Благоевградчанка с номинация за изгряваща звезда във филмов фестивал в Сеул, преди година спечели приза „Най-добра актриса” на „Virgin Spring” в Индия

Благоевградчанката Мира Котева е с награда за най- добра актриса от фестивала „Virgin Spring” в Колката , Индия, и номинация за изгряваща звезда на тазгодишното издание на филмовия фестивал „Webfest” в Сеул, за участие в който са допуснати 190 филма от цял свят. Името й по документи е Красимира, в артистичните среди я знаят като Мира, а приятелите и съучениците й от ІІІ ОУ и НХГ, където е учила, й казват Краси. Причината за разнобоя е абсолютно тривиална и е свързана със следването й в Англия, за където заминала през 2011 г. веднага след абитуриентския си бал, за да учи актьорство. Там обаче никой не произнасял името й правилно и българката чула какви ли не вариации на името си, дори от рода на Каризма. Скоро обаче установила, че сред популярните сред англичаните имена е Мира, и това направило живота й значително по-лесен. Така във всички артистични платформи и проекти, в които участва, Красимира станала Мира, а откато се е прибрала през 2017 г. в родината, се обръща и на двете имена – Краси и Мира.

Очарователната 27-годищна дама преди година участвала в мастер клас на Силвестър Сталоун, който се провел в Кан по време на филмовия фестивал там.  „Няма да забравя чувството му за хумор и един от съветите, които ни даде: „Just keep punching!”, разказва Мира Котева.

  • Мира , защо се насочи към Англия, а не кандидатства в „люпилнята“ на българския театър и кино НАТФИЗ?
  • Защото исках да видя друга култура, а школата на Англия по актьорско майсторство е много, много силна.
  • Не ти ли беше малко скъпичко обучението?
  • За щастие вече бяхме влезли в ЕС, което направи и кандидатстването ми, и следването много по-лесни и достъпни.
  • Родителите ти как реагираха?
  • Подкрепиха ме, въпреки че до 16-г. възраст бях твърдо убедена, че ще стана адвокат и ще следвам право, та решението ми в 12 клас беше леко шоково за тях. Те не работят в сферата на изкуствата, имат  счетоводна къща, но винаги ме подкрепят. Аз 7 години поред ходех на балет при Надежда Георгиева в кв. „Вароша“ и когато реших в 12-и клас да се насоча към актьорството, отново за кратко се върнах при нея да възвърна уменията си. Като ученичка се занимавах с актьорство в школата на Илия Ласин. Той ми помогна да се подготвя за изпита и да изиграя едно стихотворение и монолог, записах ги и ги изпратих в университета, който бях избрала. Приеха ме още преди да завърша НХГ. Следвах  в университета на Хъл в Северна Англия. Специалността ми е „Театър и пърформънс“ и повечето студенти от артистични специалности бяхме „отцепени“ в Скарбъроу, едно малко градче на брега на Северно море. Това беше много добре за нас, защото всички артисти от различни профили бяхме заедно, кампосът беше малък и имаше изключителна творческа атмосфера.
  • Живяла си и в Лондон, кога се премести там и защо?
  • Три години по-късно, веднага щом завърших. На 21 години исках нещо по-голямо от Скарбъроу и имах голям късмет скоро след преместването ми да попадна в една група от всякакви артисти, наречена „Да направим сцена“. В нея имаше режисьори, сценаристи, оператори, хора от цял свят, което беше изключително вдъхновяващо и силно подкрепящо желанието на всеки да се развива като артист.
  • А как се издържаше?
  • Първо работех като сервитьорка в един ресторант, после ме повишиха на мениджърска хозиция, но пък аз се отказах, защото ми отнемаше прекалено много време и не ми оставаше за актьорството. С тази група снимахме страшно много късометражни филми, което беше изключителен шанс за мен, тъй като бях учила актьорство за театър и не се бях занимавала с кино. Филмите бяха непозната територия и се научих на много неща, почти всяка седмица снимахме някакви сценки, късометражни филмчета, а идеята беше, че се събираме да го правим, защото искаме, а не за да го изпратим на кастинг или конкурс. Обединяваше ни страстта, че всички обичаме да правим едно нещо и искаме да  научим колкото може повече.
  • Как чисто финансово се случваше това? Плащахте ли такса за членство например, с която да се покриват разходите по снимките?
  • Не, всеки поемаше своите разходи, операторите например снимаха с лична техника без наем. Просто беше общество от хора, които искат да научат повече за правенето на филми, и непрекъснато експериментирахме , включително специални ефекти, като например да ти се отваря „шкафче“ на челото. В малките проекти най- голямата богатство е, че се наслаждаваш на всичко. Това продължи 2 години, после се промени, тъй като се присъединиха твърде мнохо хора и се видоизмени първоначалната идея, но пък контактите остават. През 2017 г. реших да се прибера в България и тъкмо си бях дошла, когато един от режисьорите ми звънна с предложение за роля в негов филм по сценарий на дама от Швеция. Приех, разбира се.
  • Говориш за филма, който ти донесе първата международна награда и номинация, чиято развръзка се очаква след месец, през август, нали?
  • Да, филмът се казва „Имало едно време на Хелоуин“. Той е 42 минути и по различните стандарти влиза в късометражните или в пълнометражните филми. Участва в страшно много фестивали, досега е представян в Токио, Ню Йорк, Лос Анжелис, в Индия, където спечели няколко награди, в Москва, а сега очакваме резултат от Южна Корея, където има 3 номинации. Филмът е психологически трилър, доста експериментален, а режисьорът е фен на Хичкок. За участие в повечето фестивали има изискване филмът да не е бил на екран и да не е публикуван, затова и не може да се гледа все още от по-широка публика
  • Какъв е актьорският екип?
  • Аз съм в главната роля и всъщност има само още един актьор, който се появява за много кратко. Беше голямо предизвикателство 42 минути да съм пред камера. Това е много игра, а и няма диалози. Филмът е фестивален тип, доста алтернативен, и не е това, което хората очакват да гледат, като влязат в киносалона.
  • Като прочете сценария не се ли притесни, че през цялото време ще си сама пред камерата?
  • Не, помислих си: „Боже, колко много игра!“. Чак като свършиха снимките, си дадох сметка каква концентрация е била нужна да го направя.
  • Къде снимахте?
  • На остров Мадейра. Действието се развива в една къща, но има и плажни сцени. Режисьорът искаше определени локации, да има кадри отвисоко със скалисти брегове. Правихме снимките извън туристическия сезон, когато нямаше хора. И се получи. Самият режисьор (той е поляк, който от 20 г. живее в Лондон) беше изненадан колко добре се приема филмът по фестивалите.
  • Този филм ти донесе първата награда, къде се случи това?
  • На фестивала „Virgin Spring” в Колката, Индия, и тя е за най-добра актриса. Втората ми номинация сега е за изгряваща звезда на фестивал в Сеул, където филмът ни е с  номинации и за най-добър трилър и за най-добри ужаси.
  • Ти самата ходила ли си на филмови фестивали?
  • Миналата година бях в Кан за 3 дни по време на фестивала и гледах премиерата на „Мектуб, моя любов“, който бе доста скандален филм. Там се включих в мастер клас на Силвестър Сталоун.
  • Сталоун?! Какво научи от него?
  • Не знаех какво да очаквам, защото всеки си има някакъв имидж пред другите и пред пресата. Той имаше страхотно чувство за хумор и това е нещо, което със сигурност ще запомня! Разказваше ни за неговите проекти, как си е писал част от сценариите, и изживяването беше уникално. Един от съветите, които ни даде, бе „Just keep punching!”, т.е. „Продължавайте да удряте!“. Миналата година бях на Фестивала на филмите на ужасите „Капка“ в Москва да приема наградата на публиката. На такива независими фестивали е много интересно, защото целта не е филмът да е общоприет, а акцентът е в експериментите на авторите, които са  много интригуващи.
  • Играла ли си на българска сцена?
  • Всъщност да, в София играх в една пиеса „Лъч“ , представленията бяха в Студио 5 на НДК, но бързо падна. Още докато учех театър, разбрах, че повече ме влече киното и предпочитам да се развивам в тази посока.
  • За да участваш в чуждестранни продукции, не трябва да имаш никакъв акцент на английски, как го постигаш?
  • Много трудно и с много уроци. В университета първо имахме много часове по правоговор, защото в Англия има страшно много различни акценти, а от това как говориш зависят много неща в кариерата ти. Като се преместих в Лондон, се запознах с преподавателктата ми, която направи чудеса с моя английски, но всичко е практика и  всеки ден работа. В някои продукции пък искат американски акцент, за което също работя. За съжаление досега не е излизала възможност да се включа в кастинг за бъргарска продукция.
  • Опитвала ли си се да застанеш зад камерата?
  • Минавало ми е като идея, но сериозно не съм се занимавала. Правила съм и малки монтажи, наясно съм как става, но не ме влече. Но пък започнах да пиша сценарии. Вече имам един готов  късометражен и се надявам да го снимам тук, в Благоевград и околностите, в края на юли и началото на август. Ако се получи, планираме да го пращаме по фестивали.
  • Повдигни „завесата“ за този филм…
  • Работното му заглавие, което вероятно ще си остане, е „Крачка назад“ и екипът, с който ще го правим, също си е от Благоевград. Той ще е драма, която спира сърцето, но нека да го направим първо, тогава ще мога да кажа повече за сюжета. С  приятелка от София пък от година и половина пишем сценарии за пълнометражен филм.
  • Как ще финансираш собствения си проект и ако се наложи да пътуваш за участие във фестивали , ще можеш ли да го правиш?
  • Не съм мислила, средствата са си средства , каквото и да си говорим. Но това, че ги нямаме в изобилие, не мисля, че е фактор, който би спрял изкуството, защото на него това му е красивото, че може да се направи и с подръчни средства.
  • А с какво се издържаш междувременно?
  • Пиша статии за няколко сайта, озвучавам подкаст „Музикални мистерии“ (това е разказване на истории в интернет, но само с глас).
  • А защо се върна в Благоевград? След Лондон тук не се ли чувстваш като затворена в буркан? А и градът обезлюдява…
  • Аз не мисля така. В Благоевград е страхотно, тук има енергия, която те провокира да създаваш. Много е различно от други места, на които съм била. Като съм тук, идеите сами идват и създавам. Енергията, гледките, всичко те провокира да твориш, поне при мен е така. Не знам при другите как е, но при мен се случва. От актьорството прилагам наученото как да се вдъхновиш да репетираш, как да си запазиш мотивацията да създаваш, които са за всички творци.
  • Ти как постигаш тези неща?
  • Ако видя, че нещо не ми се получава, го оставям за момента. За мен не е работещ вариант да блъскам в една посока, като видя, че не постигам каквото търся. Случва ми се да сложа някой проект „на пауза“ за няколко седмици, а в други дни да напиша страшно много само за 2 дни. Мотивацията се поддържа дори от една гледка, но вдъхновението просто трябва да го допуснеш. Не да го създадеш, а да се оставиш да те завладее. Това е, което правя аз. Другото полезно нещо, на което съм се научила, е да си записвам някакви неща, които ме впечатлят. Може да звучи странно, но много сънувам, понякога цели сюжети, сякаш гледам филм, и сутрин като стана, си ги записвам, защото се забравя. Затова един от най-добрите съвети, които мога да дам, е да се записва или със съвременните телефони да си направиш звуков файл, когато нещо забележиш или те впечатли. Като го прочетеш или чуеш после, мозъкът ще се сети за гледката и преживяното.
  • Да разбирам, че ти предпочиташ да живееш в Благоевград?
  • В момента да. Бях в София и се преместих, но и работата ми го позволява, защото ни изисква локация на определено място.
  • Не ти ли е хрумвало да опиташ да приложиш тук опита си от Лондон и да създадеш подобно общество от артисти, за да творите заедно?
  • Това е идея, да. Не съм го мислила, но тук има страшно много талантливи хора, които искат да създават и това е много добра идея! То е като да правиш торта и за да стане вкусна, трябва да сложиш подходящите неща в нея. Така е и с творчеството и филмите – различната гледна точка не пречи, а обогатява. 

Разговаря ДИМИТРИНА АСЕНОВА

Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

1 Коментар

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *