Топ теми

Бившият зам. генерален директор на СМК -Благоевград инж.Димитър Филипов: Петрово не можа да стане българският Клондайк заради разни „експерти” и проучвания, направени само на книга, според които за 100 г. напред на всеки 4 минути трябваше да добиваме по 40 тона мрамор


Инж. Димитър Филипов е роден през 1933 год. в с. Петрово, община Сандански. Средното си образование е получил в Строителния техникум „Христо Ботев“, а висшето в Института по строителство и архитектура в София.
        Цели 35 години от живота му  са преминали по строителните обекти на бившия  Благоевградски окръг като технически ръководител, инвестиционен контрол, директор на Строително-експлоатационно предприятие „Водно стопанство“- Благоевград,  заместник генерален директор на бившия Строително-монтажен комбинат в Благоевград и началник на отдел „Строителство“ в бившия Окръжен народен съвет.
          Днес, на 87 години, дните му минават  в срещи с най-добрите му приятели, на „ранчото“, близо до с. Железница, и  препрочитане на любимите му книги.

       Биографията на инж. Димитър Филипов е пълна с достатъчно дълъг жизнен и професионален опит, на който мнозина с претенции за лични постижения, има за какво да завиждат. И въпреки всичко хубаво и лошо,вярно или невярно, изговорено  по негов адрес, той продължава да вярва, че всеки човек е уникален, защото дори и да не знае, рано или късно ще стигне до извода, че може би има област, в която е най-добър, ако попадне на точното място и в точното време.               
            Инж. Димитър Филипов е и автор на автобиографичната книга „Преживяното“, в която той подробно и аргументирано разказва за времето, в което са изграждани най-големите и значими инфраструктурни обекти в Пиринския край. Вярваме, че неговите наблюдения, изводи, анализи и реакции за стойността на построеното и „стойността“ на похабеното днес сигурно ще са интересни и за вас, уважаеми читатели.


– Твоят избор на професия целенасочен ли беше, или случаен?
– За случайност  изобщо не може да става и дума. Като ученик в Строителния техникум „Христо Ботев“ – София моите стажове бяха на ВЕЦ „Петрово“. Възхищавах се на техниците и инженерите, които строяха централата, и може би това наклони везните за избора ми на професия .
  Първият ми работен ден като строителен техник беше през есента на 1953 г. в Напоителни системи – район с. Катунци. След около четири месеца техническият ръководител на предприятието отиде на работа в София, но преди да замине обаче, беше издействал и заповед за назначаването ми през 1954 г. за  началник на района. Тогава бях само на 21 години.

– Имаше ли някакъв конфликт между това, което са искали родителите ти, и това, което ти си искал  да учиш?
Не! Те бяха широкоскроени хора и изобщо не възразиха на желанието ми да ставам строител.
– Малцина са хората, които като тебе се захващат да разчоплят родовата и обществена памет, а още по-малко са тези, които могат да отговорят   защо го правят? Нека започнем този разговор с въпроса – струваше ли си да напишеш книгата си  „Преживяното“ с 580 страници хронология на твоя живот като строител?
– Макар и днес да съм на 87 години, аз продължавам да вярвам, че във всеки период на човека има по нещо, което той си мисли, че трябва да бъде съхранено. Целият ми този труд си е струвал, защото книгата е огледало на едно запомнящо се строително време, в което изграденото стои ненадминато и до днес.
– Разкажи ми нещо интересно за твоето родно село Петрово!
– Много хора например не знаят, че в него са живели много бежанци от Егейска Македония, които са били  будни хора. През 1920 г. те са създали и първата селска потребителна кооперация в окръга. След като през 1920 г., по времето на Ал. Стамболийски, се приема закон за водните синдикати, през 1927 г.в село Лешница учредяват първия воден синдикат в  Пиринския край, а за да не останат по-назад от тях, през 1929 г. петровалии също създават такъв синдикат.  
       Десет години по-късно /през 1939 г./ в с.Петрово е била завършена и една от първите  напоителни системи в окръга за 15 000 декара земя. За това начинание е помогнала тогава и ВМРО. През лятото на 1944 г. в с. Петрово започва да се строи и големият за времето си хидроенергиен обект  в региона – ВЕЦ „Петрово“, която е пусната  в експлоатация през 1950 год.  

– Всички тези случили се неща в Петрово случайно съвпадение ли са, или корените им са в самите петровалии?
– За случайности  тук едва ли има основание да се говори, защото тук винаги е имало инициативни хора.
– През 1957-1958 г. започна масовата колективизация на земята с образуването на първите ТКЗС. И до днес мненията за този процес са раздвоени, тъй като едни смятат, че стопанствата трябваше да се запазят, а други са на мнението, че ако не бяха взели земята на хората, днес селата нямаше да пустеят. Къде, според тебе, е истината?
– От разказите на родителите ми зная, че по време на събарянето на синурите с тракторите се е водила същинска битка – жените с цедилки, пълни с камъни, са замервали машините, ечали клетви, псувни, голяма олелия…
          Мисля, че  икономически нецелесъобразно  беше да се вкарват в ТКЗС разпръснатите малки нивички, недостъпни за машинна обработка. Още по-глупаво обаче беше решението след 1990 г. уедрената вече земя да се реституира и раздробява отново на малки парчета, недостъпни за приложението на съвременните технологии в земеделието, защото това доведе до днешните хиляди декари пустееща плодородна земя.
 – Виждам, че искаш да ми прочетеш някаква статистика от 2009 г., публикувана във в. „Дума”. Какво толкова интересно има в нея?
– Нищо, освен истината за негативите, които виждаме и днес. През далечната 2009 г., например, две години след като станахме членове на ЕС, броят на овцете от 8 милиона е слезнал на 1.2 милиона. Броят на млечните крави от 4 милиона се е свил на 600 хиляди, а днес може би още повече.
   За 13 години стигнахме дотам, че в българските магазини не може да се намери нито една ютия, телевизор, пералня машина, ел. фурна или хладилник, които да са произведени в България. Страната ни отдавна не произвежда електрокари и мотокари, азотни торове, тютюн и тютюневи изделия, не изнася пресни плодове и зеленчуци.
     – Всичко това означава ли, че всеки разговор за бедността всъщност трябва да започва с разговор за деиндустрилизацията на страната ни?
– Абсолютно. Споделям изцяло мнението на онази част от хората, че бедността  е преди всичко състояние на духа, а не само състояние на джоба. Усещането ни за нещастие днес идва от интуитивното усещане, че нещо се е счупило, прекършило се е, без възможност да се поправи.
– Кое обстоятелство подхранва тези твои тъжни размисли?
– Фактите. От 2007 г., когато влязохме в ЕС, ние винаги досега сме били най-бедната държава в общността.
– Има ли изход от „тунела“?
– След като повечето държави от ЕС не са на нашия хал, значи има, но явно нашите управници не могат да го намерят или не искат да го потърсят този изход.
– През 1960 г. си приет за задочник във Висшия инженерно-строителния институт в София по специалността „Хидроенергийно строителство“. Според  биографичните ти бележки за онова време повечето от строителните обекти, на които си работил като технически ръководител или инвеститорски контрол, са били знакови за гр. Сандански . Това приши ли криле на самочувствието ти?
– Разбира се! Изграждането на Опитната станция за южни култури , на ел. подстанция „Сандански“, на хлебозавода,  на футболния стадион, на дървообработващото предприятие „Пирински бор“, на градската минерална баня, на плодохранилището в с. Дамяница“ и ресторант „Байкал“ няма как да бъде подминато ей така.
– Тъй като спомена и за плодохранилището с хладилник в с. Дамяница, нека те попитам – защо считаш този обект за „по-специален“ от останалите, на които си работил?

– Защото обектът беше проектиран въз основа на най-добрите постижения в областта на съхранението, обработката и транспорта до потребителите на плодовете и ранните зеленчуци, с които се гордееше нашият слънчев регион. По-голяма част от технологичното оборудване беше доставено от Франция и монтирано от френски специалисти. За съжаление обаче тази чудесна база беше изцяло разрушена след 1990 г.
– През 1965 г. започва голямото и паметно строителство на водносиловата каскада „Санданска Бистрица”, където през 1966 г. ти си назначен за началник на техническия отдел в инвеститорската дирекция на каскадата. Какво е онова, което и днес хората не знаят за този огромен за региона хидроенергиен обект?

– Главен проектант на каскадата беше инж. Марко Стоянов от ИПП  „Енергопроект” – София. Идейният проект предвиждаше изграждането на седем ВЕЦ с дневни изравнители, но реално от тях бяха изградени само три, а на останалите доста рано „черна котка“ им пресече пътя.
   През 1965 г. най-напред започна изграждането на ВЕЦ „Попина лъка” и ВЕЦ „Лиляново”, а четири години по-късно започна и изграждането на ВЕЦ „Сандански І”. Строителството на ВЕЦ „Попина лъка” беше организирано на три строителни площадки: „Тремошница”, „Туричка църква” и водонапорен канал „Сърчалийца”. Към строителната площадка „Тремошница” влизаше и изграждането на тунела за ВЕЦ „Лиляново” с обща дължина 2300 м.
– Защо от идейния проект е отпаднало строителството на четирите ВЕЦ-а – „Мозговица“ 1 и 2, и ВЕЦ „Сандански“ 2 и 3?
– Това стана заради съпротивата на тогавашното общинско ръководство на гр.Сандански, което се опасяваше от възникването на екологични проблеми  в р. Санданска Бистрица.

– Вярно ли е, че ВЕЦ „Попина лъка” и ВЕЦ „Лиляново“ , които са с обща мощност 42 мВт, и до днес произвеждат по 155 милиона кВтч електроенергия годишно, с проектна производствена себестойност за кВтч под 0.35 стотинки?
– Това е самата истина. Няма по-евтина енергия от добиваната чрез водноелектрически централи и затова не мога да разбера защо държавата ни продължава да изкупува тази енергия на такива астрономически цени от частните собственици на централите.           
    „ВЕЦ-Сандански I“ с 15 мгвт мощност заработи през септември 1971 г. и вече 50 години прибавя в електромрежата по 52 милиона квтч електроенергия годишно. И то, както казах вече, на цена под 0.35 стотинки за квтч.
– Това си е направо златна мина!
– Много повече, защото в това производство не се влагат никакви средства. И печалбата трябвашеда остава в бюджета на общините, а не да продават централите.
– Разкажи още мъничко за този голям за мащабите на онова време най-голям хидроенергиен обект в Югозападна България!
– Всичко е само „скучни” цифри. ВЕЦ „Попина лъка” и ВЕЦ „Лиляново” официално бяха пуснати в експлоатация  на 04.09.1969 г. в чест на 25-годишнината от Деветосептемврийската революция. Капиталните вложения възлизаха общо на 11 569 000 лв. – огромна не само за онова време инвестиция. И всичко това с техника, която беше далеч по-примитивна от днешната.
          През 1973 г. започна  фактическото изграждане и на още един голям за времето си хидроенергиен обект – ВЕЦ „Спанчево“, с проектна мощност 27 мВтч, която беше завършена седем години по-късно, т.е. през 1980 г. За съжаление и тя беше продадена за без пари на чехите.

– Очевидно по онова време е имало доста далновидни хора, щом за толкова кратък период от време са били проектирани, финансирани и завършени тези големи хидроенергийни проекти. Чия е била най-голямата заслуга за това мащабно строителство?
– На проектантите от „Енерго проект“ и разбира се, на тогавашното ръководство на Благоевградски окръг, което успя навреме да види и да оцени предимствата на всяка инвестиция във  водната енергетика в региона.
– Днес какво чувство изпитваш от факта, че държавата така лековато и безпринципно подари за жълти стотинки всички тези хидроенергийни съоръжения?
– Гняв! Според мен, това беше не само най-голямата и груба грешка, но и проява на държавна безпринципност, защото цялото това богатство, в което държавата ни инвестира над 55-60 милиона лева днешни пари и което днес продължава да носи десетократно повече приходи от производството на електроенергия, трябваше да остане капитал на България.
– На чаша вино с приятели и близки през юни 1968 г. си отпразнувал дипломирането си като  инженер по хидроенергетика. Това промени ли живота ти и оказа ли някакво влияние върху твоето бъдещо професионално развитие?
– Естествено, тъй като в началото на 1969 г. ме назначиха за главен инженер на инвеститорската дирекция, а 3-4 месеца след това стълбата на професионалното ми развитие  ме отведе и до длъжността началник на управление „Хидрострой”-  гр. Сандански.          
     Пет години по-късно, през  март 1974 г., от директор на Строителното управление „Хидрострой“ – Сандански бях назначен за директор на Стройрайона в Благоевград, а през 1980 г. станах и заместник генерален директор на Строително-монтажния комбинат в Благоевград.
– Вярно ли е твърдението, че през периода 1974 г. -1975 г. Благоевград е най-голямата строителна площадка в Югозападна България?

– Абсолютно. На територията на тогавашния Благоевградски окръг работеха 8000 строители и монтажници от системата на СМК, ГУСВ и „Хидрострой“, като около 730-750 човека  бяха кадри на Стройрайона  в Благоевград.
     Основните обекти, на които се работеше, бяха Домостроителният комбинат, свинекомплексът, Партийната школа, хотел „Ален мак”, градският универсален магазин, Профсъюзният дом, довършването на дома на Научно-техническите съюзи и едновременно с тях изграждането на около 230 жилища.
 – Доколкото си спомням, през това  време /1974 г./ започна и изграждането на най-големия в България свинекомплекс за 40 000 свине майки, на който работеха близо 600 души строители и монтажници.
Той  беше завършен през 1975 г., т.е. само за около една година време, но за жалост и на него „демокрацията“ много бързо му видя завинаги сметката.
– През 1975 г. усилено се заговори за откриването на големи мраморни залежи в района на село Петрово, община Сандански,  и мнозина заживяха с надеждата, че районът ще стане нещо като американския Клондайк в областта на мраморите. Черна котка ли пресече пътя, или сметките се оказаха криви?
– В тази връзка през януари 1975 г. по решение на тогавашния ОК на БКП, бях назначен за директор на предприятието за добив и обработка на мрамор в с. Петрово, т.е. върнах се там, откъдето бях тръгнал. Признавам, че за разлика от всички предходни назначения, приех това в с. Петрово като наказание, но нямаше как да се съпротивлявам. А и едва ли щеше да има полза да се правят такива опити от моя страна.  
      Много скоро стана ясно, че данните от проучването бяха повече на книга, отколкото в реалност.  Общият обем на запасите от бял мрамор се изчисляваха от проектантите на кариерата на 200 милиона куб.м и се твърдеше, че в нея има запаси за повече от 100 години. Според „разчетите“ на първия етап на обекта трябваше да работят 2000 човека, 3630 човека през втория и 7160 човека  през третия.
 Очакваната ефективност от износа на първия етап от разкривката беше за 126 млн. валутни лева, през втория  – 191милиона, и през третия етап – 193 млн. валутни лева. При цена от 550 долара за куб.м това означаваше астрономическа печалба.
– Какво си помисли,  като видя тези „разчетни“ балони?
– Бях поразен! Не вярвах на очите си, но всичко беше написано черно на бяло. Очевидно проектантите от „Минерал проект“ бяха направили тези сметки, за да се подмажат на министъра на минералните ресурси. Между хората се шушукаше, че и геоложките проучвания не са пълни, както и че пазарите за този вид мрамор изобщо не са проучени. Рандеманът също се оказа необоснован и на практика едва достигаше 20%  от добива. Сметката, както и да я въртяхме и сучехме, все не излизаше.

По груби сметки, за да се постигнат заложените „разчети“, ден и нощ, включително и през почивните дни, на всеки 4 минути от кариерата трябваше да излиза по един 40-тонен камион, натоварен с оформени мраморни блокове, което беше пълен абсурд!
– Каза ли го на някого?
– Казах го на всички – на министъра, на проектантите, на обединение „Мрамори и гранити“, на окръжното ръководство, но файда никаква, и „керванът“ продължи да затъва в пясъците на голямата илюзия.
 – Всички ли са вярвали безрезервно, че за с. Петрово идва звездният миг?
– Всички, включително и самите проектанти, които също като моите съселяни, наивно вярваха, че перспективата пред с. Петрово  е повече от златна.

 В стопанското обединение, в министерството на икономиката , в тогавашния ОК на БКП и Окръжния народен съвет не изтрезняха дори и след като през 1975 година представителна група от експерти беше командирована в Италия, за да види как там е организиран добивът на мрамор и да изготви доклад за това какво има и какво няма на кариера „Петрово“?
– И какво стана след доклада на експертите?
– Нищо! Проектантите от „Минерал проект“ продължиха да навиват още повече пружината, заради факта, че на външния пазар белите и в светли гами мрамори, като тези в с. Петрово, продължаваха да се търсят. От тук нататък обаче следваха разликите. Сондажните геоложки проучвания в Италия например се правеха на дълбочина до около 50 метра, а ние продължавахме да дупчим планината до 500-700 м, т.е. работехме  за този дето духа! Сметките ясно показваха, че кариерата не може да произведе 6 милиона кв.м промишлени мрамори, дори и да работеше по 30 часа в денонощието. Мрамор имаше, има и сега в Петрово, но докато количеството на залежите в Италия се правеше на база доказани при повърхностни огледи на находища, при нас върховен принцип беше принципът на химикалката и желанието да се угоди на министъра.

– Само заради напомпаните „разчети“ на проектантите ли петровските бели мрамори изчезнаха от картата на света, или защото нямаха пазар извън страната?
– Нито заради едното, нито заради другото, а заради констатацията на разни „експерти“, че наличието  на  затворени  пукнатини в структурата на мрамора, наричани „власинки”, създавали впечатление за напуканост на мраморните плочи и това понижавало качеството им и намалявало интереса към петровския мрамор.
      През 1979 година бях в Москва и в Двореца на конгресите и с учудване видях, че всички мраморни облицовки в тази представителна сграда имаха същия този „дефект” с „власинките“ и въпреки това се вписваха отлично във вътрешната  архитектура на интериорите.
– Вярваш ли, че кариерата в Петрово може да заработи отново?
– Какво аз мисля в случая няма никакво значение. Според мен обаче за петровския мрамор има пазар, макар и в количества, далеч по-малки от 6-те милиона кв.м годишно, които се предвиждаха преди 50 г. Казвам го най-отговорно.
Второ, петровският мрамор е по-плътен и по-хубав от този в с.Копривлен, където кариерата се експлоатира от израелска фирма, доколкото зная.
  Дали обаче ще се намери инвеститор, който да отвори наново кариерата в с. Петрово и да възобнови производството, не мога да гадая.
– Конкурентна ли беше цената на петровските бели мрамори?

– Разбира се, и затова си мисля, че кариерата не трябваше да бъде затваряна, тъй като е по-добре да получаваш малко, отколкото нищо.

– През 1976 г. вече си директор на окръжното предприятие „Водно стопанство“. С какво ще запомниш този пореден началнически период от живота ти?
– С първия и един от важните хидротехнически обекти в окръга – изграждането на напоителна система „Лешко” с язовир  „Стойковци”. Язовирът беше направен, за да осигурява вода за нуждите на местното земеделие, но  след „демократичните“ промени през 1989 г. регионалното земеделие беше изцяло ликвидирано и оттогава насам язовирът само по документи  се води като хидромелиоративно съоръжение. Иначе си е един най-обикновен селски рибарник.
– Не съм сигурен дали това е общовалидно правило, но познавам хора, които  са убедени, че в живота всеки сам си слага летвата на възможностите. Ти хващал ли си се на хоро, за което си бил сигурен, че не можеш да го играеш?
– Тогавашната кадрова политика не се интересуваше от това дали си съгласен, или не си съгласен със съответното ти кадрово назначение. Мен например никога не са ме питали искам или не искам да отида там и там. Казвали са ми, че това е решение на партийното ръководство и толкоз.
– Ами ако някой откаже да изпълни решението на партията?
– Това означаваше, че този някой доброволно си е направил харакири като ръководен кадър със съзнанието, че изпада и в пожизнена кадрова изолация.
– Очевидно си роден под щастлива звезда. Стигам до този извод, тъй като през пролетта на 1980 г. вече си заместник генерален директор на Строително-монтажния комбинат в Благоевград – най-голямата строителна организация в окръга. Това ли е „черешката на тортата“ в твоето професионално развитие?

 – За да бъда съвсем откровен с читателите обаче, ще кажа, че назначението ми в СМК си беше нещо средно между предизвикателство и таралеж… където не трябва, защото то съвпадна с времето, когато вече беше утвърдена мащабната жилищна програма, предвиждаща в окръга да бъдат изграждани по над 1500 едропанелни жилища годишно.
      След  пускането в действие на Домостроителния комбинат в Благоевград през 1975 г. жилищното строителство в окръга дръпна видимо напред и за 25 години бяха построени  повече от 35 000 едропанелни жилища и още около 6000, изградени по други строителни системи.
– Кое превръща един човек в добър професионалист – образованието, опитът или времето?
– Всички заедно, защото те са нещо като скачени съдове.
– Изграждането на правителствената резиденция край гр.Сандански, което продължи повече от 8 години, беше обвито в информационна мъгла. Защо беше така? 
–  Резиденцията, или Балнеосанаториум на  Държавния съвет, както е официалното й име, беше изградена по познатия силов начин, по който бяха строени НДК, залите „Фестивална” и „Универсиада” и разбира се, всички други такива „балнеосанаториуми“ у нас. През всичките тези „зад кадър“, както се казва, строежът се контролираше от УБО /Управление за безопасност и охрана/ и тази институция се стараеше да не се разгласява никаква информация от „кухнята“.
   Малко хора знаят например, че първоначално /през юли 1977 год./ строителството на обекта беше възложено на ГУСВ, но след като стана ясно, че трудовите войски нямаха опита, организацията и възможностите да довършат този сложен и скъп обект, през 1982 г. с решение на тогавашното окръжно партийно ръководство доизграждането му беше прехвърлено на Строително-монтажният комбинат в Благоевград .
      През есента на 1983 г. на мен, като заместникгенерален директор на комбината, ми беше възложено да изпълнява и функциите на началник на целия този огромен  за времето си строеж. Именно тогава грубият строеж  беше завършен, а две години по-късно, през есента на 1985 г., влезе в експлоатация  и целият обект.
       – В книгата си „Преживяното“ пишеш, че историята на строителството на резиденцията е уникална за условията на онова време. Какво й е толкова уникалното?
     – Уникална е например нейната архитектура, изборът й на място, ландшафтното й оформление, целта и начинът на изграждане, връзките с подизпълнителите, начинът по който ставаше финансирането на обекта, и т.н.
     Много малко хора знаят например, че изграденото под земята е кажи-речи, колкото и изграденото над земята. Още по-малко пък са тези, които знаят, че по настояване на УБО последният етаж на сградата бе съборен във фаза груб строеж, за да се изгради на негово място огромният президентски апартамент с площ от 950 кв.м.
 – Колко лева струваше на българския данъкоплатец тази резиденция, строена повече от осем години?
– Около 12 милиона лева по онези цени на материалите и стойността на труда. Ако трябваше всичко това да се строи днес, инвестицията щеше да е над 50 милиона лева. За жалост, като много други обекти, и тя беше харизана без пари на „подходящите“ хора.
– Доста интересна е тази сага с резиденцията?
– И ако се намери някой да напише изследване, история или нещо подобно за нея, ще бъде много интересно четиво.
– Какво си каза, след като цялата тази одисея с резиденцията приключи?
– Нищо! Чувствах се като изцеден. Няколко месеца по-късно започнах работа като началник на отдел „Строителен“ към Окръжния народен съвет -Благоевград. Мислех, че отивам на по-спокойно място, но се оказа, че колелото на т.нар. корпусно строителство е вече завъртяно, и беше дошъл ред за подготовката по посрещането на Дипломатическия корпус в града. Така и върху мен легна част от отговорността  по организацията и логистиката на това паметно строителство.
– С какво ще го запомниш най-вече?
– С факта, че то преобрази изцяло облика на Благоевград и му придаде една наистина европейска визия.  Казвал съм го и по други повод, ще го кажа и сега, че Благоевград хвана последния „влак“ и окръжното ръководство, начело с първия секретар на ОК на БКП Лазар Причкапов, успя да преобрази града само  за 18 месеца.
     Днес обаче, 33 години след официалното посрещане на Дипломатическия корпус в Благоевград,  което стана на 25.06.1987 г., в областния град не е построено нищо, което да е  по-значимо и по-стойностно, от това, което беше изградено през 1986 и 1987 г. За съжаление никой не си спомня и за хората, за които то се беше превърнало в кауза.
– През 2017 г. областното ръководство покани в Благоевград отново Дипломатическия корпус. Аз лично не можах да разбера за какво беше тази повторна визита?
– Навярно за да покажем на дипломатите каква разруха е настъпила 30 години след това. Друга причина не виждам.
– Най-тежката ти професионална битка с кое е била?
С недоверието, което много хора хранеха в своите възможности, с неграмотността и мързела, които проваляха доста от сроковете за изграждане на един или друг обект.

– Има ли нещо, за което да съжаляваш?
– Да! Не можах да отделя достатъчно време на децата и семейството си, за което и днес съжалявам.

– На кои хора искаш да благодариш днес за това което си бил и продължаваш да бъдеш?
– На съпругата ми инж. Гинка Филипова, която винаги ме е подкрепяла и вярвала, че не съм роден да ходя назад. Благодарен съм и на инж. Марко Стоянов, главния проектант на двете каскади, изградени на реките Санданска и Пиринска Бистрица. За мен той беше невероятен пример за широкоскроен човек и безспорен професионалист в тунелното проектиране.
– Нещото, което проектира възможно най-вярно твоето „аз“, кое е?
– Убеждението ми, че всеки проблем има решение, но то трябва да бъде намерено. Когато някой ми каже, че това не може да стане, аз казвам – може, но трябва да му се намери цаката.
– Днес кой  те презарежда със завидната ти енергия на тази твоя възраст?
– Животът и възможността да му се наслаждавам от камбанарията на моите 87 години.


Интервю на ГЕОРГИ БУЗОВ

Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *