Вечният вожд! Ататюрк – неудобният гений, който погреба Османската империя, остави един завет: „Който е против България, той е и против Турция”

В съдбата на великите личности има невидими пружини и тайни мотиви, пряко или косвено свързани със вземане на важни исторически решения. „Това е – смята Ася Сократова – отказът на ген. Ковачев да даде дъщеря си за жена на Ататюрк; повлиял силно върху отношението на турския реформатор към религията и инспирирал забраната на фереджетата в Турция“. Няколко години по-късно последва законов акт, даващ избирателни права на турските жени. За пръв път в Ислямския свят.

Първото, което Ататюрк прави след победата в Гръцко-турската война (1919-1922 г.) и прогонването на англо-френските окупатори от Истанбул, е приемане на

ЗАКОН ЗА ЛИКВИДИРАНЕ НА ОСМАНСКАТА МОНАРХИЯ.

По предложение на Гази (Победител) Мустафа Кемал това става на 1.11. 1922 г. Текстът, приет от Великото национално събрание на Турция (ВНСТ), гласи: „От 16 март 1920 г. (датата на окупацията на Истанбул от Антантата) султанът навеки принадлежи на историята“. По такъв начин бил ликвидиран султанатът. Последният султан, Мехмед VІ (Вахидеддин), на борда на английски крайцер отплува за вечно изгнание към остров Малта.

        Законът сепарира (отделя) две вековно срастнати власти: халифатът (ислямска форма на теокрация) и султанатът (монархията), като последният е премахнат. На 18.11.1922 г. на 140-то пленарно заседание ВНСТ единодушно постановява в съответствие с фетвите, издадени от министерството на култа, да свали от длъжност Вахидеддин, „който прие оскърбителното и пагубно за исляма предложение на неприятеля и пося несъгласие между мюсюлманите и даже предизвика сред тях кървава война“.

        1923 година стартира с две лични събития в живота на Ататюрк. На 14 януари 1923 г. в Измир умира майка му – Зюбейде Ханим. Две седмици след нейната кончина синът (роден 1881 г. в Солун, Македония) се жени, за пръв и последен път. Интимният живот на Ататюрк е дискретен. Официална теза: В своя личен живот Ататюрк бил обикновен и непретенциозен. На 29 януари 1923 г. се оженил в Измир за Латифе Ханим. Бракът на Ататюрк с Латифе, която заедно с основателя на Турската република участва в много пътувания из страната, приключил на 5 август 1925 г. Ататюрк, твърде обичащ децата, имал приемни дъщери: Афет (Инан), Сабиха (Гьокчен), Фикрие, Юлкю, Небиле, Рукие и Зехра, а също осиновил млад овчар по име Мустафа. На всички приемни деца Ататюрк обезпечил добро бъдеще“.

        Три „погледа“ към брака: Ася Сократова: „По думите на историците Кемал е покорен от нейната недостъпност. Латифа не искала да бъде просто една от многобройните му любовници. „Освободителят на турците“ прави предложение на девойката и тя се съгласила да се омъжи за него“. Златина Владимирова: „На 5 август 1925 г. Латифе и Мустафа Кемал се развеждат. Тя е от богато търговско семейство от Измир. Има юридическо образование, завършено в Париж и Лондон. Магдалена Гигова: В личния живот обаче не му върви. Двамата са заедно само две години, и то не под един покрив. Латифе имала волева брадичка, късо подстригани тъмни коси и красиви кафяви очи. Според Ипек Калислар, авторка на романа „Латифе ханъм“ (2006 г.) разривът между съпрузите настъпил по различни причини. Една от тях била, че Латифе не понасяла пристрастяването на Ататюрк към алкохола. Според друга версия президентът сам изгонил съпругата си от Анкара, тъй като критикувала обкръжението му. До смъртта му през 1938 г. Латифе се надявала, че Мустафа ще я потърси отново. Първата турска дама оставила дневник от 178 страници и 200 писма. Издаването на тези архиви е забранено от нейните роднини“.

        Влиянието на две жени в живота на Ататюрк – българката Димитрина Ковачева и туркинята Латифе – несъмнено било позитивно. Това се отразява на изработения нов Граждански кодекс, който в 1926 г. отменя полигамията (многоженството) в Турция. През 1930 г. е приет закон, даващ избирателни права на жените (право да избират и да бъдат избирани) на местни избори. През 1934 г. това право се простира и на парламентарните избори. Близо 80 жени по времето на Ататюрк са депутати във Великото национално събрание на Турция (меджлиса). 

        Британският историк и социолог Perry Anderson привежда факти, днес звучащи изненадващо за цивилизования европеец. „Но тъй като режимът можеше да съществува и без масова поддръжка, Кемал беше в състояние да провежда реформи, за които например Мусолини никога не би могъл и да мечтае. През 1934 турските жени получиха право на глас – една промяна, която се случи в Италия и Франция едва през 1945, в Гърция в средата на 50-те, а в Португалия – едва през 70-те години“.

У нас жените получават избирателни права на ниво общински избори в 1937 г. Но с непълни права: могат да избират, но не и да ги избират. Едва 1946 г. получават пълни избирателни права. А в Гърция, прародината на демокрацията, това става чак 1952 г., а в Швейцария – 1971 година!

ИСТОРИЯТА НЕ ПОМНИ ТАКАВА МАЩАБНОСТ

в реформирането на едно назадничаво общество в „Анадолския остатък“ на огромната Османска империя. По своя динамизъм и решителност сравняват Ататюрк – не без основание – с Петър Велики. Но при съществена разлика: Ататюрк доброзорлем „качва“ Турция в „последния влак“ на историята в посока бъдещето, докато Петър Велики реанимира (нач. на ХVІІІ в.) крепостното право в Русия, отменено едва 1861 г. от Александър ІІ.   

        Реформите на Ататюрк са внимателно обмислени: кардинални политически, законодателни, културни, социални и икономически, с цел превръщане младата Турска република в национална светска държава. Сърцевина на кемалистката идеология е идеята турското общество да се европеизира по западен образец.

Реформите стартират с нова конституция от 1921 г., заменена с още по-модерна (1924 г.). Основана на европейски идеи и норми, своеобразно адаптирайки европейското законодателство към нуждите на Турската република. Следваща стъпка е повсеместна секуларизация и модернизация в администрацията, с особен акцент образование. На турски реформите наричат Atatürk Devrimleri, буквално Революции на Ататюрк. Те са толкоз радикални, че са посрещани с неразбиране и съпротива от обществото. Но се реализират благодарение еднопартийната власт на кемалистите и силния военен контрол в страната.

Моментът бил гениално избран. Драматично променената ситуация след войната с Гърция изстрелва на политическия връх една-единствена личност – Гази Мустафа Кемал. Френският ислямовед Жан-Клод Баро: „През 1922 г. турските селяни предпочетоха да спасят застрашеното от гърците отечество, начело с генерал атеист, отколкото да го загубят с Повелителя на правоверните (последният султан Мехмед VІ – бел. ред.).

ОБЯВЯВАНЕ НА РЕПУБЛИКАТА И ДЕВЕТТЕ ПРИНЦИПА

        Ататюрк прави три стратегически хода:

Първи ход: За укрепване своето положение в меджлиса и изтласкване на реакцията кемалистите решават да създадат политическа партия и проведат избори за ВНСТ. На 8 април 1923 г. е публикувана декларация за организиране на Народна партия (днес Народно-републиканска), а лично Мустафа Кемал провъзгласява девет принципа за защита, укрепване на държавата и борба против опасността от реставрация на монархията. Тези принципи са: 1) съсредоточаване цялата власт в ръцете на нацията; 2) пълно осъществяване върховната власт в страната от ВНСТ; 3) охрана сигурността на страната като най-важна задача на нацията; 4) реорганизация на съдебната система; 5) всестранно развитие на националната икономика; 6) съкратяване срока на действителна военна служба; 7) материално обезпечаване на инвалидите от войната и техните семейства; 8) реорганизация и туряне в ред работата на правителствените учреждения; 9) поощряване вложенията в икономиката на средствата на обществени организации и частни лица.

Втори ход: На 23 април 1920 г. се открива Великото национално събрание на Турция, тогава извънреден орган на властта, съчетаващ законодателни, изпълнителни и съдебни функции. Първият говорител на събранието е Кемал. На 29 октомври 1923 г. е провъзгласена република, а Кемал за неин първи президент. На 20 април 1924 г. е приета втората конституция на Турската република, действаща до 1961 г.

Трети ход: След вторите избори за меджлис (юни-юли 1923 г.), Ататюрк нанася нов съкрушителен удар по реакцията. Желаейки да я лиши от традиционния център, какъвто е Истанбул, воден от военностратегически съображения и политически интереси, на 13 октомври 1923 г. ВНСТ официално обявява за столица на Турция Анкара – център на националноосвободителното движение, разположена в Централна Анатолия.

        Гениалният реформатор „фундира“ (полага темели) новата държава върху шест принципа: 1) републиканство; 2) национализъм; 3) популизъм; 4) държавно планиране и контрол; 5) секуларизъм; 6) революция.

Под републиканство се разбира радикална смяна формата на управление – ликвидация на султаната (монархията) и създаване на светска държава, отчуждена от религията. Създаването чувство за национализъм, насърчавано от промени в учебните програми, пренаписване на историята, за да се прослави турското (не османско!) минало, „пречистване“ (пуризъм) на езика чрез намаляване броя на думите с чужд (предимно персийски и арабски) произход; отказ от панислямски, пантюркски и паносмански цели във външната политика. Популизмът се изразява в усилието да се разпространи нова концепция за национална култура в провинциалните градове. Държавното планиране и контрол представлява движението към икономическо развитие, контролирано от държавата. Недостигът на квалифицирана работна ръка и предприемачи, както и липсата на капитал стимулира тази политика през 30-те години. Под революция се разбира радикалната реорганизация на политическата, социалната и икономическата система. 

Ключ към успеха обаче е петият принцип – секуларизма. Това е

ПРЕМАХВАНЕ НА ХАЛИФАТА И НА ШАРИАТА –

 ислямското обичайно право, предопределящо всеобхватният контрол и зомбиране душите на вярващите. 

        Пери Андерсън: „Няколко месеца по-късно османлиите най-после последваха Хабсбургите, Романовците и Хоенцолерните и султанатът беше отменен. През пролетта на 1924 Кемал премахна Халифата, една религиозна институция, все още почитана в целия мюсюлмански свят (вълната от протести се разпростря чак до Индия), скоро започна да затваря поклоннически места и да потиска дервиши, забрани феса, промени календара, замени шариата с граждански кодекс и въведе латинското, в замяна на арабското писмо. Мащабите и скоростта на това нападение срещу религиозната традиция и домашни навици, обхващащо вярата, времето, облеклото, семейството и езика си остават и до ден-днешен уникални в цялата мюсюлманска общност. Радикализмът и скоростта на Кемал се оказаха напълно непредсказуеми, разграничавайки го рязко от предшествениците му“.

        Ататюрк с присъщата му откровеност никога не криел презрението към исляма като религия. „Ислямът е разлагащ се труп, който трови нашия живот както вонящата мърша“. Тези му думи потвърждават дълбоката убеденост на великия реформатор, че, изтъква Николай Цеков, „Бащата на турците“ виждал в религията на пророка Мохамед една от основните причини за пълния упадък на Османската империя“.

Днес в Ердоганова Турция се забелязва обратен процес, на десекуларизация, перфидно религиозно приплъзване назад – към средновековието. Забелязва се най-силно в образователната система. През 2010 г. бе разрешено да се носят фереджета в университетите; от няколко години това е и в училищата. В учебната програма се усилва религиозният елемент; Дарвин е изхвърлен от учебниците.

        Първото условие за модернизация е създаване на светска държава. На 29 февруари 1924 г. се провежда последната традиционна церемония по петъчното посещение на халифа в джамия в Истанбул. Халифът имал скромна молба – по време на петъчната молитва да носи тюрбан в стила на султан Мехмед Втори от 15 век. Искал да знае дали новоизбраният президент има нещо против. Ататюрк отвърнал безцеремонно: „По-добре е халифът да носи редингот, както е прието за държавните мъже“. А по-късно добавил, че самият той смята халифата за „пълна глупост“.

На следващия ден, откривайки заседанието на ВНСТ, Мустафа Кемал произнася обвинителна реч за вековното използване на ислямската религия като политически инструмент и иска връщането й към „истинската й цел“.

На 3 март на заседание на ВНСТ под председателството на Мустафа Кемал са приети закони за премахване на шериатското правосъдие в Турция, прехвърляне на вакъфната собственост на разположение на създаденото Главно управление на вакъфите. Паралелно се предвижда прехвърляне на всички научни и образователни заведения към Министерството на образованието и създаване на единна светска система на образование.

През 1926 г. е приет нов Граждански кодекс, в който са установени светските либерални принципи на гражданското право, определени са понятията за собственост, притежаването на недвижимо имущество – частно, съвместно и др. Кодексът е пренаписан от текста на швейцарския Граждански кодекс, по онова време най-напредничав в Европа.

Ататюрк обаче не се задоволил със законови мерки и ограничения. Посегнал на нещо свещено за правоверното сърце. Превърнал джамията Айя София (православният храм „Света София“) в музей. Немският учен Керстен Книп: „Близо 500 години сградата е молитвен дом на благочестивите мюсюлмани. През 1935 година основателят на турската република Мустафа Кемал Ататюрк превръща „Света София“ в музей, за да покаже, че е решен да превърне страната в светска държава“.

        Днес, в контекста на задълбочаващите се процеси на ислямизация в Ердоганова Турция, се поставя въпросът: кое е това, което е пропуснал, надценил или подценил Ататюрк. Историкът Ханиоглу пише, че в действителност „Кемал Ататюрк и съмишлениците му са подценили реалностите в турското общество. Ръководството на младата република подцени най-осъдително съпротивителната сила на социалните пластове в едно мюсюлманско общество. В края на 19-и и началото на 20-и век турското ръководство и много европейски интелектуалци били убедени, че скоро религията ще остане само блед спомен от далечното минало“.

Упрекът спрямо Ататюрк е несправедлив. Ако има такъв, трябва да бъде отправен към неговите наследници през 80-те години. Когато военните, гаранти на републиканската конституция и светската държава, допуснаха на власт първия ислямистки настроен държавник – ген. Кенан Еврен (1980-1989), а след това и цивилният Тургут Йозал (1989-1993). Чийто продължител от 2003 г. насам, е авторитарният Ердоган.

Ататюрк постига онова, което не било по силите на нито един велик държавник. От ХІХ век насам. В шествековната история на Османската империя религиозното начало било не просто доминантно спрямо държавното. Жан-Клод Баро: „Ислямът не прави разлика между духовна и светска власт. Освещаването на политическата власт не е присъщо на исляма, но той я развива много повече, отколкото всяка друга религия. Ако християнството винаги е правело разлика между политическата и духовната власт, винаги е признавало автономността на политиката по отношение на религията, това не е било възможно в Османската империя. По една фундаментална причина: „Ислямът идентифицира духовенството с империята“.

Но личност със размаха на Александър Македонски го стори. С меча на закона разсича „гордиевия възел“, задушаващ издъхващата империя, за да я захвърли на „бунището на историята“. Това се дължи на факта, подчертава Жан-Клод Баро, че „Ататюрк беше атеист, заклет привърженик на модерните идеи“.

Проблемът, пред който бил изправен Ататюрк, е свързан и с друго. В арабо-османската традиция, тънко отбелязва Жан-Клод Баро, „определението „светски“ като цяло е неприложимо за мюсюлманите. И до днес те не разполагат с концептуални категории, които биха им позволили да бъдат свързани с такова понятие“.

Тъй че през 20-те – началото на 30-те години Ататюрк „стъпвал“ в минно поле. Тук е и колосалното постижение: изгонвайки религията от държавата, без да я забрани в частния живот, намира баланса. Несъмнено тънък, крехък. Но за онова време било предостатъчно. Имал зад себе си онова, което нямал нито един държавник по негово време (дори и Сталин): огромният авторитет пред своя народ и страна. Защото спасява Турция от гибел, осуетявайки реализацията на Севърския договор (10.08. 1920 г.), откъсващ Западна Анатолия и Проливите в полза на Гърция. Това е най-голямото му постижение. Без което не би било възможно прогресивното развитие на държавата, не би било възможно днешна икономически и военно могъща Турция. Че това се дължи именно на радикално болезненото отсичане на исляма от държавния организъм отбелязва и Жан-Клод Баро. „И не е случайно, че нито една мюсюлманска държава не се осмели, въпреки натиска на модерните идеи, да обяви отделянето на религията от държавата. Изключение прави само Турция на Ататюрк“.  

В КАКВО СЕ ИЗРАЗЯВА СЕКУЛАРИЗАЦИЯТА

в новата държава?  Премахнати са религиозните съдилища и училища (1924 г.). Изградена е светска система на семейното право. Арабската азбука е заменена с латинска. Това е важна стъпка към секуларизма и улеснява обучението. Минаването на латиница е впечатляващ гениален ход на реформатора. С него „отрязва“ цялата дотогавашна литература, пращайки я в архивите, недостъпна и непозната за новите поколения. Приема се Григорианският календар. Свещеният петък е заменен с неделя като почивен ден. Приемат се фамилни имена. Това става с приетия Закон за фамилиите (24.11. 1934 г.), когато меджлиса изрично присвоява на Мустафа Кемал фамилията Ататюрк (Баща на турците).

Поразителна промяна е премахването на феса и фереджетата (1925 г.). Реформаторите смятат феса за културна изостаналост. Става дума за прословутия „Закон за шапките“, според който турският фес е забранен. Когато посещавал различни райони на Турция, Ататюрк обикновено носел сламена шапка (панамка). На 24 август 1925 година президентът Мустафа Кемал „слага шапка за пръв път“.

        Да приведем авторитетно мнение. На експерта по проблемите на балканския ислям Антонина Желязкова: „Истински революционер е най-точното определение за ролята на Ататюрк в историята. Той изгонва исляма от светската власт, но не по начин, който би обидил културата и традициите на турската нация. Неговите реформи водят до това, че мюсюлманските общности в страните от бившата Османска империя, в това число и в България, се оказват далеч по-изостанали, фундаменталистки и ретроградни в сравнение с промененото турско общество“.

ТУРСКАТА НАЦИЯ – ПРИОРИТЕТНА ИДЕЯ

        Термините „нация“, „национално“, „национализъм“ е изключително европейски феномен, роден от Великата френска буржоазна революция в края на ХVІІІ век. В ислямския свят аналогичен термин не съществува, поради фундаменталната отлика между християнската  и ислямската цивилизации.

Ататюрк си поставил ясна и амбициозна цел: да издигне и приравни турския народ към цивилизования свят. Това е процес на формиране на нов, непознат за Ислямския свят феномен – турска нация. „Гражданските закони – казва март 1922 г. – на всички цивилизовани общества по света са много сходни. Нашият народ и правителство по смисъла и концепцията на правото не са по-лоши от останалите цивилизовани общества. В това отношение историята има доказателства за нашето ниво. Затова не е необходимо нашата законова уредба да бъде поставяна по-долу от законодателствата на цивилизованите нации като цяло“.

„Национализмът е един от кръстниците на модерна Турция – коментира Дойче веле. – Тя постига националното си единство едва през 1923 г., след края на Османската империя, а за да се формира изобщо “турското самосъзнание” се оказва необходима всеобхватна културна революция. По времето на Империята понятието “турчин” е вид ругателна дума; всеки, който уважава себе си, се нарича “османлия”. Едва с реформите на Ататюрк се слага край на османизма – чрез въвеждането на латиницата и налагането на турцизми в езика, както и посредством новият “турски поглед на историята”, ориентиран главно към национализма. От Ататюрк тръгва и модерната турска “национална гордост”. Неговият лозунг, висящ във всяка класна стая, гласи: “Щастие е да се наричаш турчин”.

Националната гордост става важен елемент от възпитанието на подрастващите в Турция, като се почне от детската градина и основното училище. Точно кемалистите отдават голямо значение на националните ритуали и използването на национални символи“.

ОБРАЗОВАТЕЛНА И ЕЗИКОВА РЕФОРМА

        Най-голямото, най-впечатляващо постижение на Ататюрк несъмнено е в областта на образованието и науката. В онези години, след като Османската империя е хвърлена на „бунището на историята“, процентът грамотност сред турците неколкократно е бил по-нисък в сравнение с този на християнските народи.

        „Главният редактор на излизащия на български и турски седмичник „Заман“ Мехмед Юмер подчертава борбата срещу ретроградния ислям в образованието: „Ататюрк обръща внимание на това, че сред ислямското население на империята грамотността е била едва 10-20%, докато сред християните – българи, гърци и арменци, тя е достигала 90%. При пребиваването си в България като военен аташе през 1913 г. Ататюрк много харесал системата на образование в страната и я давал за пример. Той лично участвал в пропагандирането и прилагането на новата турска писменост на основата на латиницата. Наредил освен това призивите на ходжите за молитва да се озвучават на турски „за да ги разбира народът“. Ататюрк е виждал, че народът му е неук и е осъзнавал, че прогресът на страната е свързан с европейските цивилизации“.

        „През ноември 1931 г. софийският „Кооперативен театър“ (дн. Национален музикален театър „Стефан Македонски“) изнася 25 спектакъла в Истанбул като част от турнето си в Турция. По покана на президента на Турция Мустафа Кемал Ататюрк, който поема всички разходи, българските артисти заминават и за Анкара. Там изнасят шест представления, заплатени лично от човека, наречен от цял свят „Баща на турците“. Той всяка вечер е в своята ложа. „След един от спектаклите – си спомня оперетната актриса Мими Балканска (1902-1984) – бяхме поканени в ложата на Кемал Ататюрк. Той ни изказа възторга си от представлението, за което сърдечно му благодарихме. Радваше се, че отново чува българска реч, нали е бил военен аташе в София. „Не съм забравил България – ни каза той. – Там оставих частица от моята младост, обичах хубава девойка, но (мило се засмя той) не ми я дадоха!“.

ПОСЛЕДНА СРЕЩА НА АТАТЮРК С БЪЛГАРИ

        През септември 1936 година в Цариград е организиран Балкански фолклорен фестивал. От българска страна във фестивала участва танцовият състав „Българска китка”. По този случай в кореспонденция в българските вестници разказва Ст. Д. Кятибов: „На 2 септември 1936 година в двореца „Бейлербей“, в присъствието на Кемал Ататюрк, министри, дипломати и др. чуждестранни групи изпълняват свои програми, като концертите продължават до 12 ч. през нощта. След това, по предложение на председателя на републиката, тържеството продължава в парка на двореца. Там българската танцова група изнася още един концерт. Кемал Ататюрк стана и пожела да вземе лично участие в ръченицата. За партньорка той избра нашата танцьорка г-ца Адриана и с нея игра ръченица до умора. Публиката непрекъснато и бурно акламираше играта на председателя и неговата партньорка. След ръченицата започна българско хоро. Председателят на републиката пак стана и поведе хорото“.

        До сетния си дъх българските корени са живи у Ататюрк. Чиито родители са торбеши (българи мохамедани) от Голо бърдо, Албания. (Виж в. „Струма“, 16.03. 2020 г.).

        На 15 септември 1938 г., предчувствайки смъртта, Ататюрк пише завещание (отворено на 25 ноември 1938 г.)“. От 16 октомври започват „да се издават всекидневни бюлетини, в които се съобщава за болестта на Ататюрк“. Продължително време боледуващ, на 10 ноември 1938 г. в 9.05 сутринта Ататюрк почива в истамбулския дворец Долмабахче. След завършване строителството на мемориалния комплекс Аниткабир, на 10 ноември 1953 г. тленните останки на Ататюрк са препогребани, намирайки своя последен и вечен приют. На 26 декември 1938 г. извънреден конгрес на Републиканската народна партия взема решение: обявява Ататюрк за „вечен вожд“.

Ататюрк е и ще бъде неудобният гений. И за свои, и за чужди, и за Изтока, и за Запада. Това е орис, но не и беда на неразбраните Избраници на съдбата. Фундаментално отличаваща се от бъкащите в днешния пандемичен политически свят фалшиви държавници. Без тези избраници на съдбата, като Ататюрк, Ганди, Чърчил, Шарл дьо Гол, историята на човечеството би била далеч по-бедна и скучна.

В геостратегически и балкански план Ататюрк остави на днешните турски политици един завет. В края на 1931 г. пред водената от министър-председателя Никола Мушанов българска правителствена делегация казва: „Турция и България трябва да бъдат приятели. Който е против България, той е и против Турция!“.

 НИКОЛА СТОЯНОВ

Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *