Спечелих делото, но не се върнах в този колектив, беше под достойнството ми, макар че животът ми се превърна в грижи за оцеляване
Познавам я отдавна и предимно като активен социален работник, защото през 90-те години на миналия век журналистите не пропускаха открояващите се събития в тази област. А Цонка Джановска не само правеше впечатление, но и беше човек, загрижен за другите, нещо което на теория стоеше на първо място в предишния строй, но на практика картината беше различна. Тя днес не се е променила много, но като че ли по-осъзнато разказва за събитията, през които е минала, и следата, която е оставила след себе си. Не е забравила и уроците в житейски план.
Родена е на 28 юли 1946 година в Горна Джумая, днешния Благоевград. Коренът на дядо й Стоян Христов Ганчев-Танчо по майчина линия е от с. Бистрица. Учил е в килийното училище в Рилския манастир. Преди 1878 година неговият баща, заедно с четиримата си синове бягали през Рила планина и се приютили в село Рила. При едно наводнение къщата, мелницата и дараката им са отнесени от водната стихия и те се преселват в село Пастра. Там тези предприемчиви мъже също създават поминък.
Баща й Георги Иванов Джановски се ражда в Разлива, една махала, близо до днешния град Правец в Северна България. Неговият прадядо е бежанец от село Янина в Егейска Македония. Вероятно са бягали към края на 18 век и се заселват в Разлива. Баща й е единственият шофьор в България – герой на социалистическия труд, разказва Цонка. И се сеща как Илия Куков от вестник „Пиринско дело”, когато разбрал тази новина, му купил нова риза, отишъл в дома им да му я подари и да му стисне ръката с думите „Добър човек!”.
„Баща ми е учил до 4-то отделение и е почнал да работи още на 13 години. Майка му починала през 1926 година и оставила трима синове сираци. Баща им се жени втори път и тримата тръгват да си търсят работа и да преживяват. Работят в една фабрика в София, след това се преместват в друго предприятие в Самоков. През 1938 година немското дружество „Гранитоид” в Рилското корито почва да строи електрически централи, но преди това е било необходимо да се прокарат пътищата. И моят баща, заедно с двамата си братя са общи работници по тези пътища. Най-големият се връща в родния край, а другият се жени в с. Пастра и там минава целият му живот. След като се уволнява от редовна военна служба, баща ми се жени за майка ми Ганка през 1943 година, когато тя току-що е завършила Класическа гимназия в Дупница и е имала желание да следва, но среща баща ми. Сестра ми се ражда 1944 г., когато баща ми е мобилизиран на фронта. И в Пастра наводнение разбива поминъка им. Дядо Тончо идва в Горна Джумая, а с него и майка ми с първото си бебе. Дядо е бил състоятелен човек и е купил парцел на децата от първия си брак близо до река Бистрица. Реките са съдбовни в историята на моя род, защото и тук наводнението през 1954 година унищожава половината от парцела им, когато се прави корекцията на реката. Аз имам спомени, защото тогава съм била на 8 години. Имам по-голяма сестра и по-малък брат и майка ни гледаше. Започнала съм да пиша спомени, за да се знае как сме живели, как сме се изхранвали, каква дисциплина сме имали… Майка беше образован човек и четеше до последно. Тя живя до 92 години и моята дъщеря Дарето й подари лупа последните години, за да вижда по-добре текстовете в книгите. Баща ми живя до 103 години. При посещението на Дипломатическия корпус в града блъснаха къщата на моите родители при реката и ги изпратиха в крайните блокове на кв. „Еленово”, където живяха 14 години. И в началото на 90-те ги обезщетиха с жилище в един блок на ул. „Илинден”. Там в два панелни блока настаняваха все познати хора от детството ми от кв. „Вароша”.
Цонка завършва Икономическия техникум в града и си спомня: „Учеше се пет години, като в първите три бяха застъпени доста общообразователни предмети, а в 4 и 5 курс продължавахме да изучаваме само литература и математика и много специални предмети. Този техникум даваше много възможности за професионална реализация. Изучавахме икономика на банковото дело, на промишлеността, на селското стопанство, стокознание, статистика, деловодство, стенография, машинопис. Там придобих умения, които цял живот ми служиха – имам удостоверение за бързина – 360 удара в минута на пишеща машина по десетопръстната система”.
В края на 1966 година Цонка започва за първи път работа в редакцията на в. „Пиринско дело” и разказва: „Изпълнена със самочувствие, с познания и отлична диплома, тръгнах сама да си търся работа. Наскоро беше назначен за главен редактор на вестника Димитър Кехайов, млад и интелигентен човек от Банско. Представих се, показах дипломата и удостоверението си и той ми каза – може ли да дойдете утре сутринта на работа. За първи път бяха отпуснали бройка за секретарка. Работният ден започваше рано. Там научих много и успях да сложа ред в деловодството. Исках да науча повече неща и почнах да помагам на машинописката Ветка, а тя беше интересна жена. Помагах и на коректора Илия Куков, който изчиташе шпалтите. Беше рядко оригинална и с богата култура личност. За него беше щастие някой да му чете текста, и аз така се научих как се отбелязват грешки на шпалтата. Силно впечатление ми правеше Мария Дюлгерова, която беше редактор по селскостопанските въпроси. Тя беше за мен значим човек като образование, като поведение, дори и като начин на писане. Там беше и Крум Вагалински – поет и безкрайно нежна душа. Няма да забравя Данчо Стършела, който единствен тогава пишеше критични материали. Със заострено перо пишеше и Любен Джельов, който се занимаваше с икономическите въпроси. Федя Яков беше в културния отдел, помня ги всички. Беше ми интересно всичко, но поработих година и половина и без много да обмислям, реших да се омъжа. Одидох да кандидатствам задочно Икономическия институт и там намерих мъжа, с когото отидох да живея в родния му град Пловдив. Родих дъщеря си през 1968 година. Като един пълен наивник осъзнах, че е абсолютна грешка този брак, който продължи две години и малко. Прибрах се с детето в Благоевград. Дарина беше на година и няколко месеца. Майка тогава ми каза само едно изречение: „Откога те чакам да вземеш решението!”. Тогава тя работеше като инкасатор в старото кметство и обикаляше големи райони. Беше началото на 1970 година. Прибрах се и отново започнах да търся работа в Благоевград. Пак попаднах на млад и свестен директор – Илия Йовков. Имаше една- единствена административна длъжност в музея, която беше формулирана „деловодител-домакин”. Там се занимавах с деловодство, машинопис, домакинската работа и с библиотеката. По-късно на тези длъжности назначиха отделни хора. Тогава музеят беше на пл. „Македония” в стара сграда. Беше разкрита една експозиция на първия етаж. Първата копка на новата музейна сграда се направи на 24 май 1975 година и се завърши през 1978 г. Музейните работници участваха с много бригадирски труд в подготовката на строителния терен. При изливането на една от плочите на новата сграда подпорите на кофража поддадоха и стана срутване. В бетона попаднаха няколко колеги, но се разминаха без жертви. Преживеният стрес е огромен и се случи на празника Илинден през 1976 година.
През 1976 година завърших задочно история в Софийския университет. Исках да специализирам археология, но директорът не ми разреши, защото съм имала малко дете и как ще ходя по разкопки, на кого ще го оставям. Тогава имаха свободно място за специалист в най-нова история. През 1979 година вече бях зам. директор на музея по експозиционната част. Бяхме се настанили в новата сграда и основното беше да се подготвим за направата на една модерна експозиция. Но през 1980 година дойде решение да оглавя редакцията за написването на енциклопедия „Пирински край”, която беше идея на Людмла Живкова. Илия Йовков е бил с нея състудент. Тя беше председател на Комитета за изкуство и култура и тези хора, от които е имала лични впечатления, оглавиха на доста места музеите в страната. Йовков имаше нейната подкрепа, но самият той беше пълен с идеи за музейното дело в перспектива. В този период от 1970 до 1990 година стана пълно преобразяване на музейното дело в целия окръг. Беше направена най-модерната музейна експозиция в новата сграда. В онези години идваха музейни колективи от цяла България, за да я разгледат. Поради липса на средства Йовков не можа да реализира всичките си идеи. Още тогава искаше в музея да има аудиовизуални средства, да има музикално озвучаване в отделните експозиции и възможности за онези, които искат нещо повече да научат, да натиснат едно копче и да гледат видеоматериал, филм или нещо друго с научна стойност. Той беше визионер с перспективен поглед далече напред, модерен, изпреварващ времето си специалист.
Илия Йовков почина през 2013 година. Изпратихме го една шепа народ от старото поколение, назначени по негово време. Не дойде нито едно партийно величие. Не можаха да го приобщат в четата, защото не беше склонен на никакви комбинации, далавери, усвояване, облагодетелстване, остана си верен на някакви негови си хвърковати идеи и ни се водеше, ни се караше. Стана неудобен, а 20 години отчитаха голям актив пред висшето партийно ръководство на държавата с неговата дейност в музейното дело в целия окръг.
Помолих Цонка да ми разкаже как се създава енциклопедията „Пирински край”, тъй като тази година се навършват 30 години от издаването й.
„Тя беше създадена по един договор за сътрудничество между ръководството на Окръжния народен съвет и БАН. Изданието трябваше да побере всичко от изследователската дейност на тази територия. Добре че имаше достатъчно краеведи в региона и добри специалисти в БАН. Започнахме малък екип да работим за енциклопедията, ограмотяваха ни специалисти от института „Българска енциклопедия” към БАН .Там имаше много ценни и опитни хора. Тогава председател на БАН беше акад. Сендов и първо на него се представих, след което тръгнах от институт на институт, където научните работници се включваха с изследванията си в Пиринския край. Търсихме учени не само от Института по история, но и от Геологическия, Метеорологическия, специалисти от цялата структура на БАН. По отношение на физико-географските факти Рила и Пирин бяха проучени планини, но специално Влахина планина, Малешевска, Огражден, Беласица, Славянка /Али ботуш/ не бяха изследвани, защото бяха в гранична зона и достъпът до тях дълги години беше ограничен. По спешност институтът си организира експедиции до тези планини, за да могат да бъдат представени адекватно в енциклопедията. Първи том на енциклопедията вече беше предаден за печат в издателството на БАН и през1987 година дойде разпореждане на ЦК да сменим топонимите с чужд езиков произход от турско-арабски. Изтеглихме ръкописа и тогава се направи комисия, начело с професори от главната редакция, които имаха отношение към наименованията на местности, селища, природни обекти – планини, реки, върхове… Привлякоха един арабист и един специалист на турски език и за мен този процес беше много интересен. Извлякохме тези наименования и аз ги занесох на комисията и езиковедите с чуждите езици и след тяхната работа се оказа, че над 80 процента от тези чужди наименования в буквален превод звучат много красиво и разбираемо. Вероятно завоевателят ги е променил. Например Черната скала е прекръстена на Каракая, Айгидик е Голям Мечи връх, но не можах да убедя членовете на туристическото дружество да си върнат това име. В енциклопедията всичко е отбелязано с новите имена, като старите са поставени в скоби, за да могат новите да добият гражданственост. Беше огромна по обем работа. В енциклопедията имаше статии за известни и заслужили личности, но при промените през 1989 година отново свикахме съвещание на главната редакция в София, за да преценим какво да правим. Бяха започнали митингите, заявили се бяха опозиционните сили. Тогава решихме, че ако при тези политически страсти биографичните статии за съвременниците излязат, целият ни труд ще отиде по дяволите. Тогава решихме в енциклопедията да няма статии за живи дейци. Тука на местно ниво с никого не съм съгласувала това решение. Внесохме изданието за печат. Редакцията ни беше в къщата, където сега е Царският клуб. Там работихме екип от десет души, а моята стаичка имаше изглед към къщата на Георги Измирлиев. Бързо след като БСП спечели изборите през 1990 г., се погрижиха да ме махнат. Без да разбера, в редакцията бяха влезли партийният секретар на културата Костадин Гуцев и зам. председателят на Окръжния съвет на профсъюзите и преди колежката Ани Бобошевска да ме извика в голямата стая, където се бяха събрали, ги бяха накарали да подпишат декларация, която прочетоха и ми съобщиха, че ме уволняват дисциплинарно. Заварих странна атмосфера – всички седяха като на тръни, никой от редакторите не ме поглеждаше в очите. Уволниха ме, защото взех участие в митингите на СДС и разлепвах плакатите им в квартала, където живеех, продавах книгата „Фашизмът” на Желю Желев в центъра на града. Заведох дело срещу това уволнение и го спечелих, но след това не се върнах в този колектив. Беше под достойнството ми”.
Освен за работата си в музея от 1970 до 1990 г. Цонка е започнала да пише и спомени как се роди енциклопедия „Пирински край”, на която посвещава 10 години от живота си. След това животът й минава в грижи за оцеляване. Въпреки че където и да отива, оставя след себе си резултати, полезни за хората.
„Работих 5 години в „Социални дейности” на община Благоевград, където постъпих през 1992 година. Кмет тогава беше Елиана Масева. Имах доста познания в тази област от работата си по енциклопедията. Ориентирах се бързо в нормативната база и бях главен специалист на общината по социалните дейности. Много жалби имаше тогава, а аз трябваше да ги проверявам. Попаднах на злоупотреби на шефката на дирекцията Камелия Георгиева, която се занимаваше с жалбите, и тя беше отстранена от тази работа. Сложиха ме аз да изпълнявам тази длъжност до провеждане на конкурс и назначаване на нов директор. Беше време, когато от заводите, които закриваха, съкращаваха от 200 до 400 човека на ден. Идваха жалби от хора, които никога не бяха опирали до нуждите на социалната служба. Бяха изпаднали в отчаяние, в паника как ще си нахранят децата, как ще ги пратят на училище. Това изискваше отношение първо към нуждаещите се, за да се прецени как да помогнем справедливо според тежестта на случая. Това не беше никак лесно. Направих нова организация на работа за социалните работници. Преди закриването на заводите те обслужваха една шепа ромски семейства, но при новите условия се изискваше друг подход. С представители на общината проведохме конкурс, отпуснаха нови бройки, назначиха се млади хора със специално образование, защото в ЮЗУ вече се изучаваше и „Социална педагогика”. Те с голямо желание приеха да изпълняват изискванията към тях. Идеята ми беше всеки социален случай да бъде проверен на място, да се направи анкетата с хората. На сбирките всеки докладваше случаите от района, за да преценим кой от тях е най-спешен за помощ. Средствата бяха ограничени. Заработихме по този начин, но на старите социални кадри не им харесваше този подход. Въведох дневник, в който всеки служител сутрин записва адреса, на който отива за анкета. Изчаках една седмица да пишат. Помолих за една служебна кола и тръгнах по декларираните адреси, където разбрах, че никой не е ходил. Пишат адреса, но се отбиват в едно барче, без да се интересуват от съдбата на тези хора. Трима души уволних дисциплинарно тогава и те непрекъснато седяха пред кабинета на Масева, за да й докладват каква комунистка съм и какви тоталитарни методи въвеждам. Тя не посмя да ги върне на работа, докато аз бях там, но пусна за мен заповед с последно предупреждение за дисциплинарно уволнение. Заведох дело и го спечелих. Никой не можа да ми обясни как по друг начин да се работи при това социално положение и при толкова човешки трагедии”.
По-късно Цонка напуска общината и отива да работи на терен в Дома за деца и юноши при директора Мирчо Люнгов. Когато ръководството на БСП го уволнява, Цонка солидарно си тръгва заедно с него. Заминава за Италия, където пет години гледа стари хора, за да не бъде в тежест на дъщеря си и да й помогне финансово за жилището, което строи.
„Дъщеря ми завърши първо Полувисшия институт по изобразително изкуство и трудово обучение в Дупница и започна работа в художествено ателие за украса. Но тези ателиета отпаднаха след демократичните промени, защото нямаше вече на кого да пишат лозунгите, и тя отиде на работа в кухнята на Домашния социален патронаж. Ставаше в четири и половина, за да отиде в 6 ч. на работа, а ние живеехме в кв. „Ален мак”. Това беше 1991 година, когато и аз бях без работа. Тогава бяха разбойнически времена и аз заедно с осиновеното ми куче Деса я изпращахме до двойката на автобуса при ЗМК, за да съм спокойна. По-късно тя завърши задочно „Социална педагогика” в ЮЗУ. Сега работи в Социален дом за деца с увреждания. Имам внучка, която навършва 23 години и следва „Английска филология” в София.
Докато бях в „Социални дейности” в общината, заедно с Герасим Богдански, който ръководеше Домашния социален патронаж, направихме проект за Дневен център за деца с увреждания и имахме идея с един микробус децата да ги взимат от домовете им и вечер да ги прибират, за да могат и родителите им да имат малко време за свой живот. Бях свикнала да работя с факти и на заседание на Общинския съвет доказах, че има готова база за тази дейност. По протежение на един малък участък в града имаше четири детски заведения, плюс едно комплексно на г-жа Кунчева. И всички бяха на разстояние от 200 до 500 метра. Обиколих ги и установих, че се извършва абсолютна фалшификация. Когато родителите останаха без работа от заводите, не водеха децата си на детска градина и ясла и ги гледаха вкъщи, но ходеха да вземат от кухнята храна за тях. А на служба във всяка детска градина и ясла имаше по няколко медицински сестри и лели, които реално обслужваха по 5-6 деца, но в детската градина се водеха групи по 15-20 деца, а всъщност само кухнята работеше. Събрах тези данни, направих обосновка и ги дадох на г-жа Масева. Тя беше много впечатлена от идеята, защото тогава никъде в България нямаше такъв Дневен център за деца с увреждания. Ние бяхме първи. Общинският съвет с пълно единодушие прие този проект”.
През последните години често срещах Цонка в едно сувенирно магазинче в близост до черквата „Въведение Богородично” в Благоевград, където работеше на половин работен ден и не пропускаше да нахрани бездомните котки и кучета. И днес не ги забравя, защото е човек, който живее с грижа за другите. За сините беше червена, а за червените – синя, а тя до ден-днешен си остана просто Джановска, която цял живот върви срещу течението, в името на своето човешко достойнство и справедливост.
ЮЛИЯ КАРАДЖОВА
