Home-p1-728×90
Home-p1-728×90

Васил Михайлов: Колкото повече е магията в една жена, толкова ние, балъците, се заплесваме

Капитан Петко войвода, Сюлейман Ага, Стефан Стамболов, Кубрат, Хан Крум – това са само част от хилядите роли в театъра и в киното на титана Васил Михайлов. Любимецът на няколко поколения зрители не обича да дава интервюта и трудно се съгласява да застане пред камера, за да говори за себе си.

Затова всяка негова изява е събитие, а всяко интервю – откровение. Срещнахме се с него в един специален момент, точно 60 години след като е напуснал ученическия чин и точно ден след срещата на неговия випуск 19 в родния му град Стара Загора, разказва btv.

– С какви емоции се връщате в Стара Загора?
– Странни емоции са – и от възрастта, и от спомените имахме… аз не идвам често на тези срещи на съучениците, защото обикновено са смешно тъжни. Но сега 60 години, кръгла, аз даже бях инициатор на тази среща. То се оказа, че целият випуск на града се събра и даже помолих една телевизия, да не й казвам името, но те решиха, че това не е интересно. А то беше невероятно. Можеше един документален филм. Гледаш някого и той те гледа и вика: „- Ти помниш ли ме, бе?  – Помня те.“ Всичко познах. Ние имаме 12-15 души живи.  Не беше много тъжно, мила.

Просто така философски гледахме, бързо свърши срещата, защото се оказа, че нямаме много неща да си кажем вече. Повече говорим за децата си, за внуците си, което е нормално. Аз съм луд на тема деца. Показвах им снимки и така. Тъжното беше, че нямахме нито един учител жив, сетихме се за една Мария Колева, която, ако ме види сега, да й кажа, че не можахме да я открием. А тя беше само 4 години по-голяма на времето от мен. Даже след това ми е казвала, че съм бил интересен. Викам: „Що не ми го каза навреме”. Но не можахме да открием нито един жив учител. Тъжно.

Сега след театъра, децата са най-голямата му радост.

– Как са вашите внуци? Какво правят те?
– Моите внуци… Имам един много голям внук на 27 години, 1.90 висок почти. Искаше да става авиатор. Той е Васил. Имаше малко жълти картони, но сега пак се обичаме. Лети със самолетите, не е много лесно. Той спечели… в Катар беше в авиолиниите, но не ме послуша за някои неща и се върна. Обичам го, той е лъв. Въобще много лъвове имаме вкъщи, трима, четирима. А сега от малкия ми син имам един на 6 години и една на година и 5-6 месеца, първото момиченце в рода ни. Невероятно е.

 

Всяко свободно време тичам, правя разни комбинации, лъжа баща им – само и само да се добера до тях, защото, уверявам те, най-голямото чудо на света е раждането на децата, след това чудото вече става непослушно, след това може да е враждебно. След това пораства, но слава Богу имам и малките.

За него можем да кажем още, че е най-добрият актьор сред шлосерите и най-добрият шлосер сред актьорите.

– Доколкото знам преди да стъпите на сцената сте били шлосер пети разряд със заплата от 600-700 лв. А след това първите ви години в театъра хонорарите ви са били около 80 лв. Казвам го като аналог на професията и в днешни дни. Може ли да се направи такава препратка?

– Някой голям наш класик или голям държавник беше казал, че хората на изкуството – писатели, трябва да се държат гладни, за да могат да бъдат опозиция на властта – за да има развитие. Аз точно тук в Стара Загора бях един випуск, един набор отидохме среднисти в производството, в инструментален цех. Иван Николов, имаше един страхотен поет в Хасково като бях млад актьор, беше писал Стругарят, който стана Ричард 3. Казвам му: Иване, не съм бил стругар, а шлосер. Казва: „Да, ама най-яркият представител на работническата класа е стругарят”.

А шлосер, наистина, за 1-2 години стигнах последния разряд, петия. Имаше още 3 отгоре. Наистина заплатата ми беше към 700 – 800 лв. Когато завърших актьор, взимах чисти 67 лв – 80 лв заплата в Хасково. Не стигаха за нищо, най-много книги си купувахме тогава. Имахме предимство – пазеха ни книги в книжарницата, лъжех жена си, че закусвам навън. Тя ме лъжеше, че закусва навън. Но беше славно, така е – младите хора трябва да бъдат по-гладни, за да бъдат амбициозни и да не напълняват.

И така – за повече от половин век легендарният актьор се превъплъщава в царе, генерали, политици и дипломати. От Стамболов и Стамболийски до Крум и Кубрат.

– Каква е историята на поканата на академик Людмил Стайков за ролята на хан Кубрат?
– Аз току що завърших, Петко дойде при мен и ми каза: Виж сега, всички възрастни актьори съм ги снел. Той е искал чужд актьор – Бърт Ланкастър или Кърк Дъглас да снима – единият искал много пари, другият бил зает – и той ми каза – ти ще играеш Кубрат. Оттук нататък мога да разказвам една седмица – Стефан Гацов като беше до мен, Бог да го прости, обяд или вечеря на всички боили там – стоят на колене на едни възглавници. Само аз съм на трон – и то трон, имаше едни такива покривала от лисици бяха постлани. Стефан, Бог да го прости, викаше: Мамка му, взимаме едни и същи пари, ти седиш седнал, а аз съм прав. Аз играех хана и сега трябваше да ме преобразят.

За ролята на хана Васил Михайлов не е знаел, че трябва да обръснат главата му.

– Людмил ме събужда и ме води на грим. Ще снимаме в една барака, дълго разказвам, но е интересно. Той казва на гримьора, който беше също характер като мен – и пита – На Васил гримът готов ли е? Какъв грим, никой не ме прати в Германия. Людмил мисли цяла нощ и на сутринта му казват – Васил се съгласи да го остриже.

А аз снимам с Тотко Стоянов един друг сериал. Играя журналист и отиваме в гримьорната. Нищо не знам за сценария, Таньо трябва да ми оголи врата и да ми залепи перуката. Людмил през това време много ми говори за сценария. По едно време усещам и викам – Таньо много високо ме взимаш. Той разбра и каза – Аз те стрижа, Васьо. Хвърли инструментите и излезе. И тук започна Людмил, защото той е бивш актьор, да ми играе – Абе, чакай Таньо, ама, Васенце, недей така. Това е поръчков филм.

С два валидола в устата отидох на терена. Ангелов, шефът, и заместникът стоят на 20 метра. Викам им – Елате тук. И те – Не, няма да дойдем. В заключение – със Стефан Гецов стоим във Волгата и той вика: Яж, кюфтета. Викам – Абе, как ще ям, аз ще те убия. И това е на Тузлата, един сипей в Анагория, декор, около 20 000  войници имаше, чувам по мегафона: Михайлов, Кубрат, на терена.

Аз играех с една наметка, в която криех и Ваня Цветкова, защото й беше студено, и бял тигър, която Людмил след това наряза на парчета, за да не я ползва никой. Вятър развява тази перелина голяма. Откъдето минех, започна войската да замлъква и си викам на акъла: Май образът стана, нищо, че ме подстригаха. И след това ме стригаха 7 пъти, но това е единственият филм, в който спазих уговорката примерно за 20 дни. Такива случки има много, но този е…

– Христоматиен.
– Чакай да ти кажа нещо за „Време разделно”. Снимаме в Роженския манастир. Пак така студено, аз кисел, отивам и се качвам към гримьорната. По стълбите срещам една забулена. Качвам се в гримьорната и питам: Коя беше тая, бе? И същият гримьор ми вика: Аня Пенчева. Как не я познах? А в романа е казано: 200 голи жени имаше в конака, всички гледаха подир Севда. Майка ти играеше Севда. Аз на стълбите я срещнах и тя не ми се обади коя е. Направи номера с погледа. Невероятно беше.

И сега, на 77 той продължава да играе роля след роля в театри у нас.

– Има ли разговор с ваш почитател, който няма да забравите? Например пословична случка – как виждате един офицер и той ви казва – Аз бях тръгнал да се развеждам. Сещате ли се за тази случка?
– Та този майор се е върнал при жена си след като е гледал нашето представление – стига ми това за цял живот. Разбира се, има много такива случки, когато те карат да се чувстваш, банално казано, полезен в професията си, защото тя е една игра, тя е една лъжа. Но моят професор казваше: Зрителят идва, давайте лев. Тогава цената на билетите беше такава. Давам ти един лев, обаче ще ме лъжеш като хората.

И нещичко за семейството му, и жените – за съпругата Гергана и славата му на ценител на нежния пол.

– Ако мога да ви помоля за един съвет към младите момичета, защото казвате какво сте правили в киното едно време – Каква за вас е идеалната жена и какъв съвет бихте дали?
– Това е Божа работа. Дето старите хора, по-старите от мен, казват: Като дойде сляпата неделя, човек не знае какво точно е харесал на момичето, което му става жена. Но примерно има разни неща, аз току-що казах на моя приятел Колев, че аз живея все още на „Оборище”, централна улица в София.

Една сутрин броих на спирката – 47-мата жена дойде в рокличка и аз й целунах ръка, и я поздравих. Толкова е женствено това. Защо занемариха жените фигурите си? Колкото магията е повече в една жена, колкото по-малко е открито всичко, толкова ние балъците се заплесваме и търсим да открием нещо. Човек си измисля някого, това ми е заключението.

Когато човек има нужда от любов, в нашия филм „Жажда за любов”, той си измисля момичето, тя непрекъснато му доказва, че не е такава, не, не, той си я измислил. Да ти кажа ли една част от „Завещанието на целомъдрения женкар“. Ела да го гледаш.

– Гледала съм го. Страхотен е.
– Той казва: Съпротивлявай се. – Как да се съпротивлявам? Ще го мъчиш да страда, да се влачи, да те търси, да те завоюва. А тя вика: Дълго ли да го мъча така? – Цял живот. Колко по-дълго го мъчиш, колкото по-дълго те разкрива, толкова по-дълго ще трае любовта ви.

Моят принцип пък е – Не го питай никога къде е и къде отива. Той ще бъде вечно твой. От живота са дошли тези приказки. Разбира се, няма еталон за това. Нека ти кажа в заключение. Бог да го прости, Наум, аз не ходя по поклонения, защото имам много рано измрели братя и са ме влачили по гробищата, но го изпратих с последния монолог на Дон Жуан: Господи, аз знам, че там горе не се задават въпроси. Там горе се отговаря, но толкова искам да те питам, Господи, там горе има ли любов? Мълчиш, нищо, ако няма, не е страшно, там ще има любов, Господи, аз идвам.

– Благодаря ви.

Коментар с Facebook

Свързани новини

Напиши коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *