турция за стока, която тук се изкупуваше за няколко дни. Децата ми пораснаха, включих ги и тях в търговията. Алъш-веришът потръгна и отворих магазини в центъра на Гоце Делчев на тримата ми синове и на мен. Всеки работеше за себе си. Събрах пари и купих две къщи, всеки от синовете ми да живее самостоятелно, за да не се карат помежду си. Тогава хората имаха пари и купуваха от кинкалерия до дрехи. Бизнесът вървеше до 2000 г. През 2001 година синовете ми затвориха магазините и отидоха на работа в чужбина, а аз продължих до началото на тази година.

– Къде живеят децата ти в момента?

– Алберт от 15 г. живее и работи със семейството си в Португалия. Съпругата му Павлина го дари с две дъщери близначки, които са на по 24 години, и Красимира, която е в 6 клас. Той изкупува желязо и го продава на пунктовете. Изкарва добри пари. Ако е в България, децата му ще гладуват, няма работа. В Гоце Делчев има само една немска фабрика и в нея работят много хора. Друга работа няма. Снахата Павлина работи в заведение за хранене. Близначките – и те работят. Живеят в петстаен  апартамент под наем, плащат по 300 евро месечно.

Гостувах им три месеца през зимата. Там зима няма. Живеят добре. Храната в Португалия е евтина, 1 кг пилешки бутчета се продава за 1евро, агнешкото месо е 3,90 евро. В България е по 12-13 лв./кг. Най-ниската заплата в Португалия е 500 евро. Синът ми живее в Лисабон. Направи ми впечатление, че градът е много чист и има много зеленина.

Средният ми син Данаил живее в Германия. На него не съм му гостувала. Той си идва често. Има двама синове. Голмият, Денис, беше абитуриент тази година. Събрахме се цялата рода, над 150 души, да го изпратим на бала. Той е рок музикант. Докато беше в България, свиреше към състава в ДНА – Гоце Делчев. В Германия свири по заведения. Иска да запише висше образование и усилено учи немски език. Брат му Данаил е в 9 клас и живее в България при баба си. Съпругата му Елена работи като чистачка в частно училище. Синът ми кара пощенски микробус. Плащат квартира по 600 евро на месец, но там има и по-скъпи, които стигат до 1100 евро на месец. Иска ми се да отида до Германия, да видя как живеят децата ми там и ще го направя в най-скоро време.

Най-малкият, Красимир, от две години живее със семейството си в Англия. Преди това беше в Португалия при брат си. Красимир зарежда магазини с микробус, а съпругата му Елена работи в склад за зеленчуци. Преди около месец им гостувах. Синът ми взима от 200 до 500 паунда седмично. Животът в Лондон е евтин спрямо стандарта в България. Държавата плаща на социално слаби семейства всичко, ако са официално регистрирани в страната. Бедните не плащат за лекар, зъболекар и лекарства. И лекарствата са безплатни.

Скоро се върнах от Лондон. Докато бях там, ме заболя коляното. Синът ми ме заведе на лекар. Не ми поискаха и една стотинка. Даже ми дадоха една торбичка, пълна с лекарства.

Държавата плаща и обучението на двете деца на Красимир, 10-годишните близнаци Елзана и Алберт. Всяка седмица синът ми получава по 130 паунда за децата. Храната им в училище е безплатна. Парите, които заработват двамата с жена му, им остават чисти. Квартирата им се плаща от социалните служби, иначе трябва да плащат от 800 до 1300 евро за квартира.

В квартала, в който живее семейството на сина ми, всеки ден стават убийства. Децата им са стресирани. Всяка сутрин ги води на училище синът ми и ги взима следобед.

Лондон не ме привлече с нищо. В моите спомени остана като един студен и мъглив град с много хора. Щъкат като мравки по улиците.

– Чувстваш ли се щастлива майка?

– Да. Щастлива съм, че децата ми са уредили живота си. Работят, печелят добре. Създадоха си добри семейства, уважават се помежду си. Здрави са, прави са. Какво мога да искам повече? Мечтая си един ден да се върнат в България, но нито един от тях няма такова намерение. Имам трима синове, седем внучета и 3 правнучета, искам да остарея сред тях в България. Покрай децата си обиколих част от Европа, но от България по-хубаво място няма. За съжаление тук няма работа и децата станаха гурбетчии. В България трябва да се развива икономиката. Управниците да докарат чужди инвеститори, които да съживят икономиката, иначе младите ще бягат в чужбина, а ние, родителите, ще им се радваме по интернет. 

loading...


Коментар с Facebook

Подобни новини

Остави коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *