Актрисата в благоевградския ДТ „Н. Вапцаров“ Жанет Керанова: Животът е като театър, в него всички сме актьори, някои в главната, а други в поддържащи роли, и точно това го прави невероятно приключение

Цената на славата е ужасна не само заради несгодите, които е трябвало да понесат най-близките ми хора, затова гледам да не се взимам насериозно и да не се главозамайвам, заявява от камбанарията на своите 43 г. професионална кариера борбената актриса, която колегите шеговито наричат „стихийно бедствие”

Жанет Керанова е сред най-известните и обичани актриси на благоевградския драматичен театър „Никола Вапцаров“. Родена е през 1955 г. в гр. Разлог. Завършила е актьорско майсторство във ВИТИЗ през 1977 г. в класа на проф. Анастас Михайлов. Същата година дебютира на благоевградската театрална сцена в ролята на Жил Търнър в пиесата „Пеперудите са свободни“ на Леополд Герш.

     В творческото си портфолио на актьор тя има около 90 роли в известни и знакови театрални постановки на благоевградския драматичен театър. Сред тях са: Палавият Пък от “Сън в лятна нощ”, артистичната Амалия в “Двубой”, нерешителната Исмена в “Антигона”, наивната Аполония Пеци в “Секс? Моля, ние сме италианци”, Делия Муун от “Скандал в Брикмил”, Госпожица Бертон в “Капан за самотен мъж”, Сузана в “Да умреш от смях”,  Венчето в “Църква за вълци”, Княгиня Клементина във “Величието и падението на Стефан Стамболов” и още много други.
         Според нея най-важното за всеки актьор е да бъде винаги себе си и да не забравя, че преди да дойде времето на аплодисментите, трябва да  премине през многото неща, които му е писано да се случат пред кулисите на  театъра и зад кулисите на живота.

 – За начало на разговора ни нека припомним накратко на читателите кога и кой „вятър“ Ви изпрати на благоевградската театрална сцена?
– По мое време актьорите бяха лишени от възможността да избират в кой театър да отидат да играят. Разпределението ставаше от института.
– От всичките изиграни от Вас роли коя е тази, за която най-често си спомняте?
– Ролята на Сузана от „Да умреш от смях“, защото трагичната загуба на човешки живот винаги ме е обезсърчавала.
– Работила сте с  такива големи  български театрални режисьори като Бойко Богданов, Пламен Панев, Костадин  Бандутов, Владлен Александров, Симеон Димитров, Асен Шопов и др. Под погледа на кой от тях е било удоволствие да сте на сцената?
– От всеки съм си вземала по нещичко, защото човек винаги има какво има да научи от знаещите и можещите.

– Вече над 43 години сте едно от най-знаковите лица на благоевградския драматичен театър.  Какво е усещането да бъдеш разпознаваемо лице на театралната сцена?
– Приятно е да те разпознават. Това е признание за това, което мога, което съм направила и онова, с което съм останала в съзнанието на зрителите.Често се е случвало да ми кажат: „Разпознах ви по гласа”.
– В състояние ли сте да си спомните с кой от колегите Ви в Благоевградския театър сте играла заедно в най-много театрални постановки?
– Разбира се, Иван Симеонов, Огнян Спиров, Юлия Дживджорска, Николай Кимчев.
– За колцина актьори на благоевградския театър сте запазила част от личното Ви и професионално уважение към таланта им?

– Много са. Личен и професионален респект изпитвах към Илия Бръчков, Ева Тупарова, Владимир Давчев, Илия Вълков, Стефанос Гулямджис, Димитър Манчев и др.

Днес се възхищавам и на много млади колеги, защото виждам, че имат дарбата да бъдат добри актьори.– Мъжете или жените са по-добри на театралната сцена?
– Не мога да кажа, защото полът не определя таланта и талантът не зависи от пола. Талантът е нещо, което или го имаш, или го нямаш.
– Рутината помага или пречи на актьора?
– Нещата в този смисъл са на кантар. Опитът е това, което получаваш, когато не получиш това, което искаш. Той може да ти бъде полезен да излезеш по-лесно от необичайна сценична ситуация, но може и да те подведе да вземеш неправилното решение. Както казва Оскар Уайлд в пиесата си „Ветрилото на лейди Уиндърмиър“ „Опит е името, което даваме на грешките си“.
– Колко пъти досега сте имала време за поглед назад, за да си спомните какво се е случило през годините – добро или лошо е било и т.н.?
– Една китайска поговорка казва, че “Няма минало, няма бъдеще, а има само сега“.
И сигурно е така, защото връщането назад често пъти е знак, че нямаш пътечка пред себе си, че си спрял на някакъв кръстопът и не знаеш накъде и как да тръгнеш.
– В коя роля /или театрална постановка/ не сте  била доволна от себе си?
– Аз никога не съм доволна от себе си, защото у мен постоянно живее усещането, че е можело да стане по-добре. В крайна сметка човек трябва да бъде отговорен не само за това, което е направил, но и за онова, което не е успял да направи.
– Защо актьорската професия привлича толкова млади хора?
– Може би защото в професията актьор е възможно всичко. На сцената можеш да бъдеш смешен и глупав човек, разбойник, доктор, прислужник и каквото още ви мине през ума, без никой да си помисли нищо лошо за теб.
– В епохата на Българското Възраждане театърът е бил колективният будител на българското самосъзнание.  Запазил ли е днес българският театър тази своя роля?
– Освен колективен будител той е и съвестта на времето, защото неговата роля е да провокира хората да покажат най-доброто от себе си. Да се твърди обаче, че днес театърът е запазил онзи някогашен възрожденски дух, е малко преувеличено. 
– За актьора да се работи със словото дар Божи ли е или ежедневен изморителен труд на сцената?
– И едното, и другото, защото това е винаги сложно и трудно действие. Винаги съм била доволна, когато съм успявала да залича разликите между авторското слово и словото на актьора от сцената.
 – На коя от театралните пиеси, в които сте  имали роля, вътрешно сте искала да сте и неин автор, а не само човекът, който пренася текста до публиката?
– На моноспектакъла „Небесна болка“ по стихове на американската поетеса Емили Елизабет Дикенсън, живяла и работила в края на 18-и век.
– За Вас кой автор е „добрият“ автор?
– Онзи, който може да ме накара да треперя още при първия прочит на книгата или пиесата и не ми дава мира дори и когато спя.
– Как се подготвяте за представлението, което Ви предстои, т.е. как влизате в „играта“?
Не очаквайте да ви отговоря с клишето „оставям себе си вкъщи и влизам в образ“.
Просто първо се опитвам да „разшифровам“ литературния образ, да го огледам от възможно повече страни и едва тогава, чрез емоцията на текста да стигна до пълното единение с него.
– Помогнете на мен и на читателите ни да намерим отговор на въпроса как актьорите запомнят толкова много текст от ролите, в които играят?
– Има много начини, но нито един не е лесен. Аз например се старая да запомня най-главното изречение, а след многото репетиции към него „наслагвам“ и останалия текст от ролята.
– Случвало ли Ви се е да излезете на сцената и изведнъж да се окаже, че сте си забравили репликите от текста?
– Всеки актьор има в сценичната си „колекция“ такива ситуации. Случвало ми се е много пъти.
– Как се излиза от една такава кофти ситуация – импровизираш или търсиш помощ от суфльора зад  сцената?
– В благоевградския драматичен театър отдавна няма суфльори, но и когато ги имаше, никога не съм разчитала на тяхната помощ, защото ми е било по-лесно да импровизирам. Решението е едно – мобилизираш се, запазваш самообладание и нещата си идват на мястото.
– Известно е, че режисьорът разпределя ролите в театралната постановка, а не актьорите. Имала ли сте в 43-годишната си театрална практика случай, когато сте била убедена, че дадената ви от режисьора роля не е вашата и сте искали да я смените с друга?
– Нашата работа е такава, че актьорът не винаги получава искана и още по-малко мечтаната роля. Имала съм случаи, когато са ми разпределили роля, за която съм била двеста процента убедена, че не е за мен, а впоследствие се е оказвало, че тя е докоснала някаква струна във въображението ми и аз съм я изиграла перфектно.

– Съблазнявала ли Ви е някога мисълта да бъдете  преподавател по актьорско майсторство?
– Винаги. Преди около 25 години имах и възможността три години да  бъда преподавател по актьорско майсторство в Югозападния университет в Благоевград.
Беше ми интересно, защото работата ми с тези млади хора беше вълнуващо предизвикателство, за което с благодарност си спомням и днес.
    Наясно съм, че не всички от днешните студенти ще станат големи актьори, но по-важното е да продължат да носят в себе си любовта към театъра.
– Ориентировъчно, какъв процент  от заглавията на театралните постановки  в афиша на благоевградския театър са пиеси на български автори?
– Преди десетина години бяха около 60 на сто. Днес са около 30 процента, което не е добър знак. В програмата на театъра за април например от шест заглавия само едно – „Под манастирската лоза“ на Елин Пелин, отсрамва българската драматургия.
– Според Вас къде е пресечната точка „на равновесието“, на баланса?
– Най-добре е 50:50, но съвременната българска драматургия отдавна не е в състояние да предложи на театрите у нас, да речем, пет или десет нови и стойностни премиерни заглавия на година и това обстоятелство принуждава театрите да увеличат „вноса“.
-Мълвата за качеството на една или друга театрална постановка може ли да бъде част от нейната „рекламна кампания“?
– За жалост тя  винаги е била основната част. Ето защо винаги казвам на моите приятели и близки не ме питайте дали театралната постановка е добра или лоша, а елате в залата и сами преценете.
          Каня ги, защото театърът е изкуство, което трябва да се възприема чрез показаното на сцената, а не чрез думите на  зрителите или мнението на актьорите.
– Според Вас, кой е най-добрият пиар за един актьор – броят участия в различни театрални постановки, показаното на сцената или…
– В театъра количеството не винаги е равнозначно на качеството. Имала съм колеги, които цял живот са били на сцената и не са успели да оставят трайни следи в съзнанието на зрителите. И обратното – имала съм и колеги, които рядко са получавали големи роли в нови театрални спектакли, но участието им дори и с „малките“ се е запомняло.
Имате ли обяснение защо българските театри все още се делят на две групи – столични и провинциални?
– Не харесвам това изкуствено разделение, защото то не почива на обективност. Добър театър е онзи, който е подслонил под покрива си талантливи актьори. В нашият театър е имало такива, има ги и днес, макар и по-малко, и вярвам, че ще продължи да ги има и занапред.
– За актьор като Вас обидно ли е да играе цял живот в един „провинциален“ театър, какъвто мнозина смятат благоевградския?
– Благоевградският драматичен театър винаги е бил и ще си остане моят театър, защото аз обичам този театър и никога през всичките тези 43 години, откакто играя  на неговата сцена, аз не съм съжалявала, че съм дошла и останала тук.
       Преди години той беше един от най-добрите професионални театри в страната. Оттук са започнали своя професионален път такива актьори като Гинка Станчева, Атанас Воденичаров, Димитър Герасимов, Йордан Спиров, Веселин Калановски, Красимира Демирова и др. Радвам се, че днес отново започват да се случват повече хубави неща, тъй като от неговата сцена излизат обещаващи таланти.
– Имала ли сте покана или възможност да играете /дори и като гост-актьор/ на софийска театрална сцена?
– Да, и това беше в далечната 1989 г. И добре че проектът беше прекратен поради събитията от онова време, иначе със сигурност щях да съжалявам, че съм изневерила на моя театър.
– Гледано през образа на някои от Вашите театрални герои, каква е цената на славата?
– Ужасна! Не говоря само за несгодите, които е трябвало да понесат най-близките ми хора. Затова гледам да не се взимам насериозно и да не се главозамайвам.
– Доста отдавна у нас няма театрална критика. Според Вас на какво се дължи това отсъствие?
– Да, така е. През изминалите десет години изданията /вестници и списания/, които публикуваха театрална критика, почти изчезнаха от книжния пазар. С тях изчезнаха и ориентирите, които изграждаха собствените и обществените ни критерии за стойностно театрално изкуство. Смятам, че нещата ще продължат да се влошават, ако държавата в лицето на Министерството на културата не променят сегашната си политика.

– Като драматичен или комедиен актьор се самоопределяте?
– Харесвам комедията, но трагедията като жанр също е моя страст. Не се притеснявам да кажа, макар и шеговито, че съм „трагикомична“ актриса.
– Хората често си правят някаква равносметка. Възможно ли е при нея да има и верни, и грешни въпроси?
– Според мен те винаги са на кантар, по равно. Въпрос на вътрешно убеждение и лична отговорност е да прецениш кой от тях е „верният“ и кой „грешният“. Мисля си, че при мен верните въпроси са повече, но може и да греша.
„Обичаш ли театъра“ например е въпрос, на който аз 43 години имам един-единствен и верен отговор – да, защото той е частица от моя свят.
– Между актьора и човека Жанет Керанова кой има повече нужда от т.н. лично пространство?
– Човекът Жанет Керанова.
– За кое изпитание в живота – професионално или лично, сте  се  оказвала винаги неподготвена?
– За загубата на приятели. Неподготвена съм се оказвала и да открия навреме лицемерието и завистта около мен.
– „Колко е важно да бъдеш сериозен“ е заглавието на комедийната пиеса, с която благоевградският театър стартира тазгодишния си пролетен сезон. Според Вас ще разберат ли зрителите посланието, което Оскар Уайлд им отправя?
– Изобщо не се съмнявам в това. Пиесата е на театралната сцена цели 125 г. За първи път е била играна в Лондон през 1895 г. Сюжетът се върти около сърдечните вълнения на две млади аристократични двойки. В преследване на любовта си те устремно прелитат през комични недоразумения и абсурдни препятствия.
      Гарантирам на зрителите, че изобщо няма да усетят как ще минат тези два часа в компанията на всички участници в тази несериозна игра със сериозни неща, от които лъха в огромно количество остроумие, духовитост, желание за живот и, разбира се, щастие.
– Харесвате ли ролята си на гувернантката мис Призм от тази виртуозно забавна комедия?
– Това е прелюбопитна и интересна роля. Пиесата – също. Зрителите, които ще дойдат в следващите дни да ни гледат, ще бъдат очаровани, защото удоволствието от спектакъла е като удоволствието от чаша шампанско – опияняващо, игриво и запомнящо се, разбира се.
– При толкова много роли, които сте изиграла през всичките тези 43 години на професионалната благоевградска театрална сцена, коя според Вас във Вашата творческа кариера като актьор ще си остане в съзнанието ви като „черешката на тортата“?
–  Първата и последната, и още по-точно – последната засега, тази на гувернантката мис Призм, която, както казах вече, е много интересен и многопластов образ.     А иначе през изминалите 43 години на театралната сцена, „черешката на тортата“ винаги е имала сладко-горчивия вкус на годините ми – сладък от това, което съм успяла да постигна като актриса, и горчив от нещата, които не се случиха, както исках в живота ми.
– През 2017 г. не Ви допуснаха до конкурса за директор на ДТ „Н. Вапцаров“ с „аргумента“ „липса на професионален опит” въпреки 37-годишното ви раздаване дотогава в името на театъра. Как преживяхте това?
– Не особено тежко. Кандидатствах за този пост , защото исках да помогна на театъра. Работила съм и като актьор, и като режисьор, и като преподавател. Затова прецених, че с такъв творчески актив е нормално човек да опита и в още една  различна посока. Не подозирах обаче, че ще се окажа централна фигура в това приключение.
-Съжалявате ли за този опит?
– Не, защото, за да ти се случват неща, които никога не са ти се случвали, трябва да правиш и неща, които никога не си правил.
  В случая тази сага потвърди убеждението ми, че от несполуката трябва да извлека само мъдростта, която се съдържа в нея и нищо повече. Така и направих.
– Ако сега трябва да си направите творчески автопортрет с въпроса „Коя  е Жанет Керанова”, с какво ще започнете „рисуването“?
– С усмивка. Хорас Джексън Браун, който е един от най-големите в света съвременни майстори на афоризми и житейски максими, казва – „Животът е като огледало – ако му се усмихнеш, ще ти отвърне със същото”. И е прав, тъй като усмивката не може да бъде купена, не може да бъде измолена, не може да бъде взета назаем или открадната. Тя няма стойност, ако не бъде дарена от сърце. Ето защо аз правя точно това – дарявам моите усмивки  винаги от сърце.
– Коя е фразата или изречението, която припокрива най-пълно личната Ви житейска кауза?
Обичай и прави добро, пък каквото ще да става.
– Като борбен или примиренчески настроен човек се смятате?
– Разбира се, че като борбен. Колегите ми дори шеговито ме наричат „стихийно бедствие“
– Как ще продължите изречението Животът е…
– Животът е театър – в него всички ние сме актьори, някои в главната, а други в поддържащата роля и това го прави невероятното приключение.


 Интервю на ГЕОРГИ БУЗОВ
                                                                                                   

                                                                                                   

Коментар с Facebook

loading...

Подобни новини

Остави коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *