В старата столица на Тайланд - Аютая
Изкачване на Червената крепост в Индия на гърба на слон
В будистки храм в Индия
Разходка по крайбрежната улица в Пном Пен, Камбоджа
Групата приключенци в навечерието на Новата 2017 г. в джунглата на Тайланд
В загубения в джунглата град Анкорбат
Пред храма на Златния Буда в Банкок
Пред Кралския дворец в Банкок
Елка Миленкова е превърнала двора на вилата си в Логодаж в райска радина
При най- високия водопад в Индокитай - Еуран
Боян Миленков на сал по време на рафтинг в Тайланд
Вече забравих кога съм се пенсионирала“, това са първите думи при срещата ни с благоевградчанката Елка Миленкова. Тази година тя закръгли 70 г. По професия е начален учител. 20 г. е била и зам. директор на IХ ОУ и на IV ОУ в Благоевград, но не държи на този факт, защото „това не е професия, а само някаква длъжност“. Казва го искрено, без преструвки, каквато всъщност е тя самата. Признава, че сред най-приятните изненади е, като я спрат непознат мъж или жена с усмивка: „Г-жо Миленкова, как сте?“. „Аз не ги познавам, защото са се променили много, а ми е толкова драго, като кажат, че са мои ученици!“, разкрива за нещата, които я трогват, и допълва, че миналото вече е зад гърба й, но това, което прави като пенсионерка в момента, наистина е интересно.
Омъжила се млада, едва на 19 г., и до днес със съпруга й Боян са щастливи заедно. Имат една дъщеря и един внук. Фамилията е собственик на фабрика за галванични покрития в Благоевград, имат вила в близкото село Логодаж, където Елка е направила страхотна градина с много и екзотични растения. Боян Миленков е бивш директор на ЗИИУ “Стандарт”. „По интернет поръчвам къде каквото намеря по-интересно и наистина дворът ни е като ботаническа градина. Почти не оставаме без приятели там. Вероятно в предишен живот съм била земеделка, може да ви се струва странно, но знам растенията с латинските им наименования, запомням ги без усилие още при първи прочит“, обяснява дамата и изброява, че има арония, няколко вида френско грозде, касис, йоща (хибрид между касис и цариградско грозде), годжи-бери, лагерструмия, или както е по-популярно – индийски люляк, няколко вида лавандула – френска, провансалска… Най-новото й увлечение е плъстене, изработва уникални шалове с тази древна техника. Голямата й страст обаче са пътуванията.
– Ели, има ли място, на което релаксираш?
– Релаксът за мен не е свързан с конкретно място. Той е хубаво кафе, хубава книга или среща с приятел. Истински релакс обаче през последните години намирам в пътешествията. Случих на един клуб за екзотични пътувания, чиито дестинации по света не са свързани непременно с исторически места и паметници, а с изключителни природни и духовни забележителности. Последната Нова година например посрещнах в джунглите на Тайланд. Една седмица бяхме там, имаше трекинг в джунглата, рафтинг с бамбукови салове по река към местно село…
– Как посмя, та ти не си на 18 години? Да не се занимаваш с фитнес или имаш специален хранителен режим да поддържаш добра физическа форма?
– Не съм физически на 18 г., но психически на моменти съм и по-млада. Нищо не тренирам, ако не броя работата в градината, но от 20 г. постя и според мен това ме държи здрава. Спазвам изцяло Богородичните пости 15 дни, Великденските и Коледните по 40 дни – близо стотина дни в годината.
– Как се запали по екзотичните пътувания?
– В началото пътувах с различни агенции и обиколих цяла Европа. Преди 3-4 г. открих клуба, чийто програми ми допаднаха, и всяка година със съпруга ми си доставяме удоволствието да опознаем и изживеем нещо ново и различно. В Тайланд например бяхме настанени в джунглата в бунгала с изключително красиви и удобни мебели от тиково дърво. Проблемът за мен беше, че начесто имаше табелки „Кобра!“, а аз изпитвам атавистичен страх от змии. За щастие, змия не видях, но пък се натъкнах на тарантула. На връщане от Тайланд имахме преживяване в самолета. На седалката пред мен се бяха настанили двама забулени, единият се излегнал така, че не можах да го изтласкам от моето място. Дойде стюардесата, но и тя не успя да го вдигне. Настъпи суматоха и ги свалиха от самолета, като разпоредиха да се свали и провери целият багаж. Оказа се, че не са били много читави, защото не ги пуснаха обратно на борда, но през цялото време на полета бяхме със страх, че може нещо да са оставили в самолета.
– С какво те впечатли животът в Тайланд?
– Мисля, че е спокоен. Хората в този район на света имат друга философия за живота, нещо подобно като в Индия, където бях предната година. Индия ме порази!
– С какво?
– С всичко. Бях в Делхи, Джайпур, Агра, посрещнах изгрева пред Тадж Махал, изкачихме на гърба на слон Червената крепост… Порази ме голямата бедност и в началото изпитвах вътрешен бунт, докато разбера, че хората приемат много философски съдбата си. От едната страна на улицата са къщите на богаташите, а от другата – на тротоара върху протъркано килимче с котлончето и чиниите, направо на улицата, живее беднякът. Там се храни, там спи, там се размножава и отглежда децата си.
– На улицата?!
– Да. И приема съдбата си, защото знае, че с нещо е заслужил това, че предния си живот не е изживял както трябва. Богатият пък знае, че е живял добре и пак трябва да се старае да е добър, ако иска и в следващия си живот (те вярват в прераждането) да си осигури комфорт. Нормите им също са по-различни от нашите. Силно вярващи са. Строят ашрамите си на невероятно енергийни места. Има ашрами, на които хора с по-голяма сензитивност не могат да прекрачат прага. Разтърси ме философията им. И фактът, че са много работливи. Ще вметна само, че навсякъде пътувам със съпруга ми. От индийците той също остана поразен, като си говорехме, заяви, че само за 20 години тази държава ще дръпне страшно напред заради трудолюбието на хората.
– Как се докосна до философията на индийците, като си била просто турист?
– Тя се усеща навсякъде. Около Тадж Махал витае емоция. Струва си човек да стане преди изгрев, за да види как мраморът става прозрачен в много фин синьозелен цвят. Не мога да разкажа какво изключително преживяване е, то само може да се усети. Досега три пъти съм изживявала изключително силна емоция при пътуванията ми и изгревът при Тадж Махал е едното място. Второто е залез в Арабската пустиня. Там бях преди 2-3 години на еднодневен офроуд по време на екскурзия до Абу Даби и Дубай. Чудните градини в Дубай са изключителни. Там видях Айфеловата кула, направена от цветя, пауни от цветя, невероятни красоти! Можех цяла седмица да остана в тази градина. Но Арабската пустиня е забележително място! Тишина и безбрежност, хоризонтът няма край, а пясъците са като тепсия. Няма залез, какъвто познаваме, слънцето изведнъж изчезва и веднага става тъмно. А само на километър встрани си в друг свят: огромна магистрала с 4 платна и отлично осветление. И това в пустинята! А третото за мен изключително емоционално преживяване бяха норвежките фиорди. Гори огромни, виждаш малка полянка с къщичка и лодката отпред. Там може да живее една баба или дядо, набор. Няма коли, всички се придвижват по вода. Бяхме в хубав сезон, през юни-юли. Казват, че зимата е жестока, но гледката, която аз видях, беше изключителна! Разбира се, има и много други вълнуващи места, като розовата църква в Хелзинки. Тя е под земята, издълбана в розова скала, да попаднеш там и да ти свири орган е впечатляващо! Но говорех за пътуването ни до Тайланд, с което стартирахме 2017 г. От там ходихме и до Камбоджа, в Сием Реап – един космополитен град, който не спи, буквално. Към полунощ се разхождаме с мъжа ми в един покрит пазар, готвим се да се прибираме и изведнъж някой ме прегръща с възклицание: „Вие сте българи!“. Жена, до нея мъж с азиатски черти и детенце. Тя се оказа от Разлог, от 15 г. омъжена в Токио. Настоя да седнем да се разговорим. Бяхме уморени, но не можахме да откажем. Толкова мила среща беше, особено за нея силно емоционална, защото не се е прибирала от 15 г. Така и не си разменихме координатите. Беше среща емоция. Другото, което наистина впечатлява в Тайланд и Камбоджа, е, че по улиците, както при нас, се продава сладолед, продават пържени скакалци, печени плъхове, гъсеници с ориз, мравки с ориз, хлебарки…
– Опита ли?
– Само скакалец. Само за това се прежалих. Не ме впечатли вкусът.
– И какво ядохте?
– О, имат страхотна кухня, имат ястия с много риби. Там плувахме с шнорхели в Южнокитайско море и се насладихме на страхотен подводен свят с много корали и рибки. Всъщност цялото пътуване включваше освен една седмица в джунглата и 4-5 дни на остров Ко Чанг, където има впечатляващ плаж. Там, на плажа, на наредени в единия край 10-ина легла за 7-8 лв. получаваш едночасов релаксиращ масаж, след който се чувстваш като прероден. Всъщност навсякъде по улиците на градовете в Тайланд се предлагат масажи: на чердже край улицата или върху сгъваеми легла сядаш и за 10 минути масаж на стъпалата премахва умората ти от целия ден. Цените са символични, защото хората са бедни. Един ден в Джайпур, Индия, например търсех магазин за масла. Цял следобед ни разкарва човек с велорикша, това са едни специални таксита само за 60 рупии. Един долар е 62 рупии. Представи си какъв живот живеят!
– Донасяш ли си нещо от различните кухни, които опитваш по време на пътуванията ти?
– Аз не съм гастроном, задоволявам се с обикновена храна, а и не съм месар. Като пътуваме, опитвам различни неща, но не се прехласвам. Помня, че в Тайланд например не можахме да опитаме някаква известна местна супа от птичи крака, защото беше затворено заведението, в което ни отведоха, но не го приех като голяма загуба.
– В Тайланд и Камбоджа ли бе последното ви засега пътешествие?
– Не, тази пролет бяхме в Куба. За Куба тръгнах с усещането, че си отивам у дома, ще обясня защо: като тръгвам на пътешествие, винаги съм с едно наум, че е друг свят. Раничката винаги се държи отпред, когато си сред много хора, документите задължително са в най-вътрешното джобче, парите – и те там, защото знаеш, че може нещо да се случи. А да останеш в чужбина без пари и особено документи е страшно! В Куба разбрах, че имат две валути: песос и кук. Втората е за европейците и американците. Един кук е едно евро. Имах странно преживяване в Сладоледената къща в Хавана. Опитах да вляза през главния вход, но заради огромната опашка опитах да се изхитря и да намеря друг вход. Видях пролука отдолу, на първия етаж на 2-етажната сграда, и попаднах в салона за кубинците. Оказа се, че една топка сладолед горе е 1 кук, а долу, при местните, е 1 песос, което се равнява на 4 стотинки. Навсякъде имат цени за туристи и за местните. А те си живеят добре: здравеопазването им е безплатно, образованието – също, по улиците москвичи и лади колкото искаш… Беше ми мило, когато видях учителка с клас пионерчета, дори се снимах с тях, защото това съм го изживяла, та по-голямата част от живота ми е преминала по време на социалистическия режим. Затова при тръгването ни към Куба усещането ми бе, че си отивам у дома. Но точно там ни се случи и неприятност. Не ни се беше случвало да ни оберат, но в Куба ни нападнаха.
– Наистина?! Как се случи?
– В Хавана една вечер отидохме в кабаре „Паразиен“ и около полунощ се прибираме с мъжа ми и още едно семейство от групата. Слизаме от таксито пред къщите за гости, в които бяхме настанени. Докато другият мъж отваря вратата и я държи отворена, мъжът ми се развика „Пусни чантата!“. Гледам някакъв влачи приятелката ни по корем по улицата, той дърпа чантата й, тя не я пуска. Беше като в уестърн. Пет минути крещя „Помощ, помощ!“, никой не се показва. А отсреща беше китайското посолство, вътре милиционерът стои, но не излезе. Явно обаче се беше обадил и дойдоха полицейските коли, та се почна едно разтакаване цяла нощ. Слава Богу, документите се намериха, бездомник ги беше предал, та ни се спестиха по-големи неприятности. Но в Куба имахме и много хубави и незабравими моменти. Там за първи път видях розово фламинго, цял ден обикаляхме една лагуна с лодка, но гледката беше изключителна. В Тринидат се влюбих в коктейлите. До този момент на вилата си правех само мохито, но вече съм специалист и по дайкири.
– Как кубинците правят прочутото дайкири?
– Слагат сок, най-често от агаве. Доливат около 70 до 100 мл бял ром „Хавана клуб“ и накрая изсипват лед на пяна, направен в специални машинки. Отгоре бодват едно чадърче и… пей, сърце! Духа огнен вятър и непрекъснато от тялото ти тече вода, защото си на екватора, и едно такова ледено удоволствие те отвежда в рая. Пак заради високите температури и непрекъснатото течение имат прозорци, но на повечето сгради нямат стъкла, най-много някаква решетка, за да става течение. Впрочем нямат дума за течение, наричат го прохлада. Ходихме до един остров да видим животинче, което никъде по света на друго място не се въди – хутиас, прилича на катеричка, и си подарихме няколко дни на остров Санта Мария. Там кубинци не се допускат, освен като обслужващ персонал. За тях вероятно е твърде скъпо, а и сигурно е местна политика.
– Не са ли много скъпи тези ваши пътешествия? Мнозина биха предположили, че само много богати хора могат да си го позволят… В какви финансови рамки средно се разпростираш, когато тръгваш да избираш дестинация?
– Не са евтини, но не бих казала, че са невъзможно скъпи. Да, има и много скъпи пътешествия. Ооо, и аз мечтая за скъпи пътувания. Ако понякога мечтая да имам много пари, то е за да мога да пътувам. Но тази екскурзия до Тайланд например беше около 4000 лв. за 18 дни с включена закуска. Но пък за 2-3 долара спокойно можеш да вечеряш. Пьтуването до Куба също бе на приблизително такава цена. Виж, скъпите екскурзии са свързани и със скъпи хотели, а ние бяхме в бунгала в джунглата, които аз не бих заменила за хотелски лукс. Изключение бе Индия, там бяхме в луксозни хотели, но там всяко нещо, купено от улицата, може да те вкара в болница и да ти съсипе живота. Вода не можеш да пиеш на улицата, не можеш да си купиш плод да изядеш, ако не го измиеш хубаво… Хигиената е на много ниско ниво.
– Още ли?
– За съжаление. Като пътувахме с микробусче от Делхи до Джайпур, видях, че не е необичайно при спиране за почивка или да се качи пътник, слиза дамата, кляка и след нея на пътя остава купчинка. За тях това е нормално.
– Каза, че мечтаеш да имаш много пари, за пътуване. Къде?
– Бих искала да пътувам по маршрута на Транссибирската железница: до Москва със самолет, оттам да видя Екатерининбург, езерото Байкал, Сибир, Монголия, там има престой в юрта и пътуване през монголската пустиня с коне до Китай, в Пекин да направя един тур и оттам обратно със самолет в София. Това е мечтата ми, но е твърде скъпо и не мога да си го позволя. Поне засега.
– Когато не пътуваш и не планираш екскурзии, се занимаваш с не по-малко интересно и екзотично хоби – да правиш плъстени шалове. Разкажи ми какво те привлече в тази не много популярна техника?
– Това е последното ми хоби. Случайно в нета попаднах на видеоурок на една рускиня, която направи шал. Опитах на един мой шал и се получи. Започнах да се усъвършенствам и да ползвам по-добри материали. В България не са много плъстарите, въпреки че това е много стар български занаят. Навремето ямурлуците са наплъстявани по този начин. Аз съм се хванала с най-фината част, върху естествена коприна плъстя вълна. Поръчвам си австралийска мериносова 18 микрона. Скъпо удоволствие е, но се получават фантастични неща.
– Ти си щастлив пенсионер…
– Така е.
Разговаря
ДИМИТРИНА АСЕНОВА
