Топ теми

Благоевградчанин предложен за “Грами” с джаз парче, написано в 5 сутринта на касова бележка в метрото в Манхатън

Благоевградският пианист Васил Василев – Бил протяга ръка “Грами” с джаз парче, написано по поръчка на легендарния кубински музикант Артуро Сандовал. Композицията “5 сутринта в Манхатън” е нахвърляна в нюйоркското метро на зазоряване, а десетина часа по-късно като на магия е записана в студио. Макар да си спомня с усмивка за тези часове, преминали в някакъв творчески транс, Васил Василев признава, че те са били най-голямото му изпитание в живота.
С Артуро Сандовал записва парчето за някакви си 56 минути, като част от партитурите се дописват по време на самото изпълнение. Бързането е не само заради влудяващото темпо на живот в Ню Йорк, а и защото същия ден Артуро Сандовал е имал самолетен билет за поредния си ангажимент по света.
Васил Василев е 38-годишен, роден в Благоевград, но космополит по съдба. Като изключим детско-юношеските му години, останалата част от досегашния му живот е прекарана в Швейцария, Италия, САЩ, Азия. Той е син на уважавано благоевградско семейство. Майка му Вергиния Влахова е дългогодишна директорка на ЦДГ №10 “Мак”, а баща му Румен Манчев е бивш автоинструктор и инспектор в ДАИ. Васко е кръстен на дядо си.
Васко Василев завършва седми клас в 7-мо СУ в Благоевград, една година учи в Хуманитарната гимназия и после се дипломира в Музикалното училище в София при проф. Александър Василенко. По това време той е единственият с три специалности в училището – пеене, пиано и саксофон. Благоевгрдчанинът е със собствен авторски концерт при завършването. Преди него тази чест е имал само известният музикант от ФСБ Румен Бояджиев. След Музикалното училище записва Консерваторията в класа на покойната вече проф. Юлия Ценова. По-късно постъпва в музикалната академия в Цюрих, Швейцария, където усъвършенства познанията си по саксофон и пиано. Паралелно с това пътува до Италия, за да се запознае с местната музикална традиция. След две години хваща самолета за Ню Йорк, защото по съвета на експерти само там може да стигне до висините на джаза, за които е мечтал. Баща му Румен Манчев си спомня, че още като дете е казвал: “Тате, искам да уча при най-добрите”. Пак баща му го характериза с една дума: “Той е абсолютист”.
Когато каца на летището в Ню Йорк, няма представа какво му предстои. Има само мижавите 1000 долара в джоба и неистовата страст в сърцето си да учи джаз в Меката на това изкуство. И през ум не му минава обаче, че трябва да минат цели три години, преди да вземе първия си урок. Извървява всички кръгове на ада на безпаричието, в които отчаянието и надеждата раздират ума му ежедневно. За да се издържа, работи в “Макдоналдс”, после става асистент сервитьор, сервитьор, мениджър на ресторант. След като извървява своята Голгота, носейки кръста на голямата си мечта да стане част от съвременния джаз елит, след тригодишни лишения и 12-часов работен ден, завършващ с упражнения на пианото, Васко записва с пълна стипендия “Ню скуул юнивърсити”, едно от най-престижните музикални училища в Ню Йорк. Но и тогава се налага да работи, защото стипендията покрива едва половината от семестриалната такса за университета, която стига космическите 35 000 долара.
След като завършва университета, натрупал знания и опит, утвърдил името си в джаз средите на САЩ, Васил Василев-Бил става музикален директор на Дисни. После работи в увеселителния парк “Буш гардънс” – част от мегакомпанията Sea World, където прави собствено музикално шоу. След това поема поста “Връзки с обществеността” в “Карнеги хол”. В момента преподава и свири сам или с групи. Има над 400 авторски композиции, писал е музика за реклами и малки филми.
Преподавателската му работа също отбелязва големи успехи. 17 негови ученици са спечелили първите награди на международни конкурси. Сред тях особено обещаващи са синът на един китайски милиардер и невръстна рускиня, която предизвиква възторг с изпълненията си в Москва.
Срещаме се с Васил Василев в бащиния му дом в Благоевград, където прекарва лятната си ваканция. Разговаряме за извървяния път в изкуството, за преодолените трудности, за бъдещите му планове. Седнали сме край доброто старо пиано, което родителите му са купили за него преди повече от 30 г. От стената над пианото ни гледа икона на Света Богородица, снимка на Васко с БиБи Кинг и едно голямо платно, сякаш извадено от френския класицизъм, нарисувано от баща му Румен по времето, когато рокендролът беше млад, а фестивалът за политически песни “Ален мак” бе гордостта на Благоевград.
– Васко, що за човек е музикантът?
– Зависи от човека. Ще прозвучи странно, но едно от силните качества на добрия музикант е да бъде космополит. Ако питате за самия мен, аз съм човек, който е учил много, работил е много, свирил е много. Под всички тези “много” разбирайте “по 10-12 часа всеки ден”. Прибавете и това, че съм пътувал много. А иначе основната мисия на музиканта, неговата висша роля е да прави хората щастливи. Винаги съм казвал на моите ученици, че един музикант трябва да прави хората щастливи. Затова си харесвам професията, носи положителни емоции и щастие на хората. По различно време съм свирил с БиБи Кинг, Чик Кърия, Артуро Сандовал, Джон Бенитес, Пако де Лусия, Марая Кери, Селин Дион
– С кой от тях си работил най-лесно?
– С Артуро Сандовал. С него имаме много общи черти, общо мислене, познаваме се от близо 15 г., няколко пъти сме свирили заедно. Докато бях студент в “Ню скуул юнивърсити” в Ню Йорк, той направи майсторски клас и тогава станахме големи приятели. Водих и баща ми на негов концерт в Ню Йорк, да го слуша човек е не просто удоволствие, това е привилегия.
В началото на тази година след негов концерт в Ню Йорк седнахме в един нощен клуб да се видим. По едно време той попита: “Абе, приятел, ние с тебе от колко време се познаваме””, отговорих му: “От 15 г.”. А той: “Защо тогава не сме записали нищо заедно, много добър музикант си, имаш интересни композиции, кога ще запишем някое твое парче””. Отговорих му на майтап: “Утре!”, и той отсече: “Тогава утре в 12 часа записваме, да си намериш студио, защото в 5 часа аз имам полет!”. Попита ме какво ще записваме и аз му отгових, че ще измисля нещо, като мислех да извадя нещо от старите парчета, които съм писал.
Върнах се с метрото. Пътят от клуба до квартирата ми е почти два часа, като слязох, беше пет сутринта. През цялото време си мислех какво ще записваме. Минавайки около Тайм скуеър, ми дойде мелодията. Имах в джоба една дълга касова бележка и започнах да записвам нотите на нея. Когато се прибрах, нахвърлях всички неща на лист хартия и заспах. Към 11 часа преди обяд сестра ми ме събуди по телефона. “Артуро е бесен, чака те да записвате, а не си уговорил студио”, скара се тя и думите й ми подействаха като студен душ. Скочих от леглото, взех десетина нотни листа и тръгнах към студиото. Артуро наистина се беше поразсърдил заради закъснението, но за мой късмет същата сутрин имаше проблем с метрото и това ми послужи за извинение. Висенето в метрото ми дойде и като манна небесна, защото, докато пътувах, разписах цялата партитура. Представям си каква картинка съм представлявал – някакъв луд трескаво шарка по нотни листове, поне погледите на пътниците говореха това.
Когато пристигнах, хвърлих нотните листове на Сандовал, а музикантите ме попитаха как ще се казва композицията. “Не знам”, отговорих, и това съвсем ядоса Артуро. “Слушай, допреди пет минути съм писал ноти, нямах време да измислям заглавие”, обясних и тогава той попита: “Кога ти текна тая композизия””. “Към пет сутринта” ” отговорих, и той отсече: “Ами така ще се казва – “5 сутринта в Манхатън”.
Няколко дни след като направихме записа, Артуро ми се обади и каза, че парчето е предложено за номинация за “Грами”. Според него много са го харесали. До няколко месеца ще се знае дали ще бъде прието предложението. Артуро каза, че има доста интерес към това парче, и дори ме попита дали може да го включи в репертоара си. Естествено, съгласих се, и веднага му изпратих по интернет партитурите.
Записахме композицията с неговите музиканти. Бях много притеснен, защото никога не бяхме свирили заедно, да не говорим, че ставаше въпрос за ново парче. Първия път не се получи, те очакваха аз да им кажа какво да правят. Как да им кажа, като и аз самият не бях готов. Но те са изключителни музиканти, да не говорим за Артуро Сандовал, разбрахме се и на втория път записът стана.
– Друг такъв екстремален момент имал ли си?
– Имал съм много екстремални моменти, но с такъв ранг музиканти ми беше за първи път. Надявам се да е последният. Но пък се убедих лично какви изключителни професионалисти са Артуро и музикантите му. Да си призная, аз бях най-слабо подготвеният. Те казваха, че не е вярно, аз наистина се справих, но ми беше пряко сили.
– Това ли е най-трудният запис, който си правил?
– От чисто техничска гледна точка най-трудният беше с Пако де Лусия през 2013 г. в Маями. По това време той беше вече болен, не можеше да пътува и трябваше да направим записа с видеовръзка от Мексико и Щатите. Всъщност този запис беше за албум на неговата “първа китара”. Имаше леко закъснение на звука при връзката и трябваше интуитивно да предугаждам какво свирят останалите, за да се запази общата хармония. Сигналът вървеше с няколко стотни закъснение – достатъчно, за да се изпусне синхронът и оттам да се дискредитира не само звученото на парчето, но и неговата основна идея. Справихме се обаче и накрая музикалният продукт стана чудесен.
– Колко души участваха при записа?
– 18, и бяхме в различни точки на планетата: басистът беше в Токио, аз в Маями с още няколко музиканти, Пако де Лусия – в Мексико, барабанистът – в Лос Анжелис, продуцентите – в Ню Йорк.
– Отстрани погледнато, тая картинка на какво ти прилича?
– На работа с новите технологии. В това отношение разликата с България е като от небето до земята. Но у нас също може да се получи това, ако намерят хора, които да инвестират в такъв вид техника. Въпросът обаче не е само да се направи такова студио, то трябва да се използва за създаване на качествен продукт. Разбира се, това не е невъзможно.
Някой да е очаквал, че България ще стане световен хъб за кинопродукции” Сега киноцентърът в Бояна е една от най-големите площадки за правене на филми. Едни от най-добрите музиканти са българи. Във всяка филхармония в Европа и в Щатите има поне по един българин. Да не говорим, че в 80% от известните филхармонии в света концертмайсторите са българи. Много от тях са мои съученици.
– Кои са по-обещаващите български имена навън?
– Класическите музиканти са много. Макар джазът в България да няма сериозна традиция, в Ню Йорк има 3-4-ма българи, които правят добър джаз – Асен Донкин, Трифон Иванов, Петър Славов, Пламен Карадонов, те са мои приятели. Ню Йорк събира в себе си целия свят. От него тръгва всичко и затова, след като поживях в Швейцария, дойдох именно в Ню Йорк. В този град всеки е луд с номера си и се опитва да прави нещо голямо. Тук се раждат новите идеи, правят се велики неща в изкуството. Но конкуренцията е зверска. Затова да правиш музика в Ню Йорк е доста трудно.
Пред очите ми много музиканти, а и не само музиканти, изгоряха. Доста тежко е да отидеш при някого и да му предложиш собствената му музика, то е все едно да дойде тук някой американец и да почне да ни учи на хора и ръченици. Макар че и в САЩ вече имат доста добри фолклорни школи, които знаят много за българския фолклор.
Докато учех в “Ню скуул юнивърсити”, двама мои съученици се самоубиха – скочиха от покрива, а 25-годишна еврейка получи инфаркт и умря. Не издържаха на напрежението. Едната от самоубийците беше корейка. Скочи от прозореца, защото я бяха скъсали на изпит, след който трябваше да прекъсне следването в университета. Каза, че това е голям позор и не може да се върне в Корея, защото никой няма да я приеме. След това заковаха всички прозорци и изходи за покрива. Виж, ученето в Америка не е само въпрос на много четене, то струва и много пари. Един семестър в “Ню скуул юнивърсити” е 35 000 долара, затова не можеш да си позволиш да те скъсат на изпит. Повечето американци вземат заеми, за да завършат. Излизаш с диплома, но си примерно с 300 000 долара заем. Банките почват да те притискат и ако не си намериш добре платна работа, превърташ. И другото – завършваш като музикант, каква друга работа можеш да вършиш освен да си музикант… Имах колега, който се самоуби в Калифорния, завършил с 350 000 долара заем, вземал пари и за учебници – една книга е 1000 долара, но не можал да си намери работа, за да почне да плаща заема, и се гръмнал.
Като се говори, че Америка е Страната на неограничените възможности, това не значи, че отиваш там и цъфваш. Познавам един българин, мозъчен хирург, в момента е просяк в Сентрал парк, пияница на доизживяване. Пристигнал в Америка на 50 г., но не успял да се реализира и рухнал. Същевременно бил продал каквото имал в България. В момента живее с просяците по парковете. В Америка месомелачката е страшна и трябва да си много твърд, за да издържиш.
– Как се издържаше, докато следваше в Цюрих и Ню Йорк?
– В Европа беше доста по-лесно, защото работех по специалността. Имах приятели и познати и някак по-лесно си осигурявах свирения и ученици. Бях органист в катедралата “Св.св. Петър и Павел” в Цюрих, дирижирах хор, преподавах пиано, т.е. издържах се предимно с музика. В Швейцария имах изградено име, връзки. Свирех на галаобеди и галавечери, на партита. В Ню Йорк обаче нещата не стояха така. Там разбрах, че моето ниво на музикант е ниско в сравнение с останалите музиканти. И още нещо – не познавах никого. Първите дни и седмици там ми бяха най-тежките в живота. В продължение на 6 месеца аз не свирих. Просто нямах пиано. Остави това, нямаше къде да живея. Докато си намеря квартира и работа, една година се лутах тотално.
Първата ми работа беше в “Макдоналдс”. Видях, че се изкарват много малко пари, че не мога да живея, едва покривах сметките и реших да се прибера в България, да преосмисля някои неща, да видя къде греша. В продължение на два месеца в България си правех планове как да действам, когато се върна в Ню Йорк. Най-големият проблем бе, че не знаех достатъчно добре езика и нямах познати. Когато се върнах с изяснена глава, започнах да се справям много бързо и се оправих за около 6 месеца. Почнах отново работа в Макдоналдс, където останах два месеца, после си намерих работа като помощник-сервитьор в ресторант, три месеца по-късно ме направиха сервитьор. След това ме направиха мениджър на ресторанта. Година по-късно имах вече нормална квартира, бях си купил пиано, на което почнах да връщам формата си. Работех в ресторанта по 12 часа, преди да тръгна на работа, свирех 2 часа, за да не загубя форма, почнах да търся връзки в музикалния бранш. Чак на втората година имах изградени връзки, свирения в различни хотели, започнах да преподавам, самият аз вземах уроци понеже нивото ми беше много ниско за джаза. И така три години, преди да вляза в университета. След три години кандидатстване взех най-голямата стипендия, но тя беше само 50% от годишната такса. Останала част изкарвах с преподаване. Живеех семестър за семестър, животът ми по това време беше работа-учене, работа-учене. И така три години и половина, докато завърша университета.
Ученето в американски университет е подчинено на правила, доста по-различни от тези в българските. Например, за да завършиш “Ню скуул юнивърсити”, трябва да имаш 138 кредита. На втората година аз имах всичките кредити по музика, но това не беше достатъчно да взема диплома. Затова записах като втора специалност “Архитектура и дизайн”. Сега имам документ за дизайнер, но никога няма да работя това, защото аз съм музикант.
В Ню Йорк отидох чисто сам, с дребни пари в джоба. Когато кацнах на летището, никой не ме чакаше. Взех такси – бях с един куфар и саксофон. Шофьорът ме попита къде да карам и аз му казах: “Някъде където има купон, на центъра”. Приятелят, който трябваше да ме посрещне, беше на работа, по-късно едва се намерихме.
В първите ми дни в Ню Йорк най-голямо впечатление ми правеха музикалните магазини. Що музика съм изслушал в тия музикални магазини. Това беше първият тласък в развитието ми като музикант. Намерих 30 български диска, които в България никога не можеш да чуеш – примерно на Борис Машалов, Константин Гугалов, Мистерията на българските гласове. Там в един обикновен музикален магазин намерих информация, която в собствената ми страна години наред не бях открил.
– В момента една от най-актуалните теми в САЩ е търговската война с Китай. Имал ли си вземане-даване с китайци?
– Бъдещето е в китайците, за разлика от България, тяхната държава инвестира много пари в изкуствата. Най-голямата глупост в България е да се “убиват” интелигентните хора. Затова музиканти, хора на изкуствата не останаха. Интелигенцията изчезва. Наскоро прочетох смразяващата истина, че България изчезва с 9 души на час. Но когато политиците спят, това са резултатите.
В момента в Китай се правят по 2000 продукции на ден. Там е държавна политика да се инвестира във филми, музика и всякакъм вид изкуство. И държавата върви. През зимата
отивам в Китай. Работя с китайци от 15 г., изпълнявал съм поръчки за китайския пазар, писал съм музика за реклами, имам песни, които са преведени на китайски, с техния вид хармония.
– Откъде познаваш китайската хармония?
– Когато си джазмен, не е проблем. Джазът е основа, която ти дава всичко в съвременната музика. Когато можеш да свириш джаз, ти можеш да свириш абсолютно всичко. Класическата музика ти дава основата, джазът ти дава свободата на мисленето. Това е висш пилотаж. Много хора ме питат: “Как свириш с кубинците””. Когато си джазмен, ти анализираш, знаеш кодовете на тоя тип музика, научаваш техниката и ставаш един от тях.
Джазмен обаче се става с много упоритост и учене. В България джазът е на ниско ниво. И не само в България, като цяло и в Европа е на ниско ниво. Затова, който иска да учи и да се реализира в тоя жанр, да заминава за Щатите.
Иво Папазов от 90-те години свири по целия свят и благодарение на него джазмените по света научиха, че България съществува. Той обърна цялата музика и поколения музиканти в Щатите тръгнаха по неговия път. А в България за него не се говори. И не само за него. Петър Ралчев, Иван Милев, Недялко Недялков работят на светлинни години напред. У нас обаче никой не им обръща внимание. В Ню Йорк Мистерията на българскитке гласове направиха един невероятен концерт. Гледах го заедно с мой състудент евреин. “Сега разбирам колко богата е България, вижте каква музика имате”, възкликна той след концерта. Отговорих му, че България е бедна държава и в нея се слуша не Мистерията на българските гласове, а български рап. Той онемя. България е държава, която не си цени талантите и специално родния фолклор.
– Как преминава денят на един музикант в Америка?
– Когато работех във Флорида, имаше случаи, когато цели дни не ми оставаше време да спя. През деня свирех в 4 шоута, дремвах два часа в колата и тръгвах от Тампа за Дисни – 250 км. В 9 часа вечерта пристигам, обличам костюм и свиря в един клуб, в 11 часа слагам друг костюм и свиря в друг клуб, връщам се, като отново съм 250 км на волана, а сутринта към 8-9 часа свиря госпел меса в църква, после пак шоу. Понякога спиш, докато пътуваш. Затова започнах да карам по-големи коли, на практика живеех в тях. Имах един приятел, той ме бъзикаше, защото бях направил закачалка с костюми в багажника. Отваряш багажника и костюмите се показват, наредени на една пръчка, изгладени и поставени в калъфи. Живееш, докато си на колела.
– Има ли поле за шоубизнес в България?
– Има голямо търсене на шоубизнес в България, но няма достатъчно изявени структури, които да го организират. Страната е една неразорана нива, защото няма достатъчно предлагане и голяма конкуренция. В Щатите шоубизнесът е традиция, изграждана 200 г. Тук има една агенция – преди “Музика”, сега “Музикааутор” – и толкова. Наскоро в Русе отложиха концерт на един от най-големите джаз китаристи – Ал Ди Меола, и това предизвика световен скандал. Когато в Щатите гръмне такава новина, коментарите във всички продуцентски среди за България не се ласкави. И това е меко казано – в този бизнес правилата са железни, извън представите е как някой си решава да отмени концерт заради проблеми с авторските правила или защото организаторите не са се разбрали за нещо. Представяте ли си, Ал ди Меола пристига в Русе за концерта и някой го отменя. Навсякъде по света при такъв случай концертът ще се проведе, агенцията ще си получи парите, а след това контролните органи ще глобят виновните и няма да падне репутацията на държавата.
– Какви са близките ти планове?
– Да събера млади таланти, да направя собствено шоу и да им дам шанс. С връзките, които съм създал по света, да им дам перспектива. България има много млади таланти, които никой не ги чува и на коите не се дава възможност да израснат. Така че искам да направя собствено шоу, да го изкарам в чужбина, да дам възможност на младите таланти да ги забележат и по този начин да могат да се развият.
ВАЛЕНТИН АНАНИЕВ

 

Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *