Мислех за частен музей във „Вароша”, само че там отдавна е пълна пустош – занемарено, разграбено и направо опасно, в читалището става за експониране за месец- два, да го покажа в библиотеката…

В Благоевград  познават  Калин Грънчаров (77) като полковник и военен комендант на града  с успешна военна кариера. В последните години  той активно се изявява като забележителен колекционер на произведения на изкуството и старинните занаяти. Живее в други, по-красиви светове. Цялата му енергия и страст са въплътени в старинните предмети, които открива по света – от престижни изложения до столичния битак. Той организира няколко тематични изложби в Историческия музей на града.  Голямата му  идея е да създаде  свой частен музей, пише tretavazrast.com.

– Как се появи вашата страст, отдаденост и познание в света на уникатите?

– Моята страст се запали малко по малко  още в детството,  покрай събирането на пощенски марки. Във въображението ми те разкриваха необятен свят. Вгледах се и в съкровищата на дядо ми и баща ми – китарата, часовника, прашасалите книги из тавана. Различавах ръчно правените предмети с душа и характер. Събирах  множество медни съдове и авторски дърворезби не само от България, но и от страните, които посещавах. Никога не съм харесвал  матрицата, промишленото производство. В Чехословакия през 70-те години ме омая изкуството на кристала. По-късно в Америка открих среброто, станах  негов почитател и познавач.  За късмет се сдобих с австрийска сребърна табакера от 1901 г. със златен монограм, подарък от царя на негов „таен съветник”. В Европа   маркирането на сребърни предмети е било задължително. В Англия, ако не се направи, дори следвало смъртно наказание.  Но на Балканите и у нас нямало специални  закони… Много внимание отдавам и на живописната сбирка от картини на забележителните благоевградски художници Антон Гошев и Пламен Бонев. Те са ми любими автори и добри приятели. Скъпи на сърцето ми са и картините, избирани от пазари в Испания.

– Части от Ваша колекция са показвани в Историческия музей на Благоевград. Какви са идеите Ви за нейното бъдещо развитие?

– Това, което си представям, е създаване на частен музей. Колекцията е достатъчно мащабна, интригуваща, образователна. Факт, че е трудно, а може би и невъзможно. На практика изискванията са такива, че предричат неуспех. Като начало човек трябва да разполага с подходящ за музей частен имот – къща, ателие, магазин… Ако не, трябва да открие в града подходящо помещение. Само че за него задължително е необходим търг. Мислех и за „Вароша”. Беше много красиво, интересно и добре организирано място, когато се развиваше  идеята „Знаме на мира”. Само че там отдавна е пълна пустош – занемарено, разграбено и направо опасно. Разходих се, огледах – но се вижда колко е безнадеждно.

Друга възможност за представяне на моя музейна експозиция е читалището – там има огромно фоайе. Мястото може да се използва за нещо специално само месец-два, но не и постоянно. Минават много хора, има барче и непрекъснато движение. Поддръжката на експонатите е сложно. Имах и друга идея – да покажа в библиотеката около 200 екслибриса (б. р. гравиран или печатен знак, който идентифицира собственика на дадена книга), които притежавам – имам екслибрис на съпругата на цар Фердинанд. Дори да направя дарение… Не се получи – с всяка нова власт хората се сменят. Кои грамотни, кои неграмотни, та все обяснявам що е то екслибрис…

– През 2018 г. се говореше за улесняване легализацията на частни колекции, създаване на облекчения за колекционерите и други подобни  добри пожелания. Има ли промяна?

– Направих опит за членство в Съюза на колекционерите, но нямах никакъв реален отговор. Разочароващо е, че дори в нашия университетски град културните интереси все по-често остават на втори план.

– Няма ли шанс поне каталог да направите с най-значимите си открития?

– Да, каталогът е другото нещо, което е необходимо за моята колекция, дори да се разпространява и в чужбина. Но познатият препъникамък са финансите.

– Изкушавали ли сте се от иманярски предложения?

– Никога! Въпреки колекционерските страсти не вземам нещо, което „принадлежи на  земята” – археологията. Това е на държавата.  Предлагали са ми – иманярите са безчет. Излизат находки – истински музейни ценности, но съм чувал, че някой и ритон да намери – ще го претопи! Нямаме закон, според който да получи възнаграждение за находката. Ще му я отнемат, фалшификати ще изкарат и бой ще отнесе. В чужбина на места има правила – „до 50% от стойността на намереното”.

– Когато става въпрос за Вашето име, кое е най-важното – удовлетворението от изминатия професионален път или страстното колекционерство, което неизменно Ви съпътства и дава красота на мечтите Ви?

– Разбира се, бих искал името ми да бъде свързано с моята колекция, Тя е създавана от десетилетия и ненапразно ми казват Колекционера. Това е отдаденост и съдба. Вярвам, че изложбите, които съм показал в Благоевград пред своите съграждани, са събудили интерес и разширяват техния хоризонт, а у младото поколение създават вкус и по-високи критерии за оценка на художествените стойности в изкуството. Затова съм убеден, че в бурното ни настояще желанието да създадеш музей е ценност, а не суета или каприз.