HP-p1-728×90 Refan
HP-p1-728×90 Refan
HP-p1-728×90 Refan

Благоевградчанката Калина Ангелова след 13 г. щастлив брак в Навара: България е моето начало, Испания – любимото ми дестино*, и съм благодарна, че животът ми даде шанс да ги имам и двете

Калина Сотирова Ангелова е родена в Благоевград. Завършва тук гимназия през 1984 година и се омъжва в София. През 1997 г. разбира, че съпругът й изневерява, и се връща при родителите си в Благоевград. Преди 17 г. емигрира в Испания. В момента там е щастливо омъжена, гледа възрастни хора и посвещава почти цялото си свободно време в дейността на Асоциацията на българските жени в Навара. С Калина в Испания живеят още дъщеря й и зет й. Тя е от малкото български емигранти, които признават, че нямат намерение да се върнат в България.

 

– Калина, защо избра да емигрираш в Испания?

– Аз бях от хората, които категорично бяха против това да емигрираш. Тръгнах за Испания за 3 месеца – като много други жени. Това стана след един неуспешен 15-годишен брак, както много често се получава. По това време работех в централната поща в София, съпругът ми беше инспектор в полицията, а дъщеря ми учеше в елитно софийско училище и, общо взето за едно средно семейство, бяхме добре. Ама нали знаеш, че много добре не е на добре. През 1997 г. започнах да усещам, че във взаимоотношенията със съпруга ми нещо взе да куца. Той много често започна да оправдава закъсненията си с дежурства – и така, докато един ден любовницата му дойде в пощата и ми разказа всичко. Така започна моята одисея и спокойният ми дотогава живот прерасна в една борба за спасение на семейството. Не знаех откъде да започна, не можех да повярвам, че се случва на мен, питах се с какво сгреших, за да изпадна в тази ситуация… Така следващите 3 години минаха в напразни опити да запазя един брак, който вече не съществуваше. Осъзнах безсмислеността на ситуацията през септември 2000 г., когато реших, че трябва да спася себе си и дъщеря ми, колкото и егоистично да звучи. Напуснах пощите, събрах си багажа и се върнах в Благоевград – в дома на родителите ми. Дъщеря ми беше в 8 клас – възраст, която е много опасна, и се страхувах, че водейки борба за спасение на семейството, може да изпусна нея, а тя беше по-важна от всичко на света. Времената бяха много тежки, но благодарение на родителите ми и на брат ми успявах да не губя желание за борба за по-добър и сигурен живот. Това беше много труден период за мен и всички мои близки.

Вероятно не си успяла да намериш работа в Благоевград?

– Намерих, 1,5 г. работих в шивални и мислех какво да направя, за да стъпя по-сигурно. Имах дъщеря, която трябваше да изведа напред, а съпругът ми нито се обаждаше, нито се интересуваше от нея. Тогава ми се обади моя братовчедка, която гледаше една 94-г. жена в Испания, с молба да отида да я замествам, докато тя е в отпуск. Трябваше да взема решение за 1 седмица. Не ми се занимаваше, но накрая все пак се реших с разрешението на родителите и на дъщеря ми. Там ме посрещна братовчедка ми, за което винаги ще съм й благодарна. Имах квартира и работа, така че не мога да кажа, че съм тръгнала на сляпо, както много наши сънародници тръгнаха около 2000 г.

– Какво ти беше най-трудно в началото?

– Първата седмица посветих на бабата, която трябваше да гледам. Имах всеки ден по 2 часа почивка, плюс събота от 14 часа до неделя до 22.00. Когато влязох в Испания, знаех само SI, NO, SEÑOR Y SEÑORA, затова в свободното време започнах да уча езика от един българо-испански речник. Записвах си думите, които бабата ми казваше, след това ги търсех в речника и ги заучавах. Всяка вечер дъщеря й идваше при майка си, с часове говорехме как и какво не знам, и това също много ми помогна. Може би затова, въпреки че вече бях на 34 г., не съм имала големи проблеми с езика. Водеше ме и идеята да мога да разговарям свободно с испанците, защото те са много интересен народ, добронамерени към чужденците, и ми беше интересно да знам какво мислят.

Сближи ли се с бабата?

– Да, но братовчедка ми се върна, аз останах без работа и пред дилемата да се върна или не. Дадох си един месец време и започнах активно търсене на работа чрез познати. Тогава ми се обади друга моя братовчедка от Памплона, че там излиза работа, и ми предложи да отида. Не го мислих много и тръгнах от Кастейон за Памплона. Там на 3-ия ден се откри възможност в една къща да се грижа за двама възрастни – брат и сестра. Това беше моята испанска фамилия. Тези хора ме приеха в дома си като член от семейството и до ден-днешен поддържам контакти с децата им, въпреки че възрастните вече не са между живите.

Как се запозна със съпруга си?

– През уикендите, когато почивах, ходех в дома на братовчедите ми и там го срещнах. Той е шофьор на камион и беше колега на братовчед ми. С него изживях едно чувство, което с първия ми съпруг не си спомням да съм изживяла.

Какъв е стандартът на живот в Испания?

– За стандарта мога да ти разкажа какъв е тук, в Навара, но имай предвид, че Навара и Страната на баските са най-скъпите области и най-уредените в Испания. Навара е малко като държава в държавата Испания. Тя е била отделно кралство и до ден-днешен много от наваросите имат това самочувствие, защото това е област с различни икономически и юридически закони, договорени през 1512 г. Те са различни от испанските, но одобрени и съгласувани с испанското правителство. Като пример мога да дам, че тук, в Испания, родителите нямат право да оставят без наследство децата си, само в Навара и Страната на баските могат. Тук имаме полиция, която е само за Навара, и ако те спре националната полиция, ти можеш да поискаш да извикат местната – тя да те санкционира. Тук хората имат уважение и страх от полицията, но въпреки това Испания не е полицейска държава. А за стандарта – минималната заплата е 825 €, а средната 1735 €, но една франзела от 240 грама струва 1.05 €.

Как е организирано здравеопазването?

– Системата на здравеопазване, смея да твърдя, е една от най-добрите в Испания. За 16 г. в Испания досега в брой пари да се дават на лекари не съм видяла, нито пък съм чула, дори в частните болници. Тук няма такса, когато отидеш при личния лекар или при специалист. Няма. Лекарите нямат допир до пари. В частните болници дори специалистите не знаят стойноста на манипулациите. Или пък отношението. Като почнем от санитарките, та до завеждащия отделение, само дето не те вземат на ръце. Преди няколко години се оперирах от разширени вени. За тази операция чаках 18 месеца, като на всеки 6 месеца ми пращаха писмо за преглед и личният лекар ме следеше, хем случаят не беше спешен и можеше да се изчака. На моя близка й откриха рак на матката, но на нея не пращаха писма, а й се обаждаха по телефона и я оперираха на 24 декември, защото нейният случай беше спешен и не търпеше отлагане. Лечението й продължи 1 г., за химиотерапията я взимаше линейка от вкъщи и я връщаше, и никой не й поиска нито цент, а жената беше плащала само 2 месеца осигуровки в Испания. Вече 9 години тя е жива и здрава и продължава да работи.

В Навара всяка жена на 45 г. влиза в една програма за предпазване от рак на гърдата и на всеки 2 г. й изпращат писмо да отиде на мамография. Така е, докато навърши 65 г. и прегледите й са безплатни. Стига само да си регистрирана в системата, независимо дали си осигурена, или не, попадаш в тази програма. Дори при безнадеждно болни до последно се води борба. Не те оставят като куче. Това е и една от причините много наши сънародници да не смеят да се върнат окончателно в България.

Когато ти дойде време, ти на каква пенсия ще можеш да разчиташ?

– Понеже още не ми е дошло времето, не съм се интересувала по-задълбочено, но знам, че ще се пенсонирам на 67 г., а съпругът ми може би по-рано от мен, защото той ще има максималния трудов стаж от 37 г. и ще получава като пенсия 100% от заплатата, върху която сега го осигуряват. Той преди 4 г. смени работодателя си именно по тази причина – предишният работодател го осигуряваше върху 1150 €, а отделно му даваше на ръка още 800. Съпругът ми тогава води преговори с шефа си и той му каза, че е трябвало да мисли преди, когато е започнал, тоест преди 21 г. Така и не стигнаха до споразумение и той напусна.

Иначе пенсиите тук, както в България, са с голяма разлика. Мисля, че минималната е 640 евро, а максималната е 2400. При смърт на единия от съпрузите другият получава 52% от пенсията му, а ако те не могат да формират минималния размер от 640 евро, получава доплащане от някакъв фонд.

Популярна ли е услугата старчески дом?

– Доста. Старчески домове има много, те са частни, подпомагани от държавата, и държавни. Тук виждат, че населението е застаряващо, и се отделят все повече средства за тези домове. За хората, които искат да изкарат края на живота си там, няма никакъв проблем. Човекът трябва да сключи договор с дома и да се нанесе. Ако пенсията му е малка, но има недвижими имоти, те се оценават и когато човекът почине, на наследниците се дава възможност да погасят задълженията и да влязат във владение, в противен случай жилището остава собственост на дома. Но ако човек с ниска пенсия няма имоти, социалната асистентка го насочва към държавен дом, който е изцяло финансиран от държавата. Няма особена разлика в какъв дом ще постъпи човек, защото и държавните, и частните са като луксозни хотели.

Любопитно е, че тук, в Навара, печалбата от коридите на Сан Фермин отива изцяло за тези домове. Много от местните посещават тези кориди точно с тази цел – да подпомогнат тези домове, не че толкова им харесват коридите с бикове.

– В България напоследък все по-модерни стават предбрачните договори, които отдавна са популярни в Европа. Ти сключи ли такъв, когато се омъжи в Испания?

– Брачни договори има и сега мисля, че е нормално, въпреки че ние със съпруга ми нямаме. Когато тръгнахме да сключваме брак, той ми обясни за тези договори, но аз му отговорих, че не се омъжвам, за да се развеждам. И че ако той не е сигурен в мен, можем да почакаме или въобще да не сключваме брак, аз нямам никакъв проблем. За мен това не беше приемливо – аз не бях с него заради имота или парите, а заради сигурността, която ми даваше като един сериозен и здраво стъпил на земята мъж. Заради отношението, което ми демонстрираше и продължава да ми демонстрира и днес след 13-годишен брак. Заради отношението към дъщеря ми и зет ми, и дори заради факта, че обикновено те се разбират с него по-добре, отколкото с мен. За мен той е перфектният баща и в много случаи аз дори виждам прилика в характерите между него и дъщеря ми. Просто този мъж ми даде семейството, за което винаги съм мечтала. Сигурно ще ме попиташ не сме ли искали да имаме наше дете, но животът ни срещна малко късничко, затова си бяхме дали срок до 40 – ако не стане, няма да насилваме нещата. Той винаги казва: „Нито с дете ще те обичам повече, нито без дете – по-малко”. Няма да забравя, когато решихме да сключим черковен брак, и свекърва ми каза в черквата, че е благодарна, че Господ най-после й е дал внучка, защото дъщеря ми е единственото момиче в техния род. Свекър ми постоянно й казваше колко е красива. Аз съм им благодарна на тези хора – нито веднъж не ме подцениха за това, че съм чужденка. Познавам много испанци, но след съпруга ми не съм срещнала друг испанец, който да отговаря на моите виждания като мъж. Може би, когато една жена е удовлетворена от съпруга си, тя не вижда положителните черти в другите мъже. Това, че аз съм попаднала на един сериозен мъж, не означава обаче, че всички испанци са перфектни. Те са по-страхливи от нашите мъже, в смисъл че много мислят, преди да предложат брак, докато българите нямат този страх от брака. Другата разлика е, че тук повече уважават жените.

Дъщеря ти лесно ли се приспособи към испанския начин на живот?

– Тя завъриши V СОУ в Благоевград и дойде малко по-късно. Можеше да пристигне в Испания по-рано, но аз исках да завърши средното си образование в България, защото образователните сестеми в двете страни са доста различни. Тук на 16 г. завършват задължителното обучение. Като дойде, първото й желание беше да работи и да има свои доходи, но беше без документи за работа – само с право за живеене. Впоследствие изкарахме документи за работа и започна като продавач в магазин за обувки, после във фабрика за сирене, през това време си създаваше приятелства и много нейни приятелки испанки я посъветваха да продължи да учи поне едно градо супериор, което е като нашите институти за полувисше. Завърши за инспектор по труда, но започна световната криза и нещата станаха по-сложни. Тя обаче, откакто е завършила, не е останала без работа. 1,5 г. работи в местното кметство по една програма за интеграция, седмица преди да й свърши договорът, я извикаха във верига магазини и започна като касиер на половин ден, а преди 1 г. реши да продължи образованието си в университет и записа задочно политология и социология, защото не е спряла да преследва целта си за по-добра работа. Това, което ми е много странно, е, че нашите, български деца, като дойдат тук, са много добри ученици и студенти и болшинството стават любимци на учителите и завършват с много добър успех. Ние, българите, не знам как успяваме навън да се наложим, а у нас не можем да сложим нещата на място. Това е, което много ме боли. Иначе и дъщеря ми, и зет ми, който е българин от с. Долно Осеново, са безкрайно добри, трудолюбиви и отговорни деца, и аз много се гордея с тях.

– От профила ти във Фейсбук виждам още, че много се гордееш и с дейността на Асоциацията на българските жени в Навара?

– Да, решихме да създадем наша, българска асоциация, по-различна от действащите тук, които се занимават главно с училищна дейност, тоест към тях има български училища и те са се отдали повече на работа с децата. Имайки предвид колко много наши сънароднички дойдоха тук сами, за да подобрят доходите в семействата си, възникна идеята да създадем такава асоциация, с която да съхраняваме българското и да си помагаме за интеграция в тукашното общество. В началото бяхме 7-8 жени, дошли от различни краища на България. Започвахме с организиране на едно коледно тържество и сами останахме доста изненадани, когато на него дойдоха 126 наши сънароднички. След това за осмомартенското тържество пристигнаха над 200. След като видяхме колко искрено се забавляваха нашите момичета, колко радост и удовлетворение им носят тези събирания, какъв добър лек са те за носталгията, която измъчва всички ни, решихме да създадем тази асоциация и я кръстихме „Българска роза“. Избрахме управителен съвет, който работи изцяло доброволно, и се захванахме да разширяваме дейността й с организиране на курсове, екскурзии, създадохме нещо като трудова борса, танцов състав, който вече има изяви на сцена. Имаме си работилница, където ръчно изработваме мартеници и подаръци за съответните поводи. Асоциацията работи с Първа българска адвокатска кантора и сме безкрайно благодарни на адвокат Ана-Мария за това, че винаги е на наше разположение за всякакви юридически консултации. Миналата година направихме побратимяване с тукашна асоциация на жените и тази пролет ги доведохме в България.

– Като един доста деен човек, минавало ли ти е през ума, че би могла да се занимаваш с политика?

– Сигурно не ме питаш сериозно. Това е страшно отговорно, то е като работата на един лекар кардиолог например, но малко политици го осъзнават, че те лекуват сърцето на една държава. Ако ставаш за такъв лечител – ставаш, ако не – оттегли се. Това е проблем не само на българските политици всъщност, а на всички техни колеги. Малко хора от тези среди осъзнават отговорността, с която се товарят.

С какво е известна България в Навара?

– В началото, като дойдох тук, испанците не знаеха нищо за България и много често ни бъркаха с Румъния, но с времето все повече виждат, че сме по-трудолюбиви, по-образовани и сме един от най-интелигентните народи в Източна Европа. Аз досега не съм се почувствала подценена, защото им научих езика, начина на живот, кухнята, което е много важно за испанците, дори в много случаи знам повече за страната им от самите тях и това е моето оръжие срещу дискриминацията.

– Къде се чувстваш по-българка – в Испания или в България?

– Много хора след промените избрахме трънливия път на емиграцията, но това не значи, че сме по-малко българи от тези, които останаха. Проблемът ни като нация е, че сме разделени на тези там, в България, и тези тук, в Испания. Аз съм еднакво българка и в двете страни.

– Ще се върнеш ли някога в родината, Калина?

– Трудно ще е окончателното ми завръщане, но няма да спря да мисля и да си идвам в България, когато мога. Аз приех този начин на живот между двете държави, и двете са ми мили, така че не мога да кажа, че съм хвърлила камък по България. Не обичам хора, които в България говорят колко добре се живее в Испания, а като дойдат тук, разправят обратното. Това са хора, които не са си намерили мястото. Хубаво ми е и там, и тук. Опитвам се да си направя добър живота за мен, без да преча на другите и да ги критикувам. Приемам нещата такива, каквито са.

– Какво определение би дала за Испания и България с по няколко думи?

– България е моята родина, моето начало, моите първи 7 години. А Испания е моето дестино, което съм избрала. Мили са ми и двете и съм благодарна, че животът ми даде шанс да имам и двете.

Разговаря ВАНЯ СИМЕОНОВА

* destino – дестинация

Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *