Благодарение на (без)действащия Българо-македонски договор Скопие обезбългарява исторически личности и събития

Какво става днес в България? Само пандемия? Само протести? Не! Докато през последните 30 години всички (без изключение) управляващи ограбваха настоящето ни, превръщайки България в най-бедната и корумпирана страна, от 3 години насам тихомълком  протича друг процес на ограбване.

Откакто на 1 август 2017 г. в Скопие бе подписан т.нар. Българо-македонски договор за добросъседство, приятелство и сътрудничество под слепия поглед на национално обезкостената и задрямала нашенска интелигенция, на тъмно се търгува с българската история. В името на някаква наивно-дебилна загриженост за братята ни по кръв и език, на фалшива евроатлантическа солидарност и европейско бъдеще на Западните Балкани официална София унизително кляка пред Брюксел и Берлин. На каква цена? Приемайки Северна Македония в Евросъюза, искат да се примирим с десетилетния грабеж на българската история от Скопие. Сиреч от 1945 година насам. Същото уж демократично Скопие, което ни на йота не е загърбило коминтерновското минало, Титовия комунизъм, пръкнал отровния плод на македонизма.

КАК ИЗВЕДНЪЖ ПРЕЗ ОКТОМВРИ УПРАВЛЯВАЩИ СЕ СЕПНАХА, ЧЕ НЕЩО НЕ Е НАРЕД?!

Сепването дойде от „чукащия на портата“ декември, когато е насрочена първата междуправителствена конференция между Северна Македония и Евросъюза, която да реши да стартира ли преговорният процес. Политиците нямат мъжество и достойнство да признаят, че гордиевият възел на неприятности и беди се нарича „българо-македонски договор“. Още в навечерието на подписването му от премиерите Борисов и Заев ексдепутатът Велизар Енчев предупреди: „На 1 август договор няма да се подпише, или ако се подпише, той ще е във вреда на България“.

Подписалите го ловко прехвърлиха „горещия картоф“ на учени глави, залагайки капан в член 8. „В срок най-късно до три месеца от влизането на този договор в сила, с цел задълбочаването на взаимното доверие, двете Договарящи се страни създават на паритетен принцип Съвместна мултидисциплинарна експертна комисия по исторически и образователни въпроси, за да допринесе за обективното, основаващо се на автентични и основани на доказателства исторически извори, научно тълкуване на историческите събития“.

Тъй политиците хитро избягаха от обвинения в национално предателство. За три година Смесената комисия проведе 10 срещи, чиито печални резултати октомври  2019 г. горчиво обобщи шефът на българската част доц. Ангел Димитров: „Наблюдавам едно втвърдяване на позициите на нашите колеги, което не е продиктувано само от професионални мотиви. Има връщане към една стара нагласа, че ето, виждате ли, българите всъщност ни обичат и те ще ни помагат, но ние ще правим каквото си искаме“. Тази година пък призна: „Резултатите са близки до нулата“.

Най-големият порок обаче, превърнал комисията във схоластична говорилня, бе изначалното опорочаване на принципа, залегнал в договора: „Обективно и основаващо се на автентични исторически извори НАУЧНО ТЪЛКУВАНЕ на историческите събития“.

Политиците, приклещени от идващата декемврийска среща, се оплакват, че комисията не работи, че Скопие не само не отстъпва, ами настъпва. Сред тях

НАЙ-АКТИВЕН ОПЛАКВАЧ Е НАЙ-ВИНОВНИЯТ,

идеологът на безплодния договор, вицепремиерът Кр. Каракачанов. В края на 2018 г. той усети, че нещо му „пари под лъжичката“. На 8 декември си изпусна нервите и заплаши: „Няма да допуснем Северна Македония да се присъедини към Европейския съюз, ако продължават спекулациите по линия на общата история“.

Заплахата издаде слабост, маскираща признание: договорът не работи. На 17.10. открито каза: “Северномакедонците смятат, че договорът с България е лист хартия, с който могат да си избършат някои части от тялото“.

Липсата на политическа отговорност плюс научна експертиза – странно, защото зад вицепремиера уж стои цял Македонски научен институт! – се компенсираше с „юнашко самочувствие“. Усетено в думите: „Аз не дължа политическа коректност на никого, защото Македония е моя кауза. Затова заявявам напълно официално, че няма да приема хора с неясни възгледи и с обърнат прочит на историята да се промъкнат в НАТО и ЕС на гърба и за сметка на България и историческата справедливост; още по-малко, внедрявайки задкулисно македонския език“.

Но думите бяха бумеранг за произнеслия ги. Та кой призна официално македонскиот jазик?! Правителството, чийто силов министър е той, историкът, д-р по право в Югозападния университет „Неофит Рилски“ – Благоевград?! От момента, в който премиерът Борисов сложи подпис под договора, София de jure призна македонския за официален език на Северна Македония. Нищо че е югозападно българско наречие, инфектирано с няколко хиляди сръбски думи. Нищо че език се създава столетия. А не вследствие директива от Белград, оповестена в празничния брой на вестник „Нова Македониjа“ от 5-7 май 1945 г.

На 1 август 2017 г. с подписа на българския премиер София легитимира този изкуствен език, придавайки му  международна правна стойност. Така „демократичните“ управляващи „де факто се равниха“ на коминтерновския корифей и национален предател Георги Димитров. И се роди позорен парадокс! Днешните демократ-недорасляци анулираха историческата заслуга на Тодор Живков, който в началото на 60-те години на миналия век има смелостта да отрече позорното Димитровско наследство в македонския въпрос. Нещо повече, големият български историк-архивист Цочо Билярски през 2012 г., подготвяйки за публикация Стенограмата на разговорите на първия секретар на ЦК на БКП и председател на Министерския съвет Тодор Живков и Кръсте Цървенковски (председател на ЦК на Съюза на комунистите на СР Македония), проведена в резиденция Сандански на 19 май 1967 г., отбелязва нещо, от което управниците ни трябва да потънат от срам. „Нямаме амбицията да реабилитираме политически този излязъл от политиката държавник след 1989 г., който беше подложен на всестранна критика и унизителни репресии от съпартийци, от противници и от изследователите му. Но днес нещата могат спокойно и правилно от дистанцията на времето и след оповестените документи да бъдат погледнати и преценени без каквито и да било емоции. През изминалите години, откакто Живков е извън политиката, като че ли няма компетентен държавник и политик, така добре познаващ и отстояващ истината по българския национален въпрос“.

НО КАК СЕ РАЗВИ КЪЛБОТО НА СЪБИТИЯТА…

В средата на септември българските власти пращат обяснителен Меморандум на делегацията, работеща по въпросите на разширяването, с копие до Съвета на ЕС. Меморандумът изтече в македонските медии. Българските институции не съобщиха по официален път за изпращането му. Респективно българските медии мълчаха, докато Скопие не го публикува. Новото бе информацията: „България иска от страните в ЕС подкрепа на базата на документ с позиции срещу македонската идентичност и нация“.

На 9 октомври наш’те медии разпространиха новина: „Рaзтрeвoжeният Бoриcoв ce cрeщнa c външния миниcтър нa Ceвeрнa Мaкeдoния. С уточнение: „Прeмиeрът c oпaceния oт вкaрвaнeтo нa OМO „Илиндeн” и „мaкeдoнcкo мaлцинcтвo“ в Бългaрия в eднa пoлитичecкa рeзoлюция в Eврoпeйcкия пaрлaмeнт“.

Тъй „лъсна“ капанът, заложен в прехваления договор със Скопие. Там в член 11 се говори пожелателно: „Нито една от двете Договарящи се страни няма да допуска нейната територия да бъде използвана срещу другата от организации и групи, които имат за цел извършването на подривни, сепаратистки и застрашаващи спокойствието и сигурността на другата Договаряща се страна действия…, че няма да предявяват териториални претенции една спрямо друга“.

Гаранцията бе фишек, защото нямаше задължителен характер. За разлика от гръцко-македонския (Преспански) договор, който заклещи мераците на Скопие да тълкува както си ще историята, българо-македонският не задължи Скопие да промени своя Устав (конституция) и премахне клаузите, защитаващи измислените „македонски малцинства“ в Пиринска и Егейска Македония. Както и грабежа на историята. А днес София рони „крокодилски сълзи“, че щекотливата тема „македонско малцинство“ била повдигната и подкрепена с резолюция от Европарламента.

ПРЪВ ПРОЛЯ „КРОКОДИЛСКИ СЪЛЗИ“ ИДЕОЛОГЪТ НА ВРЕДНИЯ ДОГОВОР – МИНИСТЪР КАРАКАЧАНОВ.

За втори път. Първият бе декември 2018 г., когато прокуратурата нахлу в командваната от „Пиротска“ 5 Държавна агенция за българите в чужбина, занимаваща се с незаконна продажба на българско гражданство. Вицепремиерът се събуди през лято 2020-о и призна: „Комисията за решаването на въпросите за общата история с Македония не работи“. Призова да дадем ултиматум на Скопие: ако не се примири с въпросите от общата ни история, България да не подкрепя Северна Македония за ЕС. На 9 октомври дори намекна, че ВМРО може да излезе от управлението. Според него Македония „само използва България за членство в ЕС и НАТО“. Думите бяха „боксово кроше” за лъжепатриотите.

Пак на 9 октомври, след среща с външния министър на Северна Македония Буяр Османи, премиерът Борисов демонстрира оптимизъм. „Мнoгo ce нaдявaм Рeпубликa Ceвeрнa Мaкeдoния дa пoлучи нeoбхoдимитe увeрeния oт нac и дa върви пo пътя зa приcъeдинявaнe към Eврoпeйcкия cъюз. Трябвa дa ce нaпрaвят нeoбхoдимитe кoмпрoмиcи, кaктo мнoгo други нaпрaвихa“.

Тези „други“ бяха само гърците. Същите, които такъв „компромис“ сториха на Скопие с Преспанския договор, че го ЗАДЪЛЖИ ЗАВИНАГИ да спре ограбването на елинското културно-историческо наследство! Сториха го за минута на 17 юни 2018 г. с два подписа – на премиерите Ципрас и Заев. А Смесената комисия от три години безплодно спори за етническия произход на цар Самуил, на Гоце и пр. Нищо че историческите факти са категорични за българския им произход!

Колко истина струи от иронията на видния български писател от Пиринска Македония Валентин Караманчев: „Гръцките политици постигнаха съгласие по всички висящи и лежащи въпроси. Нищо не оставиха „за после“. Подписаха окончателен договор, нагазили със запретнати крачоли в Преспанското езеро, което плакне бреговете на двете страни. Българските политици не си запретнаха даже ръкавите. Претупаха преговорите. Оставиха най-същественото да обсъжда и решава „утре“ смесена комисия от историци и историчари“.

За жалост премиерът, бленуващ за лидер на Балканите, по-скоро играе ролята на агент за влияние на Скопие в Евросъюза, а не на държавник, отстояващ българския национален интерес. Личи от следните уверения към втвърдилото позициите си Скопие: „Вaшитe грaждaни трябвa дa знaят, чe в Бългaрия имaтe и винaги cтe имaли нaй-гoлямa пoдкрeпa и чe прocтo трябвa дa нaпрaвим тaкa, чe

ИСТОРИЯТА ДА Е МОСТ НА ПРИЯТЕЛСТВО,

а не скъсан мост, пo кoйтo дa нe мoжe Рeпубликa Ceвeрнa Мaкeдoния дa прeминe“.

Наивното пожелание изказа в края на срещата с македонския външен министър Буян Османи. Но там премиерът изказа особена истина: „Пoлитичecки игрички нe трябвa дa имa“.

И улучи десетката. На 23 октомври в „политическата игричка“ София-Скопие се включи „стар играч“ – експремиерът на Р Македония Любчо Георгиевски. Същият се самоопределя като българофил, който през юни 2006 г. придоби българско гражданство. Политпенсионерът дойде у нас като посредник между София и Скопие. Бе подходящ за „политическата игричка“ на Заев. Остро и с основание критикува политиката на българофобия на наследника си на премиерския пост, екслидера на ВМРО-ДПМНЕ Никола Груевски, открито наричайки го „сърбофил”.

Известният македонски интелектуалец и журналист Владимир Перев дни преди Любчо да кацне в София прогнозира провала на мисията. В статия, публикувана във Faktor.bg, („Българо-македонската история от драма се превръща във фарс“) четем: „Би било нелепо, ако не беше трагично, да чуем новината, че Зоран Заев изпраща Любчо Георгиевски на „помирителна и обяснителна“ мисия в София, за да може той чрез връзките му и несъмнения си авторитет в македоно-българските отношения да излекува недоразуменията около работата на Смесената македоно-българска комисия. За тези, които са по-добре информирани, тази новина предизвика учудване и объркване, главно поради подгряването на някои неоснователни надежди, че нещата ще се променят. Георгиевски измисля нещо като „Deus ex machine“, магическа пръчка на магьосника в международните и държавни отношения между нас и България, магическа пръчка, пазена дълго на някои тъмни и скрити места“.

Вл. Перев ясно обоснова провала на посредника: „Мисията на Георгиевски в София е безнадеждна, не искам да казвам, че е безумна, но е близка до политическо безумие.

ПОВЕЧЕ ОТ СТО ГОДИНИ ВСЯКО ПОКОЛЕНИЕ В МАКЕДОНИЯ (И БЪЛГАРИЯ) СЕ БОРИ ЗА СВОЕ И МЕЖДУНАРОДНО САМОУТВЪРЖДАВАНЕ.

Допреди десетилетие съдбата беше милостива и склонна към… македонците в тази борба. Сега времето се промени и новото поколение македонски патриоти трябва да вземат “горчивото хапче” за себепрепознаване. Ето защо мисията на Георгиевски е безнадеждна. Времето е срещу него. Той е политик от едно минало поколение и успехът му в споразумението Георгиевски-Костов е колосален, неподвластен на времето…

Днес той няма нито капацитета, нито количеството гласове и подкрепа, за да може да говори със съответната сила, достойна за уважение. Зад него е машината на СДСМ и Заев, но разделенията в тази партия по отношение на “българския въпрос” са толкова очевидни, че би било по-добре да се дистанцира от тях и да преговаря само със силата на собствения си авторитет. Ето защо този път “историята от драма се превръща във фарс”.

Точно така. Разиграващото се надиграване в българо-македонските отношения можем да наречем ФАРСОВИ ИГРИЧКИ, осмиващи днешните бугарски и македонски политичари и техните научно титулувани измекяри (тур. слуги), членове на т.нар. Смесена комисия. С тази разлика: по качества разиграващият се фарс е неизмеримо жалък и мизерен в сравнение със средновековната италианска комедия (commedia del’ arte), осмиваща лекари шарлатани, господари скъперници, дебелобузести кюрета и военни лица глупци. 

Тревожно „загриженият“ за „бугарско-македонските односи“ Георгиевски предупреди какво би станало, ако през декември София спре Скопие. „Евентуално вето од страна на Бугарија кон Македонија би било на штета на двете земји и ќе предизвика повторно создавање на антибугарско расположение во Македонија”. Думите изрече в Скопие на 15 октомври в емисията „360 Степени“ на TV „Алсат”. Теза фалшива, като се има предвид неотстъпчивото поведение на македонистите в комисията.

Защо е тъй? Докато наш’те бъзльо-политици мънкат за компромиси и се чудят – да пуснем ли или не „бракята“ на преговорната „писта“ към ЕС – македонските им колеги открито подкокоросват техните историчари на неотстъпчивост. На 19 октомври президентът Стево Пендаровски рече в Института „Крсте Мисирков“: „Негирањето (отричането) од Бугарија на македонскиот јазик е измислен проблем, тие мора да го прифатат македонскиот јазик како реалност и тука нема што да се преговара”. Същият на 21 юни м.г. в интервю за „360 степени“ на Алсат М. каза: „Неспорна историска вистина е за сите што имаат малку сознаниjа од тоj историски период, дека Гоце Делчев се изjаснувал како Бугарин. Но дали не е историска вистина стопроцентна дека Гоце Делчев се борел за македонска држава, автономиjа, независна држава, па дури и на краjот оставил аманет (завет) неговите коски да почиваат во независна Македониjа“.

Тъй г-н Стево доразмъти мътния казан „обща история“. Приет още в договора обаче, терминът „заедничка историjа“ не задоволява Скопие. То предлага фалшиви заместители : „преплетена“ и „споделена история“.

Ако оприличим Македония на дом, в който съгласно македонистката теза векове са живели „македонци“, как да обясним отсъствието им в извори и статистики, и наличието на българи, власи, гърци и албанци?!

НА ИСТОРИЧАРИТЕ СИ СКОПИЕ Е НАРЕДИЛО ДА РЕШАТ НЕВЪЗМОЖЕН КАЗУС.

Да докажат, че известно време в дом „Македония“ са живели, споделяйки обща история, „бугари-татари“ и „македонци-славяни“. Но как да стане, когато в нотариалния акт, заверен от Клио, музата на историята, до 1945 г. изворите подло мълчат за „македонци“, а „говорят“ само за „бугари“, гърци, власи, шиптари, турци и пр.!

Тогава къде е разковничето? На 14 октомври 2020 г. доц. Наум Кайчев, зам. председател на българската част от комисията, каза: „Пак повтарям, разковничето на решенията не е в някакви “отстъпки”, още по-малко в “търговия от пазарен тип”, а в изворите и техния анализ“.

Прав е. Но ето факти, доказващи, че не е точно тъй. Комисията работи на тъмно, без публично оповестени резултати. Дори учените нямат достъп до протоколите от разговорите, за да разберем кой какво говори! Оттук и спекулациите…

Че сме на 111-о място по свобода на словото, го доказват фактите. За разлика от софийските медии, от скопските научаваме далеч повече, макар и приблизително, що е договорено в комисията. Е, и в Скопие не са докрай ясни, защото и те „губят“ в нещо. Но „загуба“ поносима: в приетия договорен текст за дадена личност липсват термините „българско“ или „българин“. Така, базирано на изначално скопения договор, Скопие методично постига целта: обезбългарява исторически личности и събития.

Най-пресен пример. Доказва как нашенските представители, чат-пат явяващи се по  наш’тe TV студиа, са всъщност амбулантни търговци, продаващи българската история. На 15.10.2020 г. в 12,28 ч. българската информационна агенция „Фокус“ пусна в превод от „македонски“ текст, излъчен в емисията „360 градуса“ на тв „Алсат“. Под заглавие „Поредна среща на българо-македонската историческа комисия. Ето петте личности, за които вече се договорихме“ четем: „Българските и македонските историци в Смесената комисия днес отново ще седнат на същата маса в Скопие, една година след последната среща, а в същото време властите в Скопие са в очакване да бъде насрочена първата междуправителствена конференция, което би означавало начало на преговорите с ЕС. Досега историците от Северна Македония и България са постигнали споразумение за съвместно честване на пет исторически личности и са изпратили такава препоръка към правителствата на Скопие и София, а оценките са, че тепърва предстои да бъдат отворени най-трудните теми, предвид търканията на политическо ниво около Гоце Делчев и македонския език“.

Следва изброяване на шестте (а не пет!) личности, за които има съгласие за съвместно честване: Св.св. Кирил и Методий, Свети Климент, Свети Наум Охридски, цар Самуил и Григор Пърличев. Св. Климент е наречен „един от най-видните ученици на Кирил и Методий“ и „основател на Охридската книжовна школа“, Св. Наум – „един от основоположниците на славянската писменост, който се смята за най-младия ученик на Кирил и Методий, участник в Моравската мисия“. Но де са били нашите представители, за да наложат на колегите си премълчана истина? Че Св. Наум е основател на Преславската книжовна школа. Архиважно: от Преслав тръгва разпространяването на българската азбука (кирилицата) в Русия и славянските земи!

Казусът „Цар Самуил“ заслужава отделно разглеждане. Тук ще се взрем в приетия текст за Григор Пърличев. „Съвместната комисия обсъди и съвместно честване на видния писател, роден в Охрид и автор на известната поема „Сердарят“. Накратко за него в Уикипедия: „Григор Ставрев Пърличев е български възрожденец, учител, писател и преводач от Охрид. Пърличев е един от най-дейните участници в борбите за въвеждане на български език в училищата и черквите в града през 60-те години на XIX век“.

Тук изниква въпрос недоумение. Защо комисията говори за българския възрожденец само като „автор на известната поема „Сердарят“? Ето как нашите представители са поругали паметта на Григор Пърличев (1830-1893). Тя не е писана на родния му език, а на гръцки! Така е премълчано цялото му родолюбиво дело. Да, с прочутата си поема “Сердарят”  Григор Пърличев печели ежегодния поетичен конкурс в Атина през 1860 година. Македонските историчари я налагат над мекушавите им колеги. А те, особено проф. Кирил Топалов, експерт и преподавател по възрожденска литература, знаят отлично колко пламенен патриот е бил Пърличев.

Ще приведем любопитен епизод. „Когато става ясно, че Пърличев (в Атина известен с името Γρηγόρης Σταυρίδης – Григорис Ставридис – под което е бил записан в университета) е българин и няма да се откаже от народностното си чувство за сметка на елинизма, атинските му приятели го изоставят, а един от неуспелите кандидати в поетическото състезание, професор Орфанидес, го напада в пресата заради народността му, пишейки, че има долен племенен произход, и го обвинява, че е проводник на руските интереси, които работели срещу панелинизма. В отговора, публикуван в гръцките вестници през май-юни 1860 г., Пърличев отхвърля клеветите на Орфанидес, че е орган на руската пропаганда, и пише: „Да, българин съм, дори варварин, ако искаш. Но тоя варварин… без труд те би – тебе, стария поет. Сега перчи се колкото щеш, че си от Смирна, т.е. съотечественик на Хомер“.

През 1869 г. Пърличев след завръщането си в Охрид в училищата отново въвежда българския език. Ето как в автобиографията си описва тези събития: „Когато към средата на априлия върнах се в Охрид… извъргнахме елинский язик, когото беха пак възцарили във времето на мъките ни. Въведохме българский“.

Нека приведем оценка на Пърличев от проф. Кирил Топалов, член на Смесената комисия. „Той и братята Димитър и Константин Миладинови имат изключителни заслуги за възраждането на македонския край на България. Това са патриоти, мъченици, родолюбци, които ние трябва да тачим, трябва да се изучават в учебниците от нашите деца“.

А за поемата „Сердарят“ проф. Топалов отбелязва: „Пърличев така съвършено научава гръцки, че в биографията си пише: „Когато станах студент и слушах погрешките на моите преподаватели, се срамувах заради тях”. Това му дава възможност да напише своята поема „Сердарят”. Главният герой на тази поема е Кузман войвода, който е действителна личност, предводител на законна чета срещу албанските разбойници. Пърличев, като поет романтик, представя момента, в който Кузман се противопоставя на албанците… Поемата е написана на съвършен език. Там се събират три поетики – на Омир, поетиката на нашата юнашка песен и на личната поетическа визия и нагласа на Пърличев, който е роден поет. Затова и поемата е направила такова голямо впечатление на конкурса през 1860 г. в Атина. Конкурсната комисия му дава наградата лавров венец и 3000 драхми. Поетичното състезание, което може да бъде сравнено по значение с античните олимпиади, е най-голямото културно събитие в Гърция. Накрая председателят на комисията обявява победителя със следните думи: „Имаме произведение, което е невероятно. В него всеки стих блести като чист бисер“. След това отваря малкото пликче, което съдържа името на автора, там пише следното съкращение – Г.С.П., и нищо друго. Всички се питат кой е победителят, а Пърличев, който се е подпрял до една колона в залата, не може да повярва, че това е той.

Пресата и културната общественост в Гърция няколко години се занимават с Пърличев и неговата награда. Отначало печатат откъси от поемата и започват да гадаят кой ли е нейният автор. Накрая Пърличев разкрива истината на един от професорите в журито. По време на разговора си с него той ясно заявява, че е българин. Това поражда голямо разочарование и оттук тръгва и дискусията. Дават му наградата и след това избухва „бомбата” в печата. Едни продължават да настояват, че Пърличев я е заслужил, а други твърдят, че той е застъпник на чужди пропаганди. Дискусиите и споровете продължават повече от 10 години.

Това, което обаче проф. Топалов пропуска, а то е важно: в поемата не е споменат етническият произход на главния герой Кузман войвода. Българин, но това е още по времето, когато в сърцето и ума Пърличеви още не е проникнала Паисиевата искра на националната пробуда.

Формулираната договореност за съвместно честване на Пърличев осакатява светлото дело на неговия живот в името на фалшива политкоректност, та да угодим на Скопие. За да докаже гузното признание на Ангел Димитров за работата на комисията („резултатите са близки до нулата“). Нещо по-лошо: във и чрез комисията Скопие перфидно постига целите си: обезбългаряване на исторически личности и събития. Не е ли това националнихилизъм и гавра с паметта на хилядите български свещеници, учители, занаятчии, селяни, революционери, загинали за Македония?!

НЕ Е ЛИ ТОВА СЛЕДСТВИЕ НА НЕВЕЖЕСТВО, НАПОСЛЕДЪК НАГЛО ДЕМОНСТРИРАНО ОТ ЛЪЖЕВОЙВОДИТЕ ОТ „ПИРОТСКА“ 5 С НЕЛЕПОТО ИМ ПРЕДЛОЖЕНИЕ ЗА ЧЕСТВАНЕ НА 24 МАЙ?

Тази наглост е не само следствие на безконтролно упражнявана власт, а и на духовна слепота, родена от атеистичното образование и възпитание, наследено от комунистическата власт! 

Какво ще стори София? Ще пусне ли Скопие по „правия коридор“ към Евросъюза? Не би трябвало! Не само в училище, но и в политиката има „поправителен изпит“. Защото – обратно на твърдението на Л. Георгиевски – нашенската българска мекушавост, мултиплицирана с поразителното историко-културно невежество на политическата клика, ще окрили още повече „дълбоката държава“ в Скопие, от която се оплаква експремиерът Георгиевски. Македонизмът, окопан в наука и просвета, в държавни институции, получава нови възможности да протака решаването на въпроса за спирането веднъж завинаги с ограбването на българската история.

Защото, за разлика от нашенската мизерна откъм експертност дипломация, македонската действа енергично на широк фронт, по всички азимути. Умело сее в Европа лъжи и фалшификации за някаква „велика македонска цивилизация“. Потвърждавайки мисълта на Джонатан Суифт: „Който разказва лъжа, рядко забелязва какво тежко бреме поема; за да вдъхне достоверност на една лъжа, той трябва да измисли двадесет такива“.

Там, където изворите еднозначно говорят за етническия произход на исторически личности и събития, България на трябва да отстъпва „нито крачка“. Обратното е предателство и гавра с паметта на хилядите македонски българи. Не е ли прав В. Караманчев: „Фактите са еднозначни. При тях няма „и така, и вака“. Гоце Делчев е българин, от Кукуш – и точка! Самуил е български цар – и точка! Братя Миладинови от Струга са издали в Загреб „Български народни песни, а не „македонски“. И точка! Григор Пърличев е наречен в Атина „Български Омир“, а не „Македонски“. И точка! Никола Вапцаров е българин от Банско. Яне Сандански е българин от село Влахи, кракът му не е стъпвал оттатък Огражден“.

Какво следва? Тъй както Атина принуди в Преспанския договор Скопие да се откаже завинаги от гръцкото културно-историческо наследство, София трябва да наложи в анекс към договора клауза, ясно очертаваща „червена линия“, под която (от VІІ до края на Първата световна война (1944 г.) ясно да пише: в Македония живеят българи. Този период да бъде изключен от темите на Смесената комисия, схоластично спореща за етнически произход и език. Да, Гоце, Даме, Яне и др. са общи герои. Но българи, македонски българи. Няма как една личност хем да е риба, хем рак!

Това, което липсва у сегашните политици, е недоимък на личностно мъжество и морална доблест при защита на националния интерес. Най-точно го е казал Патриархът на българската литература Иван Вазов, чиито корени са в Тетовско, Вардарска Македония: „Ний бедни сме, ний слаби сме в света, / защото липсва в нас великото, светото, / ний нямаме таз гордост – мъжеството / и туй геройство – любовта“.

НИКОЛА СТОЯНОВ

Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *