Благоевградският футболист Д. Петков-Макето иска да завърши кариерата си в родния „Пирин“

Димитър Петков-Макето е роден на 24.08.1987 г. в Благоевград. Започва с футбола в ДЮШ на „Пирин“, после продължава в школата на ЦСКА. У нас играе за „Миньор“ /Пк/, „Славия“, ЦСКА, „Ботев“ /Пд/, „Локомотив“ /Мз/, „Черно море“, „Бдин“, „Монтана“, „Марек“, „Септември“ /Сим/, „Ботев“ /Вр/, „Царско село“ и „Вихрен“. На няколко пъти пробва късмета си в чужбина с грузинския „Зестафони“, кипърските „Арис“ /Лимасол/ и „Елпида“ /Скилофагу/ и молдовския „Тираспол“. През есента на 2019 г. премина в литовския „Атлантас“ /Клайпеда/, след като се раздели със санданчани.

За впечатленията от престоя в Прибалтика и бъдещите му планове разговаряме с Макето по време на ваканцията, която 32-годишният футболист прекарва в родния Благоевград, в компанията на семейството си.

– Маке, честита Нова година! Има ли яснота около футболното ти бъдеще към този момент?

– Благодаря, за много години! Все още няма, възможно е да се върна в Литва за поне още 1 година, дали това ще се случи, ще знам към средата на този месец.

– Споменавал си, че перспективите пред досегашния ти отбор „Атлантас“ /Клайпеда/ се очертават като твърде добри за следващия сезон…

– Така е, доста спонсори се навъртяха около отбора в края на първенството. Уверението на ръководството е, че ще се привлекат нови качествени футболисти и целта ще бъде 3-4-о място през тази година, защото няма какво да се заблуждаваме, първите две места поне на този етап са трайно окупирани от грандовете „Судува“ и „Жалгирис“. Във времето преди аз и Стефано /б.а. – ексвратарят на вихренци Стефано Кунчев, с когото заедно предприеха последното предизвикателство/ да пристигнем в „Атлантас“, нещата там не са били никак добри. Предишният президент е довел клуба едва ли не до фалит, но сега ситуацията е по-скоро оптимистична. Клайпеда е голям, спортен град, с акцент върху баскетбола и футбола, които са атрактивни за спонсорите.

– Имаш ли обяснение защо постепенно стихна интересът към теб от страна на местните грандове, който беше факт в началото на прибалтийската ти авантюра?

– Пристигнах в Литва за втория дял от първенството и след първите ми изяви в „Атлантас“ вероятно съм се сторил различен и интересен футболист, макар че през цялото време играх на непривичния за мен пост централен защитник. Според местните специалисти се представях добре, неколкократно влизах в класацията “11-те на кръга” и водещите отбори започнаха да ме следят под лупа. По едно време плъзнаха непотвърдените и до днес слухове, че нашият отбор продава мачове. Вероятно това замрази интереса на „Судува“ и „Жалгирис“ към нашия тим, и в частност към мене. Аз съм доказал, че съм човек на честта, абсурдно е да се набърквам в подобни каши. Категорично твърдя това и за колегите си, играехме колкото ни позволяват силите във всеки мач, но както и да е, това е в миналото.

– Каква е генералната ти оценка за футбола в Литва?

– Аз, особено в по-младите си години, минавах за агресивен, твърд състезател. Когато видях как се играе в Литва, се убедих, че съм бил много надценяван в това отношение. Когато атлетизмът е гарниран с прекомерна твърдост и себераздаване докрай, е нормално техниката да остава на по-заден план. Но искам да вметна, че съдиите в Литва са изключително слаби, или хайде така да го кажа – свирят избирателно. Когато играят „Судува“ и „Жалгирис“, наказателните картони за противниците им се сипят като дъжд. Тази прекалена стриктност липсва в останалите мачове, които се превръщат в истински гладиаторски битки с непредвидим развой.

– За да приключим с темата Прибалтика, Литва е една от страните, заедно с Румъния и Естония, в които, според Евростат, местните граждани отделят повече от месечните си доходи за храна, отколкото ние, българите, които сме на 4-то място по този показател в Европейския съюз. Как ти се видя животът там?

– На подобни статистики не вярвам много. Там заварих подредена, чиста и, както казваме у нас, бяла държава. Не съм забелязал храната в Литва да е чак толкова скъпа, наистина всички цени са в евро, може и оттам да идва подобно внушение. От друга страна, тамошните хора в болшинството си карат нови автомобили, в страната действат сериозни закони, които се спазват. В неделя е забранена продажбата на алкохол, в останалите дни може да си купиш само в часовия диапазон от 10,00 до 18,00 ч. Честа практика е да се оставят незаключени коли и къщи, на мен там ми харесва. Единственият минус е, че е много студено. Сега вероятно е между 10 и 15 градуса под нулата.

– Отпадна ли вариантът да продължиш кариерата си в „Пирин“? Все още не си играл за отбора от родния си град, ако се съди по футболната ти биография.

– Настина искам да завърша кариерата си при орлетата, имам сили да играя футбол още 2-3 години. Случи са така, че на няколко пъти се разминахме буквално в последния момент. Дори и преди да премина във „Вихрен“ през 2018 г., почти си бяхме стиснали ръцете с ръководството на „Пирин“. Сега не съм разговарял с никого от шефовете все още, но пък заради семейството ми бих останал тук. Ще видим как ще се случат нещата.

– Ти се прочу през 2010 г., когато спечели делото с тогавашния ти мениджър Емил Данчев. Защо се стигна до тези съдебни дела?

– Доволен съм от това, което се случи, защото после нещата се промениха и футболистите вече не плащат на мениджърите си при договорка и преминаване в друг клуб, за което те, като посредници, нямат принос. Не е справедливо да плащаш на някого, който не е взел участие в реденето, нов трансфер, който си договорил сам. Е, изтърпях и доста негативи в личен план при мотаенето по разните съдебни инстанции, но пък хубавото е, че макар и по-късно, седнахме с г-н Данчев и на 4 очи се разбрахме като мъже, и всичко е простено и забравено.

– Играл си за 20-ина клуба досега. Къде се чувстваше най-щастлив?

– Категорично в „Черно море“. Обичам Варна, обичах отбора, пък и по онова време играех най-добрия си футбол, може би. Иначе не съжалявам за начина, по който се стече кариерата ми. Шампион съм у нас с ЦСКА, постигнах дубъл с грузинския „Зестафони“, с мой гол класирах молдовския „Тираспол“ в Лига Европа, имам незабравими моменти и в останалите отбори.

– Съпругата ти Надя е от смесен брак, баща й е палестинец, майка й – българка. Кога и къде пламна любовта ви?

– След като завърших 4-и клас, с моето семейство се преместихме да живеем в София. С Надя се знаем още от столичното училище, в което двамата учехме, и така на шега, на майтап сме заедно вече 15 г. Живеем в хармония и разбирателство, каквито пожелавам на всички български семейства. Синът ми Иван е на 8 г. и тренира в “Хлапетата”. Иска да стане по-добър футболист от баща си и съм сигурен, че ще успее. Дъщеря ми Далия е още малка, едва на 2 г., рано е за нейните мечти, но пък ще я подкрепям във всичко, когато порасне и поеме пътя си. Съпругата ми има частен бизнес, паралелно с грижите около него гледа децата. Любопитно е, че нейните родители също се преместиха в Благоевград, тук им харесва. С една дума, бъдещето на всички ни е свързано с родния ми град.

Разговаря СТАНЧО СТАНЧЕВ

Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *