Благоевградският алпинист Георги Илков свали обеците и тръгна да покорява 7-хилядника вр. Ленин с парче осолена сланина, коса, брада и кило лекарства

Известният благоевградски алпинист Георги Илков в понеделник отлетя за Киргизстан, където смята сам да покори връх Ленин. Той е вторият по височина връх в Памир и един от сравнително лесните за изкачване седемхилядници в света, но въпреки това неговите 7134 м са достъпни само за много добре подготвени алпинисти. А Георги се готви за този тур от миналата година. Разговаряме с него 2 дни преди да започне да стяга раницата си.

– Жоро, в края на юни хората тръгват към морския бряг, а ти към ледовете на Памир. Какво е това – екстравагантност, предизвикателство или любов?

– Мерак. А, както е известно, той последен умира. При това на топло трудно вирея, а студ много търпя.

– Какъв ще е маршрутът ти от летище София?

– Тръгвам на 1 юли, защото от този ден до 20 август се смята периодът от годината, когато е най-подходящият климат за качване на Ленин. Първият ми полет е до Истанбул, после следва самолет за Бишкек, където ще съм на 2 юли. Там ще нощувам, следва вътрешен полет до Ош, който е известен като „южната столица” на Киргизстан и е най-близкото населено място до връх Ленин. Самото изкачване започва с трансфер до базовия лагер Ачик-Таш, който е на 3600 м височина. И оттам започва аклиматизацията. А тя е совалка – дни наред катерене нагоре и надолу. Първо се изкачвам на височина до 4800 метра, после слизам в базовия лагер, след така отново нагоре – и така 4 пъти, докато най-после стигна Ленин. Аклиматизацията е най-важното нещо при тези изкачвания. След нея имам 2 дни почивка. Продължавам само ако позволи времето, защото никой връх не заслужава да умреш за него. Иначе общо изкачването от последния лагер до върха е 11 часа, а слизането – около 4.

Миналата година, когато с колегата от Планинската служба в Благоевград Захари Петров изкачихме Елбрус, който е 5642 метра, имах проблем точно заради аклиматизацията – на 5600 метра височина усетих силно затруднено дишане, а един руснак дори припадна. Тогава със Захари бяхме с обща раница, в която имаше термос с чай и ядки, та не ни тежеше излишен багаж, но кислородът горе е много разреден и затова качването беше много тежко. Отделно се изви и страхотен вятър. То всъщност и слизането не беше по-леко – 4 часа се връщахме до първия лагер, но междувременно падна мъгла и не можехме една крачка да направим. Тогава 4 души загинаха.

– Качването ли е по-трудно, или слизането?

– Слизането, защото си изморен. Към Елбрус тръгнахме в 23.00 часа и в 8,30 сутринта бяхме там, като на един ледник, дълъг 8 км, се наложи да се връзваме. Тръгнахме без радиостанция, всеки сам за себе си, GPS-ът отказа, около теб едни планинари щъкат, като на главната улица е – гъчкано с хора, но в същото време знаеш, че ако паднеш, няма кой ръка да ти подаде, няма никой да се сети даже едно яке да ти хвърли на главата, ако те види, че си умрял. Елбрус е най-високият връх в Европа и напливът към него по всяко време е огромен.

– За какво мислиш, докато се катериш нагоре?

– За нищо не мислиш, само блъскаш, блъскаш, пълна хамалщина, още една крачка нагоре и още една… Не ти минава през ума, че през 1979 г. тук загинаха наведнъж 8 души. Понякога, ама много инцидентно, ти се мярка през главата мисълта: „Какво правя тук, вместо като другите хора да се излежавам сега на плажа с чаша мохито?!“, но бързо ти минава. Може би, защото не обичам морето и хич да не го видя до края на живота си, няма да ми е мъчно за него.

– Сега да се върнем към началото – кога и къде беше първият баир, който изкачи?

– Не помня, но беше с татко /бел.ред. покойният журналист Иван Илков/, който ме запали по планината. Той беше и спасител, и алпинист. Бях малък, когато ме мяташе на гърба си на чешко самарче и покорявахме с него върховете в Пирин и Рила. Тогава дори не съм се замислял това ли ще е бъдещето ми. Просто знаех, че ще го правя. И много съжалявам, че татко не е жив, за да ме изпрати на път към Памир. Знам, че много щеше да се радва и да се гордее с мен. Миналата година, когато качих Елбрус, той беше много щастлив, защото това стана точно 50 години след като той беше покорил този връх. И като се върна от Памир, първата ми работа ще е да изпълня предсмъртното му желание да разпилея праха му от връх Вихрен.

– Колко ти излиза покоряването на връх Ленин и кой плаща за това?

– Грубо ми излезе 7000 лв., без да броя дребните суми от по 100-200 лв. Ами само двупосочният билет е 1200 лв. А платиха приятели с добър бизнес, които са категорични, че не желаят никаква реклама.

– Сам ли организира пътуването си, или нае агенция?

– На руска агенция платих.

– Какво е включено в сумата?

– Като се започне от самолетните билети и се стигне до осигуряването от тяхна страна на палатки по междинните лагери, храна, газ за примуса.

– А ти с какъв багаж тръгваш?

– Да ти кажа – още не съм го стягал, и какво винаги ще го направя в последния момент, но най-важните неща са пухен костюм, височинни обувки до коленете, тениска, защото диапазонът на температурата там е от минус 30 до плюс 30 градуса, задължително слънцезащитен крем с много висок фактор, понеже на Елбрус ушите ми се напукаха… Трябват още котки, челник, спален чувал, поларени долнище и горнище, специални ръкавици – първо мериносови, после пухени, и шапка, щеки, каска, очила… Маска няма да вземам, защото майка ми купува тензухени – хем дишаш през тях, хем предпазват що-годе. Пуснал съм си коса и брада, защото те също частично ще ме предпазят от студа, иначе ходя гладко обръснат, не мога да понасям окосмение по себе си. Ще взема и телефона, ако реша в последния момент, че искам да се снимам на върха до статуята на Ленин, както и външни батерии за телефона. Трябва като цяло да се побера до 15 кг, мисля, че толкова беше разрешено за самолетните полети. И сигурно 1 кг от тях ще са лекарства – задължително за разстройство, аспирин, който отваря кръвоносните съдове, много магнезий за мускулните спазми. Абе, събира се багаж – 3 кг са ми само обувките, които са модел „Еререст“ и ги намерих много на сметка, 800 грама са котките, 1,5 кг е якето, сложи 4-те чифта височинни чорапи, които са по 100 лв. единият чифт, спалния чувал…

– Алкохол?

– Е, не, няма да помъкна от България, а и за мен е глупаво да пиеш алкохол при такива височинни преходи. Още повече че в базовия лагер има бира, водка, ако си много на зор, можеш да си купиш, и то на страшно ниски цени. В Русия е много евтино – миналата година се чудех как да похарча 20 000 рубли. Един пуловер от овча вълна, при това без да се пазаря, ми излезе 15 лв., за 2,50 лв. си купих страхотни ръкавици, а в базовия лагер бутилка водка се продаваше за 5 долара – по-евтино, отколкото в Благоевград. Алкохол няма да нося, но ще си откарам един килограм домашно овкусена с мерудии сланина – от един приятел, който я прави много хубава. Тя дава много енергия, страхотна е за такъв преход. И дано успея да я прекарам през летището в Истанбул, че миналата година там ни взеха газта за примуса. А, да не забравя – и 3 стека с цигари ще нося плюс специална запалка със загряващо се телче, защото ми се е случвало нависоко да не мога да запаля и тогава направо се поболявам.

– Абе тия цигари как се връзват с катеренето?

– Да ти кажа – още не ми пречат. Слава Богу, не ме е спипал и артритът, и кръвното е наред. Като се появят, ще забавя темпото.

– Няма ли покритие телефонът на такава височина?

– Не, но пък в базовия лагер освен храната, която ти е оставена, можеш да ползва интернет срещу 5 евро на час, има и сателитен телефон, обаждането по който е 2-3 евро на минута. Можеш дори да си наемеш уоки-токи и да ползваш медицински услуги.

– А ако, както се движиш сам, паднеш някъде и счупиш крак, как ще извикаш спасители?

– Ами не ги викаш – падаш, замръзваш и умираш. Ако някой друг алпинист те настигне, като те види паднал, само те прескача и продължава. Това за взаимопомощта в планината е филмова измислица. В планината всеки оцелява сам.

– Какво друго, свързано с алпинизма, е филмова измислица?

– Ами това, че при замръзване трябва да се разтриваш със сняг. Няма логика. Спасява те само постепенното затопляне.

– При гръмотевична буря има ли специален начин за опазване?

– Няма, прибираш само металните неща в якето, което ме подсеща, че трябва да си оставя в Благоевград обеците, защото хем могат да привлекат светкавица, хем държат студено. Пъхаш всички такива неща в якето и се молиш да оцелееш.

– Визи и застраховка имаш ли вече?

– Да, визата се взема на летището в Киргизстан, от там ще взема и разрешително за навлизане в гранична зона, имам и застраховка, която е задължителна и излезе много евтино – около 80 долара.

– Шерпи ще ползваш ли?

– Не, предпочитам сам.

– Близките ти как приемат тази твоя планинска авантюра?

– Дъщеря ми е Ивана е притеснена, а майка ми не искам и да я мисля – само повтаря: „Умната!“, ама тя си знае какво й е.

– Имаш ли си някакъв талисман, който носиш с теб по време на изкачването?

– Не, нищо такова, макар че този път ще взема едно тъкано нещо, което ще развея от върха. Не е българското знаме, нещо друго е, но няма да кажа предварително, направо на снимката ще го видиш. Знам, че всичко ще е наред. Само се моля времето да е хубаво, защото от 15 дни не е спряло там да вали.

– Дъщеря ти също ли е алпинистка?

– Тя е на 17 години, но видимо не я влече планината. Задоволява се само със ските.

– Освен алпинист ти си и спасител. Броиш ли в колко акции си участвал и колко души си спасил?

– Не и не знам някой от нас да ги брои. Това са 20 години, през които съм участвал в едни от най-тежките акции. Миналата година за 3 дни имахме няколко случая с белгийци, после бяха гъбарите под Рибни езера, или онзи случай с групата на Рилския манастир, когато водачът на групата бе оставил, противно на всякаква логика, младеж със счупен крак в компанията на две момичета, а той бе продължил напред с останалите. Абсолютна безотговорност. Даже труповете, които съм свалял, не съм ги броил. Тежка, неблагодарна работа, за която ни отпускат по 10 лв. командировъчни, макар че никой от нас не ги иска тези пари – в планинската спасителна служба сме все пак на доброволни начала.

– Защо неблагодарна?

– Ами защото, като спасиш някой, той смята, че едва ли не това е твое задължение, и веднага те забравя. Имахме преди време случай с дъщерята на една депутатка от НДСВ – момичето бе закъсало над манастира, беше изпаднало в хипотермия, намерихме я, свалихме я, нахранихме я, дадохме й наши дрехи да се стопли, после дори дрехите не ни върна.

– Кои са най-тежките ти случаи?

– Тежък… не знам, те всички са тежки. На Коледа през 1999 г. – помня, тъкмо бяхме седнали на масата, когато се обадиха за загубен турист. 7 дни го търсихме, накрая го намерихме на Смрадливото езеро замръзнал и 4 часа влачихме надолу трупа му в чувал. От Синаница съм свалял умрял, откъде ли не.

– През лятото или през зимата по-често се губят туристите?

– Като че ли през лятото, защото напоследък стана модерно да се катериш в планината, само дето някои изобщо не са подготвени – идват девойки с токчета например или без връхни дрехи. През зимата планинарите като че са по-подготвени, но когато се загубят, по-трудно ги откриваме, защото отнема време, докато се събере групата, докато натоварим техниката, носилки, вакуумните матраци… А и на самите нас ни е по-трудно през зимата да ги търсим заради метеорологичните условия.

– Колко души сте в Планинската спасителна служба в Благоевград и до каква степен ви помага държавата извън 10-те лв. командировъчни?

– Главно с екипировката помага – държавата плаща 70% от стойността й, а ние покриваме с лични пари останалите 30%.

– За каква сума говорим?

– Един комплект струва около 2000 лв. Но и не ги купуваме всяка година – едни ски спокойно можеш да ги ползваш 5 години.

– Научиха ли се вече туристите да си правят планинска застраховка?

– Да, повечето имат. Застраховката е 20-30 лв. на година, допълнително се плащат 10-15 лева за хеликоптер, ако се наложи да го ползват, но и при него има ограничения – не можеш да очакваш да дойде, ако само си си изкълчил глезена. Не е скъпо, има и 3-дневна застраховка, така че всеки може да си ги позволи.

– Самият ти губил ли си се в планината?

– За губене не съм, но съм закъсвал. Беше през 1997-1998 г., когато закъсах на Кончето. Беше през зимата, а аз бях сам. Не можах да стигна до заслона, затова се вързах на ръба, за да не падна, ако заспя, и така изкарах нощта. Сега е друго – половин България ходи да си прави снимки на Кончето. Прочели в интернет, че има нов заслон, и хукнали нагоре. Модерно е в днешно време да си турист. Ех, ако можеха и да са подготвени… И това е главно през лятото, където от народ не можеш да се разминеш. През зимата по-ги няма тези цигании.

– От миналата година ти почти не си се прибирал в Благоевград – непрекъснато обикаляш планините. Докога ще продължаваш така?

– Явно ще е цял живот. Докато можеш, се катериш, а човек може много – баба Величка, която държи заслона на Леденото езеро, е на 74 г. все пак.

– Работиш ли нещо?

– Не, но наесен започвам – отново в планината, в базата на Рилските езера.

– В Благоевград на равно не си ли замислял някаква работа?

– Категорично не, нещо не се виждам вързан на работно време от 8 до 5. Единственото поносимо нещо тук е Бодрост, макар че сега слизам оттам и да ти кажа, не съм виждам такава пустош – старите измряха, младите не се качват и сега горе няма кой две думи да ти каже.

– Накъде догодина?

– Ще видя как ще ми понесе височината над 6000 метра и ако всичко е наред, за 3000 долара през следващата година смятам да посетя 3 върха в Хималаите. Ще ги пробвам за 45 дни.

Разговаря ВАНЯ СИМЕОНОВА

Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *