АМОРФНИ ВРЕМЕНА! Странната предистория на „македонската нация и език“, и защо Зоран Заев предизвика политическо земетресение в Северна Македония

София спря Скопие в контекста на разширяването на Европейския съюз (ЕС). Скопие, което се кълне в европейските ценности, но не сака да загърби коминтерновската доктрина на македонизма, довела до системна кражба на българска история и култура. В името на имагинерни „европски вредности“ (ценности) да признаем идентитета и „македонскиот jазик“. Едно югозападно българско наречие, инфектирано с хиляди сръбски думи, с четири имплантирани в кирилицата сръбски букви (Љ, Њ, Џ, Ј)!

Три условия постави София, за да стартира преговорния процес за членство в ЕС. Най-важното: Северна Македония да признае българските си корени и общата ни история до 1944-а. Скопие отговори твърдо. Вицепремиер Никола Димитров: „Стартот на преговорите со ЕУ ке биде заеднички успех или неуспех, евентуалната блокада од Бугарија е политичка инвестиција во креирање (създаването) анимозитет (вражда), а јазикот е нашата црвена линија и тука нема отстапки”.

Тази „црвена линиjа“ бе начертана още 1944 г. от Кремъл и Белград, когато почна насилственото превъплъщение на българите в „македонци“. Във Вардарска Македония, а до 1948 г. и в Пиринска (Благоевградско). Насилие, съпроводено с непознати дотогава методи, логично продължение на великосръбските издевателства в кралска Югославия (1918-1941 г.). Това са били тъмни и жестоки, за жалост 

ДНЕС ИЗКРИВЕНИ И ПРЕМЪЛЧАНИ ВРЕМЕНА.

Времена аморфни, довели до днешните контрапродуктивни различия между София и Скопие по условията за прием в Евросъюза. Два спорни периода с две взаимоизключващи се тълкувания. Първият – Възраждане. Македонистката теза отнася формирането на „македонскиот народ“ към края на ХVІІІ – нач. на ХІХ век, а процесът на формиране на „македонска нациjа“ след Берлинския конгрес (юни 1878), погребал „великобугарскиот мерак“ за Сан-Стефанска България, оставя Македония „под калъча“ (сабята) на Османската империя.

Това, че след 1944 г. процесът на формиране на „македонска“ нация започва да „гази“ българския „етнически субстрат“, се премълчава. Формирането на нация на антибългарска база стартира, когато Вардарска Македония е в състава на Титова Югославия под името Социалистическа република Македония (СРМ). Процес, все още незавършен.

Но този процес си има тайна, странна „предистория“, йезуитски премълчана в учебниците в Северна Македония. Главен метод на македонизацията бе изтриването на българското национално съзнание, подменено с „македонска свест“, а алатка (инструмент) бе МАНУ (Македонска академиjа на науките и уметностите). Просветно-медийното зомбиране на македонските българи във Вардарско за половин век (1945-1991) стига дотам, че днешните поколения не знаят нищо за западнобългарската държава на цар Самуил, за плеядата български възрожденци в Македония, с които стартира Българското Възраждане. Инак биха ли братя Миладинови издали в Загреб „Български народни песни”! Би ли издал босненският хърватин Стефан Веркович в Белград “Народни песни на македонските българи”!

От края на ХVІІІ век до началото на Втората световна война на Балканите протичат „аморфни времена“, които своеобразно вместват „македонския въпрос“, роден от несправедливия Берлински конгрес (юни 1878 г.), разпокъсал българското етническо землище на Княжество България, Източна Румелия и Македония.

И идва времето на сърбошовинизма и панелинизма. Акцентувайки Вардарска Македония, прави впечатление убедеността на сръбски историци, географи, езиковеди, че Македония принадлежи на Сърбия. Визирайки Стефан-Душановата империя през ХІV век, дълбоко впита на юг от Солун, чак до гръцкото етническо землище.

Ето какво пише сръбският географ Йован Цвиич в „Македонскiе славяне“ (Петроградъ, 1906): „1) Представленiе о территорiи Македонiи неточно: Скопская и Тетовская областъ принадлежатъ Старой Сербiи… 3) Имя „Болгаринъ“, которымъ македонскiе Славяне почти всегда себя называютъ – не нацiональное имя и этнически не обозначаетъ Болгарина“.

Шест години преди Цвиич да публикува фалшификата османската статистика дава етносите, населявали Македония 1900 г.: 1) българи – 1 181 336; 2) турци – 499 204; 3) гърци – 228 702; 4) албанци – 128 711; 5) власи – 80 767; 6) евреи – 67 840; 7) цигани – 54 557; 8) други – 17 107 (от тях – 700 сърби). Всичко: 2 258 224 души.

Статистиката дава данни за църкви и училища в Македония: 1132 български основни училища с 637 174 ученици и 1776 учители, 9 български средни училища с 1700 ученици и 108 учители. Броят на българските църкви и параклиси бил 1294, а броят на българските свещеници 1132.

След 1945 г., в търсене на „вековниот македонски идентитет“, Блаже Конески, главен съставител на македонската азбука, обявен за „петиот апостол на македонската нациjа“, трескаво намира две личности, които да „заменят и изтрият“ от съзнанието на македонските българи Паисий Хилендарски и Неофит Рилски. И двамата от Банско. Така се появяват

ЙОАКИМ КЪРЧОВСКИ И ГЕОРГИ ПУЛЕВСКИ,

обявени за темели (основи) на ранния македонизъм. Чрез позната „операция“: преформатирани от българи в „македонци“. Така от небитието се раждат първите два стълба на македонизма. Третият е Кръсте Мисирков, четвъртият – Блаже Конески, вече като блаженопочивш (виж колажа).

Първите два стълба живеят през Възраждането. Е, доживяхме експолитик от Северна Македония (Любчо Георгиевски), чието име нашумя с опит в средата на октомври да посредничи между Скопие и София, в интервю за БГНЕС (22.10.2020 г.) „умно“ да се ослуша на въпрос: „Вие във Вашата книга „Това съм аз“ на 166-а страница казвате: „Не трябва да си голям философ, за да разбереш, че цялото Възраждане е българско“. Младият политпенсионер благоразумно премълча знаковото признание.

Кой е Кърчовски, първият темел на македонизма? „Македонска енциклопедиjа“: „Kрчовски, Joaким (с. Oсломеj, Kичевско, 1750-1820) – првиот автор на новата  македонска книжевност. Во Кратово учителствувал долго време, a пред тоа учел во Цариград. Oд 1787 г.  бил назначен за свештеник. Oколу 1807 г., по смртта на жената, станал монах. Починал на едно од неговите патувања за прободување и просветување на народот. Своите дела ги создавал како поука за народот, а за да бидат блиски и разбирливи, ги пишувал на народен jазик. Составил пет книги што биле печатени в Будим…“.

Няма и дума, че е македонец. Неслучайно. Уикипедия подсказва: „Йоаким (Яким) Кърчовски е български възрожденски духовник, книжовник, просветен деец и учител, родоначалник на българската печатна книжнина. В просветната си дейност даскал Яким търси все нови форми, стига до мисълта за печатната книга и последното десетилетие на живота си ознаменува с издаването на ред книги, които са сред първите новобългарски печатни книги след „Неделник“ на Софроний Врачански. Издадени в Буда[пеща], в тях има нещо, което скопските литер-историчари премълчават: Още на корицата четем, че са написани на „ПРОСТЂЙШIИ ЯЗЫКЬ БОЛГАРСКIЙ“.

Кой е Пулевски, „вториот темел“ на македонизма? В „Македонска енциклопедиjа“ четем: „Горгиja М. Пулевски (Галичник, 1822/23 – Софиjа, 13.ІІ 1893) – печалбар-sидар, комита, доброволец во Српско-турската и воjвода во Руско-турската воjна, востаник и воjвода во Кресненското македонско востание, но амбициозен автодидакт-учебникар, историчар, поет и… идеолог на македонското национално будење и револуционарното ослободително движење“.

В биографията има смущаващ факт. 1862 година участва в сформираната в Белград от Георги Раковски Българска легия. Бие се при атаката на Белградската крепост рамо до рамо с Левски! Не със сърбите, скрити на „втора“ линия! Е, в края на 60-те и нач. на 70-те години на XIX век Пулевски попада в сферата на интересите на сръбската пропаганда в Македония. Спонсориран от сръбските власти, издава два тома речници. Сред тях най-интересен е „Речник от три йезика с македонски, албански и турски“. В него родния си галичкидиалект използва за основа на т.нар. от него „македонски език“. Че е към югозападните български наречия, няма значение!

През 1876 година Пулевски участва в Сръбско-турската война, след това и в Руско-турската война от 1877 година. Заедно с войводите Ильо Марков, Григор Огненов и др. Пулевски е войвода на българска доброволческа чета. В състава й са четници, произхождащи от Македония. Първо действа срещу башибозук и редовна армия в Троянския балкан, сетне в сраженията при връх Шипка. Пулевски е и сред освободителите на Кюстендил. След войната Георги Пулевски живее в новоосвободена България. След Берлинския конгрес участва в Кресненско-Разложкото въстание. Умира в София на 13.02. 1893 година.

Възгледи на Пулевски по македонския въпрос. В 1875 г. пише: „Миje славjани коjи се наодиме од македониjа, на jужноисточни краи, jевропа од Шар до Доспад старославjани сме и нашиjов jазик се велид миjачки, коjе значи чист разговор… Народ се вељид, људи који се од еден род и који зборувајед еднаков збор, и који живувајед и који имајед једнакви, обичаји и песни и весеља, тије људите ји викајед народ… Така и Македонциве се народ и местово њивно је Македонија“.

От 1882 г. получава поборническа пенсия, гласувана от българското Народно събрание. В молбата му за поборническа пенсия до Народното събрание  изразява съжаление за неосъщественото обединение на Македония с Княжество България. В просбата четем: „Господа! Народни представители! Състоянието на бедност ме принуди да представям моите свидетелства, че съм участвал като войвода в Руско-турската война, за освобождението на нашата татковина, но за нещастие нашата земя остана неосвободена и несъединена“.

Третият темел на македонизма е 

КРЪСТЕ МИСИРКОВ – РАЗПЪНАТА, РАЗДВОЕНА ДУША.

За него в „Македонска енциклопедиjа“ пише: „Крсте Мисирков – наjкомплектниот и наjкомплексниот македонски славист, кодификатор на современиот македонски литературен jазик и правопис, автор на првата книга („За македонцките работи“, 1903)“.

Съдбата на Кр. Мисирков е криволичеща, с обрати и объркващи ходове. До последния си дъх духът се люшка – от промакедонистки към пробългарски позиции и обратно. Според македонистката гледна точка Мисирков е най-бележитият македонски публицист, филолог и лингвист, разработил принципите на македонския литературен език в началото на ХХ век. Затуй в Северна Македония Мисирков е обявен за „македонецот на ХХ век“. 

Кръсте Мисирков е трагична личност с раздвоено съзнание. През по-голямата част от живота си се обявява за българин, но две години преди смъртта (1926 г.) частично се връща към македонистките възгледи. В статия пише: „Съзнателно чувствам себе си за македонец и това трябва да стои по-високо от всичко на този свят. Македонците не трябва да позволяват да бъдат асимилирани и изгубени, живеейки сред сърбите и българите. Ние можем да признаем близостта си с тях, но ние трябва да ги оценим от гледната точка на македонската позиция“. Въпреки тез колебания, предчувствайки смъртта, Мисирков отново заема ясна пробългарска позиция. Духът му се преселва с избистрено българско самосъзнание.

На 30 април 1924 г. публикува статия, разкриваща трагиката на този несъмнен талант. „До освобождението на България между българи и македонци е имало очевидно повече духовно сродство, което след освобождението се изменя. Днес македонецът трябва да върви към своя идеал, главно опирайки се на своята духовна мощ, на своето богато историческо минало, на своите вековни традиции. В тях той трябва да търси своя идеал, ръководните си принципи и сила за разумни и целесъобразни дела по достижение на ясно очертания и постижим идеал“. И завършва безпомощно: „Днес македонецът трябва да е повече македонец и по-малко българин“.

Като казва „днес македонецът трябва да върви към своя идеал, главно опирайки се на своята духовна мощ, на своето богато историческо минало, на своите ве­ковни традиции“, предписвайки рецептата „македонецът да е повече македонец и по-малко българин“, Кр. Мисирков не осъзнава, че неговият блян е за душата му „капан“. Това е една страшна по своите последици утопия на объркан ум. Утопия, която след 1944 г. е насилствено наложена от Тито,  реализирана в сатанински заговор с „бугарския другар“ Георги Димитров.

Едновременно лековато и фанатично отричане на българското историческо минало. Нравствено предателство към българските етнокултурни и езикови корени, изпепелени в клокочещия „катранен казан“ на антибългаризма. Целебната рецепта, която болезнено търси Кръсте Мисирков, след 1944 г. се оказва оня йезуитски флакон с оптимистично розова течност, в който Белград съумя с помощта на еничари от типа на Блаже Ристовски да „инжектира“ безцветната отрова на македонизма. На чиято „опаковка“ с натрапчиво едри букви пише, както споменава Мисирков, „МАКЕДОНСКИ ПАТРИОТИЗЪМ“.

Ето що пише на 20.01.1924 г. обявеният от Скопие за “Македонецот на XX век”: “И за да постигнат своята цел, сърбите си позволяват всичко, което никога гърците не са си позволявали: те ни отнеха нашите черкви и училища, те организираха сръбски чети за тероризиране на македонското население, те ни отнеха правото да се наричаме българи, дори македонци, те ни натрапват свои училища със своя наука, също толкова фалшива и йезуитска, колкото е била фалшива и йезуитска личността, учението и дейността на “свети” Сава…“.

На 15 април 1923 г. в статията „Защо“ Мисирков пише: “Последните избори за скупщината в Югославия дадоха представители на всички народности, населяващи държавата, освен представители на българската народност. – Защо? Защо е забранено в Югославия българите да се наричат българи или македонци?“. В по-ранен текст (1919 г.) четем: „Дали ние наричаме себе си българи или македонци не е от значение, защото ние винаги ще се отделяме от сърбите и ще имаме българско самосъзнание“.

Може би обективни блюстители на истината ще контрират: това са текстове, писани за софийски, т.е. бугарски вестници. Не! В чест 25-годишнината от възшествието на екзарх Йосиф I Кръсте Мисирков, Христо Шалдев от Гумендже, Йордан Наумов от Прилеп, Иван Караджов от с. Лешко (Горноджумайско) и много други учащи и живущи в Санкт Петербург българи изпращат писмо до българския славен екзарх Йосиф. Там четем: „Ваше Блаженство, учащитѣ се и живущитѣ въ С.-Петербургъ българи, като цѣнятъ високо Вашата двадесеть и петь годишна плодотворна дѣятелност въ качеството на екзархъ и глава на българската православна църква, считатъ за свой синовенъ дългъ да отбѣлѣжатъ въ тозъ тържественъ за Васъ и за цѣлия български народъ день блѣскавитѣ успѣхи, които Ваше Блаженство достигнахте, като неусипенъ пазитель и охранитель на църковнитѣ и национални интереси на цѣлия български народъ…“.

Да, „българският“ случай се оказа уникален. Кражбата на българска история стартира четири години преди британски писател (Джордж Оруел) да публикува гениалния антиутопичен роман „1984“ (London, 1949). Там буквално четем думи, подсказващи онова, което след 1944 г. протича във Вардарска и Пиринска Македония. Скопие по директива на Белград, с одобрението на Кремъл, предателски подпомогнат от комунистическа София, прави същото, което Оруел пише: „Историята като стар пергамент се изтриваше и се пишеше наново толкова пъти, колкото беше необходимо. И не съществуваше начин да се докаже, че е била направена фалшификация. Всичко чезнеше в света на сенките, в който дори годината не беше сигурна“. 

ДА СЕ ВЪРНЕМ В НАШТО ПАНДЕМИЧНО ВРЕМЕ…

На 17 октомври, в навечерието на своя мисия в България в опит да се намери компромис между София и Скопие относно спорните въпроси за минало, език и идентитет, телевизия ТЕЛМА запозна скопската общественост с дразнещи истини, изказани от експремиера Л. Георгиевски. Дотогава опасно да се изрекат в Северна Македония.

Тогава Л. Георгиевски каза нещо важно, което у нас за жалост не оценихме. Визирайки трудното начало в Скопие да се публикуват оригинални исторически документи, каза: „Нема фалсификати, се е во оригинал. Секаде може да се види дека Македонец и Бугарин се едно исто”, потенцира (изтъкна) Георгиевски посочувајки дека во Македонија нема ништо за периодот на двете балкански војни /1912-1913/ и Првата светска војна /1914-1918 година/. И ова е многу едноставно (просто), затоа што и левите и десните беа на страната на Бугарија. Имаме илјадници доброволци кои се бореа во редовите на бугарската армија. Македонија, исто така, не знае ништо за Македонската патриотска организација во САД и Канада, која е основана од елитата на македонската бугарска емиграција. Некои од нив достигнаа високи позиции во бизнисот, науката и администрацијата преку океанот. Во Македонија и натаму продолжуваат да се потсмеваат на оние кои се определија за Бугари”.

В интервю за БГНЕС (23.10.2020 г.) същият каза: „Цели генерации в Македония са обучавани, че Гоце Делчев е македонец и се е борил повече срещу българите, отколкото срещу турците. Голяма работа е, когато някой като премиер и президент или председател на комисията излезе и каже, че Гоце Делчев е общ герой на двата народа и на двете държави. Не може да се подценява това нещо и не трябва да се изпусне този шанс. Дълбоката държава, за която говорих, не желае да чуе за такава формула, че Гоце Делчев е общ герой на Македония и България. Трябва да се има предвид и тази реалност на Македония“.

Глас в пустиня… За контра ето типично йезуитско изказване на неслучаен историчар. Пред „Дойче веле” (17.09.2020) Драги Горгиев, шеф на македонската част на Смесената комисия, по повод бурните реакции в Северна Македония от българския меморандум до Брюксел за отношенията Скопие-София рече: „Обяснителният меморандум на Република България, изпратен до страните, членки на ЕС, в който се отрича съвременният македонски јазик и идентитет, не може да бъде функция на постигане на успех на комисията. Негувањето (отричането) на сопствениот јазик и култура и на сопственото чувство на идентитет и заедница не може да бидат закана (заплаха) за европските вредности (ценности) и не може по никоја основа да претставува антибугарски чин (акт), или пак закана за било која нација или народ. Всушност негирањето на правото на јазик и идентитет претставува закана за европските вредности и основните човекови права”.

Последното изречение подсказва какво ни очаква, когато Северна Македония влезе в ЕС. Пак ще се върнат на изходните позиции, продължавайки да крадат история и култура.

Тези интелектуалци, учени, политичари не са ли се питали какво са чувствали и мислели техните предци (български свещеници, учители, революционери), загинали за свободата на Македония! Как биха реагирали техните преселени в отвъдното души?! Защо не се поучат от австрийците? Те не само не отричат, че са немскоговорящи. Не, убедени са, че те, австрийците, са по-добрите немци! Това обяснява защо няма германец, отричащ съществуването на австрийска нация. Защо няма австриец, твърдящ (по „македонистки калъп”), че има „австрийски език”! 

Месец ноември вече наближаваше края, когато в Скопие едно 

ИНТЕРВЮ ПРЕДИЗВИКА ШОК И ИСТИНСКА БУРЯ.

Пространно, емоционално накалено. На 25.11.2020 г. в интервю питат премиера Заев: „Какво е Вашето послание към българския народ в момента? И какво иска да постигне Зоран Заев? В крайна сметка историята се създава от личности. Какво иска да направи Зоран Заев за Македония?“.

Следва отговор, буквално втрещил Северна Македония. Разгневяващ. Отговор, който може да му струва кариера, а може би и „глава“. Доблестно изрече истина, позорно, с десетилетия премълчана от историчарите, уж „насаме“ със засекретени документи.

Три неща каза в интервюто Зоран Заев. С това изправи срещу си македонистки мущрованата научна общност, да не говорим за политическите „матрьошки“ на „дълбоката държава“. За която открито намекна Любчо Георгиевски. В скандалното интервю Заев се присъедини към Л. Георгиевски и каза: „Дълбоката държава” останавъв ВМРО-ДПМНЕ“.

Какво каза македонският премиер, та тъй болно накърни грандоманското его на историчари и политичари“? 1) „Ние нямаме споделена история, имаме обща история“. С това Заев дезавуира (отрече) опита на македонистите историчари да подменят термина „обща история“ с хлъзгавите „споделена“ или „преплетена“. 2) „Гоце Делчев е революционер и за българите, и за македонците, който се е борил за свободата на Македония и Одринско“. За пръв път премиер намекна, че има не Илинденско, а Илинденско-Преображенско въстание!

Но политическото земетресение девета степен дойде от друго, еретично Заево твърдение. С него срути най-яркия идеологически темел на македонизма – мита за  „бугарите фашистички окупатори на Македониjа“.

Трепнаха поколения историчари и литератори. С години написали цяла библиотека (монографии, студии, романи, пиеси). Рухне ли този фалшив мит, рухва „делото на живота“, живян напразно… Неслучайно, мъжествено отрекъл мита за фашистката окупация на Вардарска Македония през Втората световна война, Заев днес носи последиците. Срещу му „гракнаха“ сите македонски медии, 95% от които просръбски.

Какво каза Заев в интервюто, та тъй ядно разбуни „гнездото на осите“? „Трябва да създадем положителна атмосфера за младите хора, за да използват това минало като трамплин за по-добро бъдеще през периода, който предстои. България не е фашизъм, България е наш приятел. Новите поколения не знаят цялата тази действителност, а тя трябва да ни сплотява. И в Северна Македония, и в България това влияе на хората по един много погрешен начин. Ако някой си позволява да очерня България с ПР публикации по света, ще понесе отговорност. Това няма да го позволя. Държавата не участва в това… Трябва да променим това. Ние вече имаме сменени повече от 20 табели в страната, където беше записано „български фашистки окупатор“. Това не е така – България не е фашизъм, България е наш приятел“.

Първа (26.11.2020) ужилено реагира опозиционната ВМРО-ДПМНЕ: „Нема Македонец кој не се срами од додворувањето на Заев кон бугарската влада на штета на македонските интереси. Зоран Заев го продава македонскиот идентитет, јазик и историја. Зоран Заев се откажа од Гоце Делчев, црвената линија на македонскиот идентитет… Заев кажа дека бугарите биле ослободители во Втората светска војна и со тоа ги израмни македонските партизани со бандити. Македонското малцинство во Бугарија е предадено и продадено од Заев. Заев ги урнисува (срути) темелите на македонската држава и нејзината најголема победа АСНОМ. Зоран Заев не треба да чека народот да го смени, бидејки тоа ке се случи, туку сам уште веднаш да си даде оставка. Заев е срам за државата, после вакви антидржавни ставови оставката е неминовенчекор (крачка)”.

Към опозицията се присъедини и президентът Стево Пендаровски. В интервю за „Дойче веле” той доказа, че е главна „матрьошка“ на „дълбоката държава“: „Антифашистичката борба е во темелите на современата македонска држава, а во таа борба сме се бореле против оние кои беа на страната на фашистите. Македонско-бугарскиот спор може да се реши само ако доследно се почитува достоинството и на македонскиот и на бугарскиот народ, и со избегнување на опасната замка на историскиот ревизионизам кога тој наместо врз факти, е заснован врз политички конструкции”, заяви президентът в интервю за „Дойче веле”.

Струва си да приведем какво още каза Зоран Заев (модерен държавник визионер): „Защото новите поколения не знаят цялата тази действителност, тя трябва да ни сплотява. И в Северна Македония, и в България това влияе на хората по много погрешен начин… Аз съм човек, който гледа в бъдещето, и искам да видя всички тези положителни моменти. Когато ни е било трудно, заедно ни е било трудно, когато сме били добре, заедно сме били добре. И да открием нещата, които ни свързват. Защото е задължение на всички граждани, а най-много на нас, политиците, да сближим нашите народи, защото дълги години ги държаха далече един от друг. Различни власти, предимно по времето на бивша Югославия, преди бивша Югославия… Знаете, че съм от Струмица. Петричани и струмичани говорят един език – толкова сме близки… Когато се поклоним пред Гоце Делчев в Благоевград или в Струмица, да го правим от сърце, а не само заради Договора за приятелство. Когато честваме Св. Кирил и Методий, независимо дали в Рим, или тук, у дома, в Скопие, в София, в градовете, където ги имаме, да го направим с любов и от сърце, и да знаем, че това е било минало, когато векове назад сме били едно, били сме заедно. И това трябва да бъде мостът, който да ни напомня колко сме близки и колко сме задължени на нашите деца и внуци тази близост да расте, да растат сътрудничеството и приятелството. Вярвам, че можем да успеем в това. От нас, обикновените смъртни, зависи как ще го осъществим“.

„Като малка крачка напред в правилната посока“, така коментира вицепремиерът Кр. Каракачанов интервюто на премиера Заев. В Националния военен университет във Велико Търново заяви: „Историята на България и Македония е обща до 1944 година, но е част от българската история. На България са необходими гаранции, които могат да бъдат дадени само с подписан документ“.  

Това за „малката крачка“ на Заев ни връща към 16 юли 1969 г. Когато „Аполо 11” с Нийл Армстронг, Бъз Олдрин и Майкъл Колинс се отправя на революционно пътешествие в Космоса, оставило отпечатък завинаги в историята. Легендарната реплика на първия човек, стъпил на Луната: „Една малка крачка за човека, един голям скок за човечеството” – тези думи, изречени от Нийл Армстронг, „накараха човечеството да замълчи за секунда, а след това да продължи да мечтае все по-смело“.

В политиката също има крачки. Малки и големи… Зависи от „камбанарията“. Грандоманският изказ на Каракачанов за „малката крачка“ на Заев не може да прикрие „големия гаф“ на обитателя на „Пиротска“ 5. Защото той, главният идеолог, респ. главният виновник за неработещия, нескопосано съставен българо-македонски договор, има наглостта на оценител на смелата постъпка на Заев. Трябваше да се запознаем с Преспанския договор (17.06.2018 г.), за да разберем какъв импотентен документ е подписал премиерът Борисов в Скопие на 1 август 2017 г. Сега е късно да искаме гаранции, както това стори Атина. Късно е да искаме анекс към изначално неработещ договор. Но работещ срещу България.

Колкото до премиера Заев, той направи не просто „малка“, както смята горецитираният вицепремиер, а голяма, мъжествена крачка към една вече 75 години потулена историческа истина. Което му прави чест…

НИКОЛА СТОЯНОВ 

Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *