Анна Тишинова – внучка на първия кмет на Горна Джумая Г. Стоилов и снаха на д-р Г. Тишинов, за хората, оставили незабравими следи в историята на джумайските родове

Анна ми каза, че не вярва в съдбата, но според мен тя е тази, която определя събитията в човешкия живот. Чела съм в книги, а и по свой си начин знам, че преди да се роди, душата избира родителите си и всичко, което ще преживее, за да си научи уроците, заради които идва на тази земя. Всеки има свободна воля, но именно тя е тази, която го води по предначертания  с Божията помощ път.

    Анна не искаше да се връща назад във времето, защото за нея то не е радостно и за двете фамилии, които е  избрала в живота си. Но въпреки житейските препятствия и днес се въодушевява от личностите, с които я е свързала  съдбата.

  Тя е внучка на първия кмет на Горна Джумая след Освобождението 1913 година. Той се казва Георги Стоилов и е баща на нейния баща Асен Стоилов. Тогава Горна Джумая е наброявала около 12 000 жители. Майката на дядо й Георги – баба Дона Стоилова, е била много богата жена. Къщата, която и днес стои и се използва за заведение зад чешмата при черквата „Въведение Пресвета Богородица” в Благоевград, е нейна. Тя дарява част от парцела си за построяването на храма през 1844 година. Там се е намирало и девическото училище. През 1924 за кмет на Горна Джумая е избран Васил Мечкуевски, който е съпруг на леля й Анна, на която е кръстена – сестра на баща й. Анна и Васил имат две деца, но се разболяват от нелечима болест и умират. Леля й Анна се разболява от рак и дядо й Георги наема помещение в София, за да  се грижи за нея. Помагали са му и  монахините от съседния манастир. Въпреки грижите тя умира през 1953 година. Дядо й Георги е имал симпатии към нейния съпруг и му предлага да се кандидатира за кмет на Горна Джумая. Избират го през 1924 година до 1928 г.


Кметовете на Горна Джумая

  Бащата на Анна – Асен Стоилов, е завършил Стопанското училище в Свищов и в Благоевград работи като съдружник в акционерна банка. Занимавал се е и със земеделие. До жилищата на днешния занемарен хотел „Ален мак” е имал зеленчукова градина и все още стоят бараките, в които е съхранявал инструментите си. След девети септември всичките им имоти са  национализирани. Вероятно поради тази причина Анна смята, че са изселили семейството й през 1950 година в село Бяла черква, близо до град Павликени. Дотам са пътували  с конски вагони. В тях са се раждали деца, слизали са да пикаят в храстите под дулото на шмайзерите, с тъга и огорчение си спомня Анна. Там баща й е работил тежък физически труд на кариерите, които взимат живота на повечето изселници, включително и неговия. Бил е на 50 години, когато умира. Анна е отгледана от дядо си Георги.

И по бащина, и по майчина линия Анна смята, че са едни от най-старите джумалии. Майка й Елена е от фамилията Падешки. Нейното семейство също е било многоимотно. Имали са чифлик на мястото на днешния магазин „Кауфланд”. През 1949 година и  семейство Падешки е изселено в Луковит. Анна си спомня, че е била малка, но там са ходили на гости на писателя Димитър Димов, който също е бил изселник там.

   По-късно, по време на реституцията, никой от наследниците на богатите фамилии не смеят да се борят за 10-те процента от тези земи, защото мафията е била много силна и са се страхували да водят дела. Преди изселването Елена е гледала трите си деца. В Бяла черква е работила във фабрика за керемиди. Спускали  керемидите отвисоко – жените долу  ги ловят и редят. Една керемида счупила крака й.


Баба Магдалена с двамата си синове, дъщеря си, зетя и внуците

    Връщат ги в родния им град в годината на горноджумайското наводнение – 1954 г., и им обясняват, че са пострадали по политически причини – от  култа към Сталин. „Само който не го е преживял, той нищо не знае и няма да разбере”, споделя  Анна. За нея тези години са по-страшни и от ада. В родната им къща на ул.”Партизанска” били настанени 5 семейства от Бистрица. Назначили ги да работят на най-ниските длъжности в казармата. Анна и днес е потресена от факта, че тези, които населявали къщата им, не знаели какво е това тоалетна. Облекчавали нуждите си на стълбите и после събирали  мръсотиите също като при кучетата.

         Но животът продължава. Всеки  върви по неговата пътека. Интересен е пътят на брат й Георги Асенов, с когото също много се гордее. Той завършва специалността „Финанси и кредит” във Висшия икономически институт „Карл Маркс”. Пращат го трудовак, защото е от неблагонадеждно семейство. След това записва режисура във ВИТИЗ, откъдето също е изключен заради унгарските събития, но го връщат с подкрепата и помощта на Свобода Бъчварова, с която са съученици и тя много го е ценяла и харесвала като творец. По-късно по поръчка на Военната кинематография Георги Асенов прави филм за Бачо Киро, който е роден през 1835 г. в с. Горни Турчета – така по време на Османската империя се е казвало село Бяла черква и затова именно там се е състояла  премиерата на филма. Тя е била част от празника на населеното място, което от този тържествен ден вече е признато за град. Анна и сестра й Донка решават да присъстват на това събитие и се качват на влака, който пристига след 22 часа на павликенската гара. Там, скрит в храстите, ги чака брат им, за да ги предупреди, че шофьорът, който го вози, не трябва да разбира, че семейството му е било изселвано в Бяла черква. И ги настаняват да гледат тържеството зад едни колони, защото пък кметът на тогавашния вече град е бил съученик на сестра й Донка и брат й не искал да я познае. Разказа, че Георги Асенов е поставял много театрални пиеси на историческа тематика и първата е била във Видинския театър.

     Анна се познава с д-р Георги Тишинов от ученическите години. Срещала го е на пионерските и средношколските лагери. Още тогава са се харесали взаимно. Карал я е да преписва на чисто поеми, които пишел по повод  различни събития. По-късно, при една среща, д-р Тишинов й казал, че има голямо желание да я запознае със сина си Йосиф. Тя не обърнала внимание на неговите думи, но след години се запознава със сина му и връзката им започва като студенти в София. Анна учи агроикономика, а Йосиф Тишинов –  медицина. Там се събират, после се разделят, пак се събират и накрая се женят. Имат син Николай. За друго дете не останало време. След завършване на образованието си Анна работи около 36 години като специалист в Окръжния кооперативен съюз, където събирали най-различни диворастящи билки и култивирани гъби и ги предавали на   Централния кооперативен съюз.

    Съпругът й, д-р Йосиф Тишинов, е работил като хирург. Бил е един от авторитетните и кадърни лекари. Освен в благоевградската болница, е обслужвал пациенти в Сандански, Петрич, Разлог, понякога са го викали и в Гоце Делчев. При една операция в Сандански избухва кислородна бутилка и го изгаря. Правят му операция в „Пирогов”, присаждат му кожа, но и след лечението китката му остава недостатъчно подвижна. Това не му позволява повече да прави операции. Взима втора специалност -анестезиология. В дясната му ръка се появяват периодично  тромби. И той, като последовател на баща си, водил курсове за спасители в парк Бачиново. По време на почивката Йосиф взима сина си Николай, който тогава е на 8 години и четири месеца, качва го на врата си и влизат в езерото.Т ам му става лошо и умира. Годината е 1979-та, а Анна е само на 33. Лекарите са написали в смъртния акт – инфаркт, но патологът по-късно й споделя, че вероятно е емболия – запушване на кръвоносен съд от тромб в крайниците. Още я срещат негови пациенти и питат дали не знае къде е чантичката му с животоспасяващите инжекции и лекарства. На много хора е помогнал, споделя съпругата му Анна. Когато умира,  направили сметка на работното му време за едно денонощие и изчислили 21 часа. Анна казва, че почти не е спал. Тъкмо ще си легне и линейката пристига. Веднъж дори й казал: „Дай пари на шофьора да внесе таксата, но аз не съм способен да стана”. Плащали  някакви стотинки, ако те вдигнат два пъти през нощта.

Анна сама отгледала сина си Николай. Днес той е стоматолог и е четвърто поколение медици в рода им. Женен е за Августина, която завършва история в Югозападния университет. Живеят около 13 години в Англия, където той работи като лекар, но след заболяването си от диабет решава да се приберат в родния  град. Имат двама синове – първият носи името на дядо си Йосиф. Днес той учи икономика в Бристол. Вторият им син Никола се връща с родителите си в Благоевград и записва 10 клас в Математическата гимназия. Августина в момента не работи, за да  помага на малкия си син, защото има нужда от адаптация след обучението в Англия. Оказва се, че учебните програми в двете държави са коренно различни. Баба му Анна смята, че Никола  ще успее в живота, защото е сериозен, амбициозен  и преследва мечтите си.

    Помолих я да ми разкаже за свекър си – д-р Георги Тишинов, въпреки че за него много се говори и пише. Веднага ми подари книгата му „Моето кръщелно”, която излезе през 2008 година със съдействието на Румен Жерев и издателя Иван Гранитски, който дойде в Благоевград да я представи. Доста чествания са му организирани в града, защото хората го помнят и не престават да говорят за него. За Анна, и не само за нея, д-р Георги Тишинов е забележителна личност.

    Роден е на 16.11.1902 година. Родът му е от Кукуш. Там Георги учи до 10-годишна възраст. След това се преместват да живеят в Солун. Анна няма информация за баща му. Майка му се казва Магдалена. Завършила е акушерство в Цариград и по-късно  е била председателка на женското дружество в Горна Джумая. Има трима синове – Благой, Димитър, Георги и една дъщеря Мария, която умира много млада – на 15 години. След Междусъюзническата война, когато гърците превземат Солун, майката изпраща Георги по море през Цариград във Варна при най-малката й сестра Вела, която е била омъжена за кмета на морската ни столица, и там го гледат до завършване на гимназията. Няколко години след това Георги Тишинов се събира с майка си в Горна Джумая. През 1937-ма завършва медицина в София. Там се запознава със своята съпруга Тонка и се женят. На нея е посветено първото стихотворение в издадената му книга и започва с обръщението :„Мила Тонке! Да си сам в живота тъй е тъжно, тъй е тежко – да си сам! И макар да си в градче окръжно –ти сирак си същий там…”

Тонка е от богат търговски варненски род и  цял живот е била домакиня, както и сестрите й. Първата работа на д-р Георги Тишинов като лекар е в Градешница. След това го назначават в Сандански. Там се ражда и синът им  Йосиф. От южния ни град се местят в Горна Джумая, днешния Благоевград. Нямат къща, живеят под наем в семейство Тасеви. Сдобиват се с малка скромна кирпичена къща на мястото на днешния Купол. Анна си спомня една голяма липа и зад липата дворът с къщата. На първия етаж е бил братът на д-р Тишинов – учителя Благой. На втория етаж – д-р Тишинов, Тонка и синът им Йосиф. Започвайки  работа в Благоевград, имал право и отворил кабинет на първия етаж в къщата си. Приемал предимно бедни хора. Не само че ги преглеждал  безплатно, но им давал и пари да си купят лекарства. Анна все още пази в дома си инструменти от този кабинет. Обичали са го, защото е бил много справедлив и всеотдаен към болните. По няколко пъти е ходил по домовете, за да проверява как се чувстват. Изключително хуманен лекар. Все още има хора, които го помнят и разказват спомени за него с благодарност.

  Но той става по-популярен с шумящия бараж, заради желанието му да калява децата и да ги учи на природосъобразен начин на живот. Обикаля училищата и на 22 март води децата на баражите. На брега на река Бистрица признателните му последователи поставиха паметна плоча с неговия образ и надпис: „Най-добрият лекар наш е шумящият бараж… но се иска за това там да ходиш месец, два…”. Много хора минават оттам  и четат посланието на д-р Георги Тишинов, но повечето почти нищо не знаят за него.

След като се пенсионира през 1966 година, отива лекар в Балабановата фабрика в Кочериново. На един празник – Трифон Зарезан, група пияни работници отиват в кабинета му с желание да им издаде извинителни бележки. Но тъй като бил много принципен, справедлив, неописуемо честен, дълбоко възмутен от тази случка прави хипертонична криза и умира на 21.02. 1966 г.

    Когато минавам по алеята на здравето към парк Бачиново, поглеждам снимката му с рождената година и годината на смъртта. Та той е бил само на 64 години. За някои са много, но за човек, който води здравословен начин на живот – са малко. Здравословен, но със сигурност и много напрегнат и отговорен живот на лекар. Съдбата и тук си е казала думата. Това е изборът на душата. Или както казва народният лечител Петър Димков: „Човек живее, докато иска, и умира, когато душата му вземе решение!”. 

   Нерадостна е съдбата, белязала живота на най-близките хора на Анна Тишинова и всяка поотделно е минала през сърцето й. Въпреки всичко, хората за които ми разказа, са оставили незабравими следи в историята на джумайските родове.

ЮЛИЯ КАРАДЖОВА



Подобни новини

Остави коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *