Ататюрк – история вкратце за личността, спасила Турция, в чиито жили по майчина и бащина линия тече българска кръв

Днес Европа отново, за трети път след 2011 г. (рухване режимът на Муамар Кадафи в Либия) и 2015 (гражданската война в Сирия и операциите на Ислямска държава) е под заплаха от мигрантска вълна. Трета вълна, ако Гърция не успее да се справи. По злата воля на Ердоган, не за първи път „извиващ ръцете“ на мизерните топбюрократи в Брюксел.

Какво ни чака, ако Гърция не устои? На Балканите Турция е позната като стар враг на Гърция. Още от Кипърската криза (1974 г.), когато Анкара окупира Северен Кипър. ЕС непростимо закъсня. Това, което може да се направи, е да се поддържат нормални отношения и – колкото странно да звучи –

ДА СЕ РАЗЧИТА НА НАСЛЕДСТВОТО НА АТАТЮРК.

Защото наследството на създателя на модерна Турция Мустафа Кемал Ататюрк (1881-1938) е последна преграда за фундаменталиста Ердоган, мечтаещ да оглави Ислямският свят. От 17 години (2003), откакто е на власт, методично подрива светското начало в турската държава и потъпква демокрацията. Води необявена война срещу историческото дело на грандиозна по своите мащаби личност. Срещу Спасителя на Турция, който точно преди 100 години почва битка с чуждестранни окупатори, отстоявайки независимостта на страната. 

Няма в турската история личност с такава харизма и с блестящо съчетание на интелект, воля, държавнически талант и реформаторски гений. Магнетичното му въздействие усещат не само сънародниците. През 1993 г. София бе посетена от големия британски историк Стивън Рънсиман (1903-2000). На въпрос: „Сър Стивън, кой е най-яркият Ви спомен от среща с някой от онези, за които казват, че правят историята?“, отговаря: „Спомням си Ататюрк. Минаха толкова години, а още усещам пронизващия поглед на бледосините му очи, които сякаш минават през теб. Много интересно ми бе да разговарям с него, беше забележителна личност“. 

Ние, българите, имаме не по-малки основания да се интересуваме от Ататюрк. Защо? До ден-днешен ред

ВЪПРОСИТЕЛНИ ТЕГНАТ ОКОЛО ПРОИЗХОДА МУ.

         Официалната версия. В биографията „Животът на Ататюрк“ (Анкара, 1961 г.) четем: „Ататюрк, Гази (Победител) Мустафа Кемал, основател и пръв президент на Турската Република, е роден в 1881 в Salonika (Солун), неговото истинско име е Mustafa. Неговият баща бе Ali Riza Efendi, негова майка бе Zübeyde Hanim. Неговият баща бе в Солун в митническа администрация. Той по-късно напуска своята служба и се занимава с търговия с дърва. Когато той бе малко дете, Мустафа, го загуби и остана сирак. Той бе отгледан от неговата майка Зюбейде Ханим“.    

Уикипедия: „Мустафа Кемал е роден в Солун в турскоезично семейство. Баща му Али Ръза ефенди е по произход от западномакедонското турско село Коджаджик, но много автори го определят като албанец. Съществува хипотеза, според която майка му Зюбейде ханъм произхожда от торбешко семейство от Голо бърдо. Според друга тя произлиза от турско земеделско семейство от Лъгадина, в близост до Солун. Родителите му се женят през 1871 г. Мустафа и по-малката му сестра Макбюле са единствени деца в семейството, достигнали зряла възраст. Али Ръза ефенди умира през 1888 г., когато Мустафа е едва 7-годишен“.

На с. 469 в „Македония. Етнография и статистика“ (изд. 1970 г.) Васил Кънчов дава таблица за Лъгадинска кааза: „1500 българи-християни, 525 турци и 150 евреи“.

Какво премълчава Анкара? Ататюрк говорел добре български, бил искрен радетел за приятелски отношения между България и Турция. Д-р Тодор Балкански (Институт за български език към БАН): „В турските биографии на този велик турчин няма нищо за неговото дълбоко родословие. Роден е в семейството на османски чиновник. Фамилните имена в турската антропонимия са въведени от самия К.А. Това означава, че той при раждането си няма свое историческо фамилно име. Както всички мюсюлмани, е бил познат само с личното си име Мустафа. Обикновено се твърди, че българския език Ататюрк научава в 1913-1915 г., когато е военен аташе в турското посолство в София. Всъщност българската теза е, че владеел нашия език в семейната си среда. Голобръдските помаци (Голо бърдо в Албания), наричани торбеши, са запомнили и разказват до днес преданието, според което семейството на великия човек произхожда от село Себища, от съвсем същата помашка българска среда, каквато и днес живее в този албански регион“.

В „Македония. Етнография и статистика“ (с. 561) В. Кънчов дава таблица на селищата в Голо бърдо. В с. Себища живеят само българи: 360 християни и 400 мохамедани. На с. 341:  „Торбешите по всичко приличат на своите съседи християни. Имат в главни черти еднакво облекло, имат еднакъв език и еднакви нрави“.

Ако официалните турски биографии премълчават етническия произход на майката (несъмнено българомохамеданка), за бащата са категорични: етнически турчин.

Д-р Генчо Камбуров: „Най-изненадващото е, че създателят на светска Турция произхожда от българомохамеданско семейство от с. Голо бърдо в Албания. Физически е бил красавец, със славянски черти – рус, със сини очи. През 1914 г. Мустафа Кемал е военен аташе в София. Неслучайно го изпращат в България, защото знае майчиния си език“.

Бащата обаче е турчин под съмнение. Щото е от с. Себища, т.е. българомохамеданин. В последните години обаче едно име се набива на очи. Коджаджик, село в югозападната част на Северна (Вардарска) Македония. Упорито твърдят – и Анкара, и Скопие – че е родно място на бащата на Ататюрк, и че е с турски произход. Обединява ги едно:  само да не е българин!

 В нач. на ХХ Коджаджик е голямо турско село в Дебърска кааза на Османската империя.  На с. 359 В. Кънчов споменава: „голямо турско село“. На с. 561 има таблица: 1250 жители турци. „Въ Жупа, ако и да има сега само едно село арнаутско, българското население постоянно напуща тоя край, защото е притѣснено отъ турцитѣ и торбешитѣ. Българи е имало до прѣди 30-35 год. и въ арнаутското село Баланци и въ турското Коджоджикъ, но сѫ всички избѣгали“.

Скопие, поддържащо специални отношения с Анкара, политически „освети“ тезата за Коджаджик като родно място на бащата на Ататюрк. Чрез събитие, широко отразено от македонските  турски медии.

 Нашата агенция „Фокус“ (16.08. 2009 г.): „Коджаджик. В Македония днес бяха поставени основите на къща-паметник на Мустафа Кемал Ататюрк, съобщава /скопската/ телевизия Сител. Това стана в село Коджаджик, община Жупа – родното село на бащата на основателя на модерна Турция. На церемонията присъства премиерът на Македония Никола Груевски. На церемонията реч изнесоха министърът на културата на Македония Елизабета Канческа-Милевска и зам.-министърът на туризма на Турция Нехат Гюл. Къщата-паметник се строи върху основите на някогашната къща на бащата на Ататюрк – Али Ръза“. Инвестицията, която включва и изграждането на път до сградата, възлиза на 650 000 евро“.

Македонски медии обаче скептично коментират помпозния шум около къщата-музей. Дискретно хвърлят съмнение за фалшив мит. В сайта ПРИЗМА на неправителствената организация БИРНМ (Балканска истражувачка репортерска мрежа Македонија), разследващият журналист Гоце Трпковски: „Мустафа Кемал-Ататурк, основачот на модерна Турција, во Македонија се чествува во село што никогаш не го посетил и со куќа каква што, според познавачите, никогаш не постоела на тоа место. Селото Коџаџик, всушност, е гордото место од каде што потекнуваат предците на Ататурк, додека неговата родна куќа се наоѓа во Солун, Грција. Куќата, која е изградена во негова чест, всушност е родното село на неговиот татко, Али Риза, кој го напуштил овој живописен но заостанат крај и се преселил во Солун. Споменичниот комплекс опфаќа две куќи, една на три ката, со 220 квадратни метри и една на два, со 120 квадрати, како и двор со амфитеатар, поставени среде празниот ограден простор од околу 20.000 квадратни метри. Но што поточно изградија македонското Министерство за култура и турската агенција ТИКА? Агенцијата ТИКА спроведува поголема акција за обнова на објекти од отоманското културно наследство во Македонија. Истражувањето на БИРН нè однесе до самото село. Патуваме од едно до друго село во општината Центар Жупа, на источниот брег од Дебарско езеро, барајќи го Коџаџик, селото зад највисоките карпи… Конечно, по поминати 17 километри откако скршнавме од главниот пат Маврово-Дебар, нè пречека табла со натпис „Коџаџик“, со стилизирани букви што личат на полумесечината од турското знаме (виж фотоса). Нема случајности тука”.

Репортажът “Спомен-куќа по-силна и од спомените и од реалноста” (9.10.2014 г.), е показателен как се раждат фалшиви митове.

Безценно свидетелство за истината е доклад на български разузнавач. Официално изпълнява една длъжност, друга – под прикритие. „Сребрен Поппетров е член на ВМОРО. На 20.2. 1922 г. със съгласието на ВМРО е назначен за окръжен управител в Петрич. В периода 1928-1931 година Сребрен Поппетров е главен инспектор, организатор на църковно-училищното дело на българите в Албания“.

Светослав Пинтев: „Българският разузнавач и дипломат Сребрен Поппетров пише поверителен рапорт № 54 до министъра на външните работи за обиколката си в областта Малесия на 14 август 1930 г., където е изпратен с разузнавателна мисия. Той докладва, че в село Себища се е срещнал и разговарял с роднини на Мустафа Кемал. Никой от тях не знаел турски, въпреки че се опитвал да им говори на този език. Те си приказвали на български и му разказали, че роднината им Али Реза възнамерявал да завърти търговийка и решил, че тя ще тръгне най-добре в Солун. Научил десетина турски думи от местния ходжа и се преселил там със семейство си. Провървяло му и започнал работа в тамошната митница“.

  Изказвания на самия Ататюрк за връзките с България старателно се избягват в официалните биографии, издавани в Турция, Северна Македония и Албания. Заради необичайно ласкави и топли изказвания за България, подсказващи: по майчина и по бащина линия е българин. Разбира се, с мюсюлманска вяра.

         Ататюрк е единственият турски държавник, многократно заявяващ не просто привързаността си към българския народ. Нещо повече, признава, че в детството си е играел само с българчета. Не е ли косвен намек за своя български произход? Дали подсказва с думите, публикувани в нашия в. “Утро” от 22 октомври 1931 г.? „Няма да забравя приятните моменти, които съм преживял в България. Бил съм, съм и винаги ще бъда приятел на българския народ. Обичам безпределно българския народ още от детинство. В Солун съм другарувал през всичкото време само с българи. Всяко българско нещастие ми причинява невъобразима болка. Винаги съм правил всичко възможно да помогна на България. Турция и България трябва да бъдат приятели. Който е против България, той е против Турция“.

         Как се разстила неговата съдба? Въпреки набожната майка, настояваща за религиозна кариера,

КЕМАЛ ИЗБИРА ВОЕННОТО ПОПРИЩЕ.

         В ранните години майката на Мустафа го изпраща в религиозно училище, което посещава за кратко, без желание. По-късно учи в училището на Шемси ефенди. Родителите му искат да получи търговско образование. Но, без да ги пита, през 1893 г. Мустафа Кемал се явява на приемни изпити за основното военно училище в Солун, а през 1896 г. постъпва в средното военно училище в Монастир (Битоля). На 14 март 1899 г. Мустафа Кемал постъпва във висшето военно училище в Цариград, което завършва 1902 г. На 11 януари 1905 г. завършва и курс в генералщабна академия“. Получава звание капитан и е пратен в Пета армия  в Дамаск (Сирия).

Колко важна е ролята на майката. Мекият характер на бащата, въпреки внушителната физическа сила и красота, наследена от сина, както и несполуките в неговия живот и служба, предопределят незначителна семейна роля. Подобно нещо има и в семейството на Левски. Зюбейде ханъм била грамотна, интелигентна, волева жена. Явление, рядко срещано сред изостаналото турско племе. Тогава българомохамеданките в сравнение с туркините, арабките и персийките са имали далеч по-голяма свобода и роля. От бащата наследява физическата красота и бледосините очи, а от майката силен характер. А характерът ни кове съдбата.

         Майката първоначално се възпротивила на решението на сина да стане военен. Победата на невръстния син над майчината воля и сълзи, незрима за външни очи, е с не по-малка стойност от сетнешните блестящи победи. Това е мистична победа на духа, без която не е възможно формирането на онези качества, необходими да променим круто своята съдба. С избора на военна кариера Ататюрк дава шанс на съдбата да го изведе от скромния социален статус, а оттам „на бял кон“ да влезе в историята.

Златина Владимирова: „Януари 1905 г. след шестгодишно военно обучение Мустафа Кемал завършва Академията със звание капитан. Независимо, че е първенец в класа, заради участие в революционна група е изпратен да служи в Пета армия, дислоцирана в Дамаск (столица на Сирия)“.

Което подсказва: още в Академията имат съмнение за крамолни мисли. В Дамаск основава тайно общество „Родина и свобода“, което не е филиал на младотурския комитет. Първоначално подкрепя младотурците, дължащо се и на влиянието, което му оказва неговият съученик Енвер, бъдещият № 1 в триумвирата Енвер паша – Талаат паша – Джемал паша. 

В Дамаск е на служба, но – под наблюдение. Повратен етап в съдбата. Оттук насетне става заклет враг на султанския режим.

Напуска Истанбул, когато упадъкът на младотурското движение се сменя с явен подем. Турция върви към своята първа буржоазна революция и Кемал трябвало да се определи: чия страна да вземе. Участва в младотурската „революция“ с други офицери от 3-ти и 2-ри адрианополски корпус (Одрин), но скоро се отстранил от политическа дейност. Има обяснение: младотурците са членове на масонска ложа, Кемал – не. Обстоятелство, предопределило неговата изолираност и недоверие от новите управляващи, когато 1908 г. поемат властта след военен преврат, фалшиво наречен революция. Ататюрк видял в триумвирата демагози, лъжереволюционери.  

         Когато почва Балканската война, на 25.11.1912 г. Мустафа Кемал е назначен за командуващ операциите на войските по Средиземно море и Босфора. В официалната биография е спестен неудобен момент. Зл. Владимирова: „В Първата Балканска война Мустафа Кемал участва в боевете при Галиполи и Булаир, в райони на тракийското крайбрежие, където турската войска губи голяма част от числения си състав и изоставя почти цялата си техника на бойното поле“.

Какъв е развоят на младотурския режим след Балканската война? „През следващото десетилетие прогресивните амбиции на младотурците постигат тежък провал. Периодът се характеризира с вътрешнопартийни борби, бунтове, политически убийства. Опитите на висшата администрация да укроти ексцесиите на младотурците довеждат до демонстративното убийство на министъра на войната на 23 януари 1913 г. по време на заседание на Министерския съвет, последвано от убийството на Великия везир (министър-председателя) през юни 1913 г., след което горе споменатите основни лидери на комитета „Единство и Прогрес“ Енвер паша, Талаат паша и Джемал паша управляват държавата.

         1913 година е не само трагичен възел, както става с България, загубила в Междусъюзническата война 9/10 от Македония. В личен план тя е светъл момент в живота на Ататюрк. На 27.10. 1913 г. Кемал е назначен за военно аташе в София. Напетият майор 

 СРЕЩА В СОФИЯ СВОЯТА ГОЛЯМА ЛЮБОВ.

         „Интересни са всички аспекти – пише Светослав Пинтев – на топлата връзка на Мустафа Кемал с България. Той е военен аташе у нас веднага след Балканската война. Въпреки това тук е заобиколен от приятели, сякаш е сред роднини, както сам казва. Майор Мустафа Кемал идва в София на 28.10. 1913 г. Умният и обаятелен офицер става близък приятел с ред видни българи. Сред тях и главнокомандващият на българската армия през наближаващата Първа световна война ген. Никола Жеков. С него често са на раздумка в аперитив “Копривщица”.

Много скоро обаче един дом става приоритет. Д-р Генчо Камбуров: „Посещава много често дома на ген. Стилиян Ковачев, бивш командващ на 4-та българска армия в Балканската война. Младият Мустафа Кемал се влюбва лудо в дъщерята на ген. Ковачев – Димитрина. Тя отвръща на чувствата му, работата стига до женитба. Обаче русофилът и патриот ген. Ковачев завява: „Аз не давам дъщеря си на турчин“. Тогава генералът не знае, че Мустафа Кемал е стопроцентов българин, в жилите му тече българска кръв. В онази злокобна за българската нация 1913 г. никой не знаел родословието на военното аташе. Задължително изискване за всяка сериозна разузнавателна служба. Едва в началото на 30-те години разузнаването получава сигурни сведения за българския произход на Ататюрк.

         „А иначе втората дъщеря на ген. Стилиян Ковачев, 21-годишната Димитрина (Мити), както й казват галено, току-що се е върнала от Швейцария, където учи литература и музика. Откроява сред останалите момичета с миловидното си лице, руси къдрави коси и тъмнокафяви очи. Чуждите кореспонденти я наричат „Българската роза“. Тя често изнася дарителски концерти пред елита и Мустафа Кемал, който боготвори класиката, ходи да я слуша. За него Мити е образец на съвременна жена, съчетаваща същевременно висок морал и уважение към традиционните ценности. Такива жени той мечтае да види след време и в Турция“.

Има ли свидетелство за тази любов от самия Ататюрк? Във влиятелния турски в. „Джумхуриет“ (27.11.1930 г.), по обясними причини е дискретен: „След Балканската война заминах в качеството ми на военен аташе за София, гдето останах около една година. С българите успях да вляза в близко съприкосновение и установих връзки, наподобяващи тези между членове на едно и също семейство. Тези връзки оставиха в моята памет трайни спомени. Опознаването ми с българите увели­чи моите симпатии към тях. Естествено, в отговор на чувствата и привързаността, които засвидетелствувах към техния народ, българските кръгове ме посрещнаха със същата непринуденост. Оттогава до днес причините и значението на тази искрена братска близост придобиха особена яснота“.

         В Турция този личен епизод от живота на Ататюрк премълчават. Дори и у европейски образовани интелектуалци, като Джан Дюндар (писател и ексглавен редактор на „Джумхуриет“) този епизод е покрит със съмнения. Но има и други. В интервю за в. „Ватан“ Ерол Мютерджимлер, изследовател на живота в светска Турция: „В София Ататюрк има връзка с дъщерята на български генерал. Двамата обаче се разделят в деня, който е празник на розата в тази страна. Мустафа дава всичките си пари и изпраща кола с гюлове на любимата българка“.

Тази „love story“ се случва в особен момент. През 1914 г. България „върви“ към съюз с Германия и Австро-Унгария, а техен съюзник е Османската империя. Турският военен аташе е приеман навсякъде благосклонно. Това става на фона на голямото разочарование на българската общественост от Русия през Балканскитe войни, подло подкрепила Белград в спора за Македония.

На 1.03. 1914 Мустафа Кемал, още военен аташе, е повишен в чин подполковник. За времето на неговото отсъствие от страната продължава затъването на режима в корупция и скандали. Младотурците се оказват лъжереволюционери, менте-реформатори. Малцина като Ататюрк „проумяват“: прогнилата Османска империя незримо се превръща в ронлив гигантски пясъчник. Първата световна война го доказва. Има съществена причина младотурците да му нямат доверие. Не одобрява съюза с Германия. Но той не е политик, а военен. Трябва да козирува и изпълнява.

Първата световна война оголва недъзите на Османската империя.

ПО ФРОНТОВЕТЕ НА ПЪРВАТА СВЕТОВНА ВОЙНА

         На 29.10. 1914 г. Турция влиза във войната като съюзник на Германия и Австро-Унгария. През 1915 г. Ататюрк, вече подполковник, получава заповед да се върне в Истанбул. Когато се връща, войната е почнала.

         На 2.02. 1915 г. Мустафа Кемал сформира 19-та дивизия в Текирдаг (Одринска Тракия). Неговото име е свързано с военна операция, замислена от тогавашния първи лорд на Адмиралтейството Уинстън Чърчил: десант на Дарданелите, втора по важност (след Босфора) военностратегическа зона. Именно в Дарданелската операция Кемал показва изключителни пълководчески качества. На 18 март 1915 г. англо-френска ескадра се опитва да премине през пролива Дарданели, но понася тежки загуби. Затова командването на Антантата решава да извърши десант на полуостров Галиполи. На 25.04. 1915 г. англо-френските войски стъпват на нос Арибурну, където са спрени от 19-та дивизия под командването на подп. Кемал.

Десантът на австралийския и новозеландския корпуси и други британски части на Галиполския полуостров (25.04.1915) е осуетен. След този успех е произведен в чин полковник. За умело ръководство полк. Мустафа Кемал получава прякора „Героят от Галиполи“.       След подписването на Мудроското примирие (30.10. 1918 г.) е назначен на поста командващ на групата войски за бързо реагиране. След разпускането им, на 13.11. 1918 г. се завръща в Истанбул и работи в Министерството на отбраната.

         „Капитулацията – пише британският историк Пери Андерсън – беше подписана на остров Лемнос на 31 октомври, но обединените сили все още не бяха навлезли в Протока. В това време младотурските лидери правят последен ход. През нощта на 1 срещу 2 ноември 1918 г. осем водачи на режима тайно са качени на съветска подводница и закарани в Севастопол. Сред тях пашите Енвер, Талаат, Шакир и Назим“.

         Десет дни по-късно съюзниците влизат в Истанбул. Четири сили (Великобритания, Франция, Италия, Гърция) си поделят плячката. Първите две разделят арабските провинции помежду си, а другите се борят за придобивки в Западна Анатолия. Междувременно в Истанбул упражняват съвместен контрол над един жалък кабинет под ръководството на новия султан, ненавиждащ младотурците“.

АНАТОЛИЯ – РЪКОВОДЕН ЦЕНТЪР НА СЪПРОТИВАТА

Ген. Мустафа Кемал пристига на 19 май 1919 года в Самсун като инспектор на 9-та армии с поръчение да контролира разоръжаването на турската армия. Прави обратното: обявява мобилизация против окупационните войски. На 22 юни 1919 г. в Амасия обнародва циркуляр (Amasya Genelgesi), гласящ: независимостта на страната се намира под заплаха.

Постепенно и логично назрява противопоставяне между силите на ген. Кемал и султанското правителство. „В Анатолия Мустафа Кемал енергично се заел с организация на ръководен център против окупаторите. Свиканият от него Сиваски конгрес (4-12.09. 1919), постановил да не се признават директивите на султанското правителство и се поиска незабавно свикване на Национално събрание за решаване съдбата на страната. Ататюрк обединява патриотичните общества и организации в единно Общество за защита правата на Анатолия и Тракия. Избран е Представителен комитет под негово председателство.

         Годината 1919-та е критично възлова. У генерала се формират непознати дотогава за Турция качества на националист, необременен от исляма с неговата изпепеляваща енергия. 1919-та Клио, музата на историята, пуска на „тепиха“ поредния избраник на съдбата. Нему е съдено да спаси Турция.

         Последват ответни контрамерки на победителите. Окупират столицата и разгонват османския парламент (16 март 1920 г.). Кемал свиква в Анкара собствен парламент – Велико национално събрание на Турция (ВНСТ), чието първо заседание е на 23.04. 1920 г. Там е избран за председател на парламента и глава на правителството на ВНСТ. Главна непосредствена задача на кемалистите е борба с арменците на североизток и с гърците на запад.

В търсене на изход Мустафа Кемал предлага на Съветска Русия съюз. Сблъсъкът между интервентите и Анкарското правителство бил неизбежен. Съветска Русия приела с охота предложението. То идеално се вписва в доктрината на Ленин и Троцки за световна пролетарска революция, която да се слее с национално-освободителните движения на колониалните и полуколониални страни.

Ключ към решаване проблема за териториалната цялост на ядрото на бившата Османска империя (Анатолия и Одринска Тракия) е борбата за отблъсване на гръцката интервенция, изляла се в

КЪРВАВА ГРЪЦКО-ТУРСКА ВОЙНА (1919-1922).

         Гърция с подкрепата на Англия почва ново настъпление в Анатолия. На 31 март второ сражение до селището Иньоню донася  поражение на гърците. Лятото на 1921 възобновяват настъплението. Числено и материално превъзходство позволило на гръцката армия в началото на август 1921 г. да наближи Анкара. В тази обстановка ВНСТ назначава Мустафа паша за върховен главнокомандуващ с неограничени пълномощия. На 23.08.1921 г.  на река Сакариа  почва решително сражение. Продължава 22 дни и завършва с победа на турците. За тази победа ВНСТ присвоило на Мустафа Кемал чин маршал (mareşal) и титлата „Гази“ („Победител“). 

 Опирайки се на военната помощ на Съветската държава, на 26 август турските сили минават в настъпление. На 9 септември начело с ген. Кемал турската армия влиза в Измир. Гръцките и арменските квартали на града са напълно унищожени от пожари. В хода на гръцкото отстъпление и двете страни извършват жестокости. Около 1 милион души остават без дом. На 11.10. 1922 г., държавите от Антантата подписват с кемалисткото правителство Муданийското примирие. Към него се присъединява Гърция, принудена да предаде Източна Тракия, евакуирайки гръцкото население.

На 24 юли 1923 г. в Лозана е подписан договор, който слага край на войната и определя границите на съвременна Турция. Лозанският мирен договор урежда размяната на население между Турция и Гърция, което означава край на вековната история на гърците в Мала Азия.

Поражението на Гърция се отразило и на България. Изгонените от Анатолия близо 1,5 млн. гърци са настанени в Егейска Македония. Този факт плюс политиката на прогонване на българите, довежда до коренен обрат в съотношението между гърци и българи. Егейска Македония е завинаги загубена. Това обяснява, защо ВМРО на Т. Александров и ген. Ал. Протогеров насочва изцяло внимание и усилия към Вардарска Македония, стенеща под сръбска окупация.

След войната пред Ататюрк и съратници застават нов тип задачи. На мястото на погребаната Османска империя трябва да създадат държава на съвършено нови основи. Национална, със светски характер. Феномен, несрещан в Ислямския свят. Предстояли реформи в изостанало общество, обременено от ретроградна религия, отричаща най-елементарни човешки права и свободи. Реформаторското дело на гениалния Ататюрк заслужава отделно внимание. Актуално в контекста на тревожното разрушаване светското наследство на Ататюрк от авторитарния режим на Ердоган.

НИКОЛА СТОЯНОВ            

Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *