Благоевградчанката д-р Люба Атанасова преди старта на седмата си академична година в Пекин: В Китай познатото ни отношение “Те ме лъжат, че ми плащат, аз ги лъжа, че работя” просто не съществува, за 6 г. не видях бездомно куче или котка по улиците

Вече 6 години благоевградчанката Люба Атанасова преподава български език, литература и култура в Пекинския университет за чужди езици. Преди това тя преподаваше западноевропейска литература и теория на литературата във Филологическия факултет на ЮЗУ “Н. Рилски”.

  • Люба, какво те отведе в Китай?
  • Началото на моята ?китайска одисея? бе годината, в която защитих докторската си дисертация в ЮЗУ. Тогава навърших 40 г. и имах вътрешно усещане, че искам да сменя генерално нещо в живота си. Огромната ми мечта беше да отида да преподавам в Белград и се явих на конкурс в МОН.
  • Защо точно в Белград?
  • До ден днешен, въпреки безкрайната ми любов към Пекин, любимият ми град си остава Белград. Харесвам мястото, харесвам и сърбите като хора.
  • Но така и не стигна до Белград…
  • Имаше 17 кандидати, всички професори и повечето вече с опит като лектори зад граница, аз бях най-млада. Председателят на комисията, проф. Клео Протохристова, ми каза директно, че няма да замина за Белград. В заявлението си за кандидатстване за лекторати имаме право да попълним 2 места, но аз бях посочила единствено Белград. Тръгнах да си събирам багажа да си ходя, а тя ме спря: ?Вие къде?! Очаровани сме от вашето CV и смятаме, че ще се справите много добре на друго място. Какво ще кажете да отидете в Китай или Индия??. Казах, че ще си помисля, но тя ме пришпори, че трябва да дам отговор веднага. Като се връщам към този момент на светкавично взимане на толкова важно решение си спомням, че натежаха разказите на колегите ми в ЮЗУ доц. Илия Недин и преди него на проф. Лили Илиева, които вече бяха ходили там и бяха със супер позитивно отношение към мястото. И казах: ?Добре?.
  • Защо не Индия?
  • За тези 6 г. съм обиколила почти целия Далечен Изток, без Северна Корея, където много искам да отида, но ми отказват виза (аз продължавам да се пробвам), без Индия. Знам, че много хора осмислят Индия като изключително духовно и различно място, аз обаче не се чувствам готова и дори не съм го мислила като опция. Така попаднах в Пекин.
  • До преди 2 г. беше командирована да преподаваш в Пекинския университет за чужди езици в Китай, но договорът ти с ЮЗУ бе прекратен, как го прие? Стресна ли те, че възможността да се върнеш бе отрязана?
  • Не се уплаших, но ми стана, слабо казано, неприятно. Наясно съм, че решението на ръководството на ЮЗУ не е персонално насочено, според ЗВО и вътрешния правилник на университета са били прекъснати трудовите договори на всички колеги, които сме доктори, но не сме главни асистенти (това са два различни конкурса). Въпросът е, че аз бях с друг статут, тъй като съм командирована от МОН и няма как да се явя на конкурс за гл. асистент. Както сестра ми и други мои близки обобщиха, това бе провидението, което ми показа правилния път.
  • Продължаваш ли да си командирован лектор на МОН в Пекин?
  • Моят договор бе продължаван 3 пъти, това не е правено до момента за никой друг лектор. Още миналата година нашият декан в Пекинския университет за чужди езици ми направи предложение да ме назначат на трудов договор, без той да минава през МОН. Тогава отложих решението до април, когато подписах 1-годишен договор, докато тече процедурата за издаване на виза, която е по-дълга. Решението обаче да остана съм го взела твърдо, както се шегувам: ставам китайка. Официално.
  • С какво те държи този университет? Студентите ти? Нещо друго?
  • Често ми се налага да отговарям на въпроса как западняците реагираме на Пекин. Има изключително широк регистър от реакции. Често се сблъсквам с хора, които имат абсолютно непреодолима бариера и културният шок е много голям. Миналата година например дойде изключително симпатичен лектор от Ирландия, 28-29-годишно “отворено” момче, но той се поболя физически. Опитвахме се да го убедим да пробва и да си даде време, но той не можа да издържи и си тръгна. Метафорично обясни причината: ?Не мога да дишам тук. Не е моето място?. Има хора, които издържат по 1-2 г. заради необходимост да имат лекторат в чужбина в кариерата си, а така също такива като мен, които остават за по-дълго време и намират мястото си. Отделно са онези, които се омъжват или женят за китайци. Аз не преподавам само в Пекин, а от тази година ходих и в Тиендзинския университет.
  • Далече ли е от Пекин?
  • На 200 км. С влака светкавица съм там за 20 минути. Транспортът като цяло в Китай е на супер високо ниво, сигурно няма друга такава държава в света. Всичко е свръхорганизирано, уредено, леснодостъпно и чисто. Но на въпроса ти – това, което ме “държи” в Китай, е начинът, по който китайските студенти възприемат учителя, когато той е чужденец и особено, когато той е откровени всеотдаен. Те са изключително мотивирани и готови да работят. Учителят там се възприема като човек с изключително висок статут. Нещо като възрожденското ни понятие за даскал в най-хубавия и чист смисъл. Думата, която ние превеждаме като учител, е лао шъ (L?osh?; ??), но тя означава и духовен водач, който те следват. За мен е удоволствие и ми е лесно да работя с китайските студенти. Университетът, в който работя, има славата на ?люлка за дипломати?. Това е специално университетско място, където се изучават най-много езици в цял Китай (вероятно и в света), 103. Миналата година там започнахме изпълнението на 5-годишен план в университета ни да се изучават всички официално признати езици, като огромната част от тях са с преподавател нейтив спийкър. В момента се изучават всички европейски езици, включително и малтийски, без македонски.
  • Спомена, че си обиколила почти целия Далечен Изток, има ли място, което ти “легна на сърцето”?
  • Европейците имаме доста изкривена или нереална представа за много от местата в този район на света. Ще ми бъде много трудно да класирам къде ми е харесало най-много, но мога да кажа кои две места ме изненадаха най-много и най-позитивно. На първо място е Шри Ланка, това е най-чистото и най-духовно място, където съм била. Местните са изключително бедни, но там съм видяла най-щастливите и най-спокойни хора. Хора, живеещи в завидна хармония със себе си и света наоколо. Туризмът не е силно развит като в Индонезия или Тайланд например, тоест некомерсиален е все още, което е много очарователно. За последния си рожден ден си подарих пътуване до Южна Корея и сякаш това се превърна в другата наистина голяма изненада за мен. Представях си нещо по-близо до Китай, оказа се пълна заблуда, тъй като Сеул, а и като цяло Южна Корея е по-близо до Япония (като поведение на хората и като подреденост на живота). Ако сравнявам Сеул и Токио, Сеул в много отношения е по-развит град (или поне с такова впечатление останах аз). Естествено за няколкодневен престой в двете столици не мога да съм обективна в преценката си за хората, но първото ми усещане е, че южнокорейците са по-мили и по-топли, по-естествени. Японците са много възпитани, но пазят някаква дистанция в общуването. Разбира се, прекрасно е на Филипините, прекрасно е в Индонезия, Тайланд е любимата ми дестинация и ходя там на всяка китайска Нова година, но това са туристически дестинации, които не са ме изненадали особено.
  • С какво те впечатлява храната в различните държави?
  • Аз съм напълно безинтересен събеседник по кулинарни теми, тъй като нямам особено отношение към храната. Да, имам 2-3 любими неща за ядене и в България, но те са по-скоро семпли. Обожавам да сядам с приятели на маса, но не обръщам внимание на храната. Северната и южната китайска кухня например са много различни и почти нямат нищо общо. Представата ни тук, че китайците ядат ориз, изобщо не е вярна. Южните китайци ядат ориз, а северните (където е Пекин) ядат фиде (нудълс). На въпроса какво ям – каквото и тук – солети (смее се). Имам няколко любими местни ястия и основното, което харесвам в тяхната кухня, е, че тя е много семпла. Те почти не ядат млечни продукти, всичките им ястия са без запръжки или сосове. Смятам, че са по- здравословни от българската кухня. Много зеленчуци използват и много малко месо. Понякога ям и китайско. От останалите държави, в които съм била, май най-много хареса кухнята в Южна Корея и известното тяхно барбекю.
  • С какво е по-различно от нашето?
  • С това, че скарата е на масата и клиентът сам си го приготвя, след като си е избрал месото, и е много вкусно.
  • Ако към храната нямаш отношение, към напитките поне имаш ли и какво те впечатлява в тази посока?
  • След дракона и фенерите най-популярният знак на Китай е чаят. Ходя на чайни церемонии, в музеи на чая в почти всеки град, който посещавам, и това наистина ми е интересно. Пиенето на чай при китайците е нещо като нашето ?да пием по кафе!?, заредено е със социален смисъл. При тях обаче това се прави предимно в семейна среда. Имат огромно количество видове чай, най-популярните от които са зеленият и черният, като аз и двата харесвам. Много любопитни са жасминовият чай и чаят от хризантема, които си приличат като вкус и аромат и са много по-леки с цветен, приятен за сетивата аромат. Последният, който опитах, бе бял чай, не ми допадна особено, но той е май най-скъпият и според китайците е най-силният антиоксидант сред останалите видове чай.
  • А какъв алкохол пият?
  • Казват, че азиатските народи нямат ензима, който разгражда алкохола. Може и да не е вярно, но наистина се напиват от една бира. Младите рядко ходят по клубове като нас. Възрастните китайци обаче пият доста. Имам предвид само мъжете. Тяхното национално питие е подобно на ракия, казва се Байжиу (Baijiu, ??), много силна е и се прави от всичко. Аз не я понасям, тя е нещо като нашия първак. Чувала съм, че има много скъпо бай джио, за което казват, че е по-добро от уиски, аз обаче не съм пробвала.
  • Какво си опитвала от местните питиета?
  • Аз съм ценител на вино и в последните 7-8 г. китайците имат целенасочена държавна политика за повишаване на винопроизводството и въвеждане на култура за консумация на вино. Влагат много пари за технологии от Испания, Франция и т.н. Опитвала съм и много скъпо, и среден клас китайско вино, не се справят добре все още. Но когато Китай реши да прави нещо, то просто се случва, така че и това ще стане.
  • Ако човек иска да придобие най-добра представа за Далечния Изток, къде е най-добре да отиде?
  • В Китай! Мнозина биха казали Япония, но личното ми мнение е Китай.
  • Има ли място, където не ти харесва?
  • Не го споменах, докато изброявах азиатските държави, където съм била, това е Виетнам. По моите представи за хигиена там е много мръсно, особено натоварен, неорганизиран по отношение на транспорта и хигиената ми се стори Ханой. Аз бях в На Транг (Nha Trang), която е най-силно развита туристически и бе толкова комерсиално, че не намерих особена разлика в това да отида на Слънчев бряг. Скъпи хотели, туристически по тип увеселителни паркове… Може би сбърках мястото, но никак не ме очарова.
  • Къде си любопитна да отидеш?
  • Освен Северна Корея, за която вече споменах, все още не съм била, а съм страшно любопитна да видя Тибет. Отиването дотам трябва да е в топлите месеци, а моето свободно време е през януари-февруари, когато в Тибет е много студено. Една година ще трябва да се лиша от прибиране в България, за да видя Тибет, но засега не мога да прескоча презареждането у дома.
  • Все по-популярна на Запад става китайската медицина, доверяваш ли се там на нея?
  • Моят случай е изключително репрезентативен, китайската медицина наистина набира скорост в Европа и много хора се обръщат към нея, аз обаче бях точно обратният случай. Като тръгвах от България, куфарът ми бе пълен с лекарства, антибиотици… Китайската медицина не лекува с фармацевтика, а с билки, които се взимат дълго време и не увреждат други органи. Това на теория го знам, но не му вярвах чак до третата ми година там. Бях изключително скептична, а част от успеха на всяко лечение е човек да вярва в него. Преди 3 г. обаче през зимата кожата на лицето ми се възпали (предположих, че е от силния бръснещ вятър) и получих ужасен червен обрив, придружен от непоносима болка . Отидох при немски специалист в дипломатическата болница, прегледът беше много скъп, също и лекарствата, но те не подействаха по никакъв начин. Шефката ми, проф. Лин Уеншуан, която ми е и много близък приятел, настоя да ме отведе при китайски специалист. Бях готова да се прибера в България, толкова бе сериозна ситуацията, затова се съгласих. Наистина бях уплашена. Прегледът бе изключително странен за нашите разбирания, погледна ме, докосна ме по ръката, помоли да си отворя устата и това беше. Изписа ми мазила и дребни ?хапчета? и ми каза да сменя възглавницата, на която спя. След 2 дни бях излекувана. Тогава промених отношението си към китайската медицина. Не ходя на иглотерапия, защото не се чувствам добре (изпитвам нещо близо до фобия от лежане със забодени в тялото игли), но ходя на китайски масаж всяка седмица и зъбите си лекувам там, въпреки че е 4 пъти по-скъпо от България. Но всички нови технологии идват от Китай.
  • Нямаш ли здравна осигуровка, която да покрива това лечение?
  • Имам, но трябва да отида в университетската клиника, а аз ходя в частна. Всеки университет има огромна клиника със специалисти и още на регистратурата те питат какъв лекар предпочиташ – западен или китайски, и това е в повечето болници.
  • Има ли нещо, което не ти харесва в Китай, което не можеш да “преглътнеш” за 6 г.?
  • С много неща свикнах и ги приемам като част от ежедневието, но с 2 неща никога няма да свикна, даже имам публикация в тяхно много престижно издание по въпроса. Китайците плюят, отхрачват на улицата, навсякъде. Те вярват, че този физиологически процес (както и всеки останал мисловен или емоционален процес) не бива да се потиска, тъй като нарушава равновесието в тялото. ОК, приемам го, но могат да храчат в кърпа, а те отгоре на всичко го правят много шумно и аз всеки път побеснявам. Другото нещо е свързано с културата им на хранене. Китайците, както и голяма част от източните народи, показват, че им е вкусно, че одобряват храната, като мляскат. Затова ми е неприятно да седя в китайски ресторант. Младите хора в големите градове, особено онези, които пътуват, не го правят, но останалите мляскат преднамерено и много шумно, което ми е неприятно.
  • А кое най-много ти харесва там?
  • Ако не говорим за преподаването, това, което все повече започва да ми липсва, като се прибирам в България, е организираността. Китайският начин на живот е свръхорганизиран и се спазват правила за всичко: писани и неписани закони, за разлика оттук. Този ред, който вероятно дразни доста чужденци, на мен изключително ми допада и ми дава спокойствие. Другото, което харесвам у китайците, са изключителните им работливост и всеотдайност към това, което вършат. Всеки, независимо дали е контрольор в автобуса или метач на улицата, студент или преподавател, изключително сериозно възприема онова, което върши и вярва, че е изключително важен на мястото, на което е. Там познатото ни отношение “Те ме лъжат, че ми плащат, аз ги лъжа, че работя” просто не съществува. Затова империята им е толкова напред и в много отношения вече са първа световна сила. Всяка работа се заплаща, всеки час извън норматива, всеки превод, всичко, което е извън фиксираните в договора ти ангажименти, се плаща допълнително. Но и работата е много сериозна.
  • Какви са заплатите в сферата на образованието?
  • Източноевропейските лектори взимаме еднакви заплати около 10 000 йоана, което е 2500 лв. Това не е много за ужасно скъп град, какъвто е Пекин. Но ни осигуряват жилище, а наемите там, скоро проверявахме, са на второ място в света по скъпотия.
  • Има ли разделение на социални класи?
  • Да, но това е сложна за мен тема, тъй като не съм специалист. Формулировката на президента им Си Дзинпин за политическия им строй е “социализъм с китайски характеристики”. Това, което (като неспециалист, отново подчертавам) намирам за успешно в такъв род общество е, че най-голямата класа е средната. В България например отдавна вече нямаме такава. В развитите провинции и големите градове средната класа е относително богата и живее много добре. Има провинции в южната и северозападната части, където хората са далеч по-бедни. Бях доброволец и преподавах в едно планинско училище в провинция Юнан, където хората не караха толкова скъпи автомобили, но също бяха щастливи и им бе достатъчно каквото имат. Въпреки разделението в Пекин, Шанхай и другите големи градове няма просяци, няма окъсани хора в дрипи, всички са спретнати и добре облечени.
  • А бездомни животни има ли?
  • Никога, наистина никога за 6 г. в Пекин не съм видяла нито едно бездомно куче или котка. Китайците много обичат да гледат кучета, обличат ги с дрешки, ботушки, но скитащи като тук няма. Аз самата много обичам кучета и нямам мое само защото не са позволени домашни любимци там, където живея, но смятам, че тук, в България , трябва да се взимат рестриктивни мерки спрямо бездомните животни. Миналата вечер бяхме излезли с приятели и при старото кино в центъра на Благоевград изскочиха поне 20 големи кучета, лаеха много силно и няма как да не уплашат деца, та дори възрастни. Смятам, че местната управа е отговорна за популацията на бездомни животни и задължително трябва да вземе мерки. Ако и въпросните мерки да се налага да бъдат рестриктивни.
  • Има ли нещо, което ти липсва там от България, ако изключим, разбира се, семейството и приятелите?
  • Липсва ми, че няма с кого да си говоря специализирано за литература. Почти всичките ми колеги чужденци са лингвисти. На студентите им преподавам литература, но то не е като с българските студенти, а и няма как да бъде.
  • Интересуваш ли се от българска литература?
  • Не само от литература, откакто съм в Китай чета повече българска литература, гледам повече български филми и съм по-вътре в съвременния литературно-културен процес у нас, отколкото когато работех тук и това е обяснимо, защото тук преподавах западноевропейска литература. С известна доза гордост ще отбележа, че по някакъв начин успявам да съм част от съвременния литературен процес. В последната година съм редактирала 3 нови български книги, едната вече излезе ?Пътят. Драконът. Художникът.? на проф. Пламен Легкоступ, предишният ректор на Великотърновския университет, която е нещо средно между пътепис, мемоари и лични наблюдения. Главен редактор съм и на книгата на колегата доц. Роман Хаджикосев от ЮЗУ, която е уникална, любопитна и много различна книга за Димчо Дебелянов, но не знам дали вече е отпечатана. Както и на едно прекрасно по-научно издание на доц. Искра Мандова за културата на династия Тан, тя е директор на института ?Конфуции? във Великотърновския университет. Романът е моя жанр и когато се прибирам, гледам да прочета всичко ново, излязло в България.
  • Имаш ли любим съвременен автор?
  • Разбира се. Налага ми се и по работа да следя българската литература, тъй като от миналата година в университета, в който работя, има научен център за българистични изследвания, който е и единствен в света. Когато трябва да се избере книга за превод на китайски, или има представяне на европейска литература, аз съм човекът, който прави избора. Това е изключително сложно, опитвам се да съм безпристрастна, но не винаги се получава. Един от любимите ми български съвременни прозаици е Милен Русков, но романите му (за мое съжаление) са изключително трудно преводими заради играта с архаичния български или както в ?Чамкория? с диалектен български. Подобно нещо би представлявало огромно предизвикателство да се преведе на китайски. Много харесвам Захари Карабашлиев, а любимата ми книга за последните години е ?Колкото до шотландеца? на Росица Ташева и може би ще предложа нея за превод на следващото заседание, тъй като за нуждите на обучението по език се нуждаем от съвременна литература, написана на езика, който е жив.
  • Колко студенти до момента си научила на български?
  • Три курса по 24-ма студенти. От миналата година българският език повишава позицията си в Пекинския университет и вече на всеки 2 години приемаме студенти в нов курс. Досега беше на 4 г. Има огромен пазар за специалисти не само с български, но за всички ?малки? езици. Част от завършилите стават дипломати или журналисти, друга част обаче започват работа като преводачи в търговски фирми. Китайците реагират светкавично на тези процеси, предвиждат нуждата от специалисти за бизнеса и българският език вече се изучава в общо 4 университета.
  • Успяваш ли да спестиш нещо от живота си в Далечния Изток?
  • Колкото пари получавам, успявам да ги похарча всичките (смее се). ?Спестявам? единствено за емоции и пътувания. Това са моите капиталовложения.
    Разговаря ДИМИТРИНА АСЕНОВА

Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *