Военен по професия, музикант по призвание, Румен Стойков от Кресна: У нас винаги са се намирали политици, които се препъват от тичане, за да си намират господари, ликвидираха армията, въоръжението отиде за скрап, за да го заменят с друго, сякаш държавата ни прелива от богатства

Румен Стоянов Стойков е полковник от резерва. Служил е в ракетните войски в Самоков, в щаба на Сухопътните войски и в Генералния щаб като началник на „Административен отдел”. Преди да поеме професионално по пътищата на военните дела е учил в Кресна, завършил е механотехникум в София. Военното му поприще започва на плаца на военното училище в Шумен. Повишава военната си квалификация в най-престижната и най-голямата Военна академия в Ленинград, сега Санкт Петербург, и усвоява езици в Германия.

Роден е 1954 г. в Кресна. Военните му дела се оказали професия, а музиката и пеенето – призвание.

Семеен е. Със съпругата си Валентина имат две дъщери – Стела /философ/ и Гергана /психолог/, и 2 внучета – Юлиян – ученик в Математическа гимназия в София, член на Националния отбор по информатика, и Константин – също ученик.

         – Румене, има лаф, че войникът без песен не може, а ти си попълнил трудовата си биография с години, отдадени на военното поприще. С песни ли минаха?

         – Да, имаше я и песента. Че то песента е едно от уставните правила, защото тя създава настроение, възбужда чувства към родолюбие. А сега като пенсионер нямам спирка. Правя с разбиращи от музика авторски песни, записвам и се опитвам да опазвам народни песни. Усещам подкрепата на публиката, която ми дава основание да си мисля, че имам място, където трябва, както е в лафа „Барабар Петко с мъжете”.

         – Полковникът от военните ти години не ти ли пречи?

         – Нито ми пречи, нито ми и помага. Опитвам се да му кажа, че вече не ми е нужен, но това засега съвсем леко се получава. Пенсионирах се през 2006 година. Това са вече 13 години, а на офицера у мене още не му се махат пагоните от раменете. Но гледам, че, както се казва, взе да изпуска фронта. И това ще продължава, но съвсем полковникът няма да се предаде. Пък и да си кажа, някак си ми е и мил, че много години сме делили и радости, и неволи. Много ни са общи преживяванията и те са скрепени с какви ли не случки и събития, всичките сега превърнали се в мили спомени.

         Аз да си кажа право служих с чест на пагона.

         – Полковникът у теб има ли отношение към военните промени, които се случиха в страната, пък и по света?

         – Има. Служил съм в години, когато в света имаше два основни военни блока – НАТО и Варшавският договор, които се противопоставяха и се опитваха да установят световния ред. Сега вече е само НАТО. Служил съм и в двата военни пакта. Имаше време, когато НАТО е бил отсрещната страна, така нареченият противник, а че и враг. После пък служих на НАТО, но Варшавският договор вече го нямаше. Нещата във военно отношение според мен не се развиваха по първоначалните договорки. При разпадането на социалистическия блок, начело със Съветския съюз и неговата военна машина – Варшавският договор се смяташе, че ще се разпадне и НАТО и в света няма да има повече блокове и всякакво друго противопоставяне. Да, ама не, както казва журналистът Петко Бочаров, унищожи се само единият военен блок.

         Не съм против НАТО, но личното ми мнение е, че тази военна организация вече не е много свързана с интересите на света и Европа. НАТО вече е на САЩ и макар че няма насреща си Варшавския договор, поставя Русия като противник и под формата на защита на Европа от Русия се превръща в неин контрольор и наставник, често и против нейните интереси.

         – А мнението ти за това, което се случи в България?

         – В България също се случиха много неща. У нас винаги са се намирали политици, които дори се препъват от тичане, за да си намират господари. България имаше армия и военно оборудване като в приказка. Изведнъж се реши всичко да се ликвидира – и задължителното военно служене, а и все що има техника и оборудване, и то от нови класове, и да започне заменката му с друго, като че държавата преливаше от богатства и можеше да си го позволи. Може ли хиляди модерни танкове, бронетранспортьори, ракети да отидат за скрап? Ами колко сгради и бази се разрушиха, колко военно имущество отиде на огъня като брак? И сега още, при изминали почти две десетилетия цивилни охранители като че ли още пазят някакви военни сгради, които никому няма да потрябват. Така е, сигурно някой и от това печели…

         – Значи си против извършените промени?

         – Не съвсем. Щом се реши да сме едно семейство в Европа, то и ще се опитаме да живеем по европейски, но и да сме във военно отношение европейци. Все пак ми е чоглаво като си помисля, че се ликвидира изцяло задължителното военно служене. Сега някои политици се опитват да подхвърлят, че трябва нещо отново да се направи, макар и в някакъв по-малък срок за служене, но момчетата да имат военно обучение. Аз лично съм ЗА! Казармата за мен беше място не за отдаване на чест, а за чест. Не мисля, че сегашната ни армия и притежаваната от нея техника е в състояние да опазва границите ни. Добре че тези, които ни обграждат, нямат такива намерения. Задължителната служба беше една магия, която от момчетата правеше мъже. Времето на служене за всеки се превръщаше в нещо мило. И сега, ако видиш на маса седнали на ракийка възрастни хора, то поне към втората чашка разговорът им ще отиде към казармата. Така е, че казармата беше своеобразна школа. Ако сега я имаше, нямаше много от младежите да киснат с наргилета из кръчмите, да вторачват очи с телефони и родителите им да им оправят леглата, макар че са станали на по 20-30 години.

         – Твоята служба как премина?

         – С трудности, с много емоционални преживявания. И сега съм благодарен за всичко случило се. Имало е моменти на стискане на юмруци и зъби, но се е поразведрявало. Доволен съм и всекиму бих пожелал моята военна кариера да му се случи.

         – Как се озова на военното поприще?

         – Не беше по план. Взех основно образование в Кресна, завърших в механотехникум в София и вместо войник в казармата се видях във военното училище в Шумен. От него с лейтенантски пагони на рамене започнах професионална служба като специалист по ракетите в ракетното отделение в Самоков. Обектът бе свръхсекретен и важен за отбраната на страната. Там бях около 10 години, до 1986 г., когато военната ми кариера тръгна по друг път.

         – Какво ти се случи?

         – Ами изпратиха ме в Ленинград, сега Санкт Петербург. Станах отново ученик в тамошната Военна академия.

         – Що за академия е тя?

         – Сега не знам, но когато аз се учех там, тя беше вероятно сред най-престижните в света. Подготвяше кадри от 54 държави, което означава, че не само за Варшавския договор, но и за много, така наричани тогава приятелски страни.

         – А с музика кога започна да се занимаваш?

         – Казах вече, че на военната си кариера не гледах на сериозно, макар че служех съвсем сериозно. Като причина за това мога да посоча наклонностите ми към песните и музиката. За това си имах мая още от детските и ученически години и не пропусках да търся възможности за изяви по разни тържества, събития, че и забавления. Така беше и в Шумен, и в Ленинград…

         В Шумен група такива като мен кандидат-офицери си направихме оркестър и се включихме в развиващата се там художествена самодейност с най-различни участия. В оркестър се включих и в Самоков. Там нещата още повече се разшириха и излизахме на сцена не само с народно пеене, но и с вокал, инструментални пиеси, че се е стигало и до оперно пеене в зависимост от формата на изявата.

         Не ми се размина и в Ленинград. И там бях в състав с наши момчета. Изпълнявахме песни и на руски, и на български. Помня едно тържество, на което подхванахме песента „Альоша”. Ха на руски, ха на български, та се наложи пет пъти да се връщаме на сцената. Абе времена, спомени…

         – Това продължи ли и докато служеше в Щаба на Сухопътните войски и в Генералния щаб?

         – Ами народът казва, че шило в торба не стои. Тези, що извън службата си търсехме поприще и в музикалното изкуство, не бяхме пренебрегвани. Аз лично съм имал, така да се каже, подкрепа от разбиращите от изкуство – генералите Тотомиров, Михо Михов, Николай Колев, адмирал Георги Георгиев, все хора с музикална култура. 

         – Румене, сам ли намери добрия път към пеенето и музиката?

         – Не, всичко започна от маестро Александър Миразчийски от Благоевград, който и сега е един истински откривател и създател на таланти. Хубаво е, че обществеността в Благоевград оцени стореното от него и му присъди званието „Почетен гражданин”. Та този Александър, който за мен беше, а и сега е бате Сашо, се познаваше с баща ми Стоян и често ни идваше на гости в Кресна. А в Кресна идваше да ръководи един голям народен хор към местното читалище. С бате Сашо я карахме от първи до осми клас. Взе да ме учи на свирене и пеене. Тате ми купи още докато бях първолак акордеон от 40 баса и взех да разтягам меха му. Започнах и да тичам по музикалното петолиние. Бате Сашо взе, че ме включи и към детски състав в солова изява към читалищната самодейност. От тези години все още са ми мили песни като „Ай да идем, Яно”, „Димитрия вино пие”. И така до отиването ми в София.

         – А в София какво?

         – Ами в механотехникума имахме оркестър, водеше го един музикант Карабашев. Представих му се. Казах, че искам да свиря на тромпет. Попита ме свирил ли съм. Казах му, че съм свирил на тръба при ставане, за обяд и закуска на ученически лагери в пиринските местности Синаница и Тремошница, каквито имаше някога. Даде ми тромпет и някаква малка музикална част. Но аз го попитах кой от клавишите на коя музикална нота отговаря. Обясни ми и хванах мелодийката. Той се позачуди, но впоследствие ме включи в училищния оркестър.

         – Бил си и в някакъв оркестър „Средец”.

         – Вярно е. Идеята дойде от участници от ученическия оркестър. Това стана по време на манифестация на 24 май, каквито се провеждаха в София пред мавзолея на Георги Димитров. Върви нашето училище и ние свирим, па някои си рекохме: „Абе що не си направим свой оркестър?” И го направихме. С него сме ходили на сватби, на кръщенета, на рождени дни. С него почетохме и старото име на София – Средец. И така бе, докато отидох в Шумен.

         – Пенсионирането как ти дойде?

         – Ами малко и притеснително, че не се знаеше какво и що ще стане, но за музикалните ми изяви, като че само това съм чакал. Пенсионирах се и пак попаднах при бате Сашо в Благоевград. Взехме да му търсим цаката, та да се шлифовам повече в пеене и ето вече имамтри албума. Първият е от „Извора на Кресна”. Самото заглавие подсказва, че са включени най-вече изворни песни от Кресненско. Имам соло, а и в дует с Димитрина Добринова, която е от Горна Брезница и е част от ансамбъл „Пирин”. Вторият ми албум е „Кресна, приказка любима”, със заглавие от авторска песен със същото име.  Да спомена ли, че е по твой текст, а по музика на Димитър Гетов. Знаеш, че с нея имам отличие от конкурса „Златен кестен” в Петрич. За да приключа с отличията, ще спомена, че имам награда и от „Пирин фолк” – Сандански от 2010 година. Третият ми албум пък е под заглавие „На моите внуци” и е с народни и авторски песни.

         – Нещо ново има ли?

         – Подготвям четвърти албум.

         – Често си в радио и телевизионни изяви.

         – Да, сполай му на Бога на това се казва.

         – С кои композитори предпочиташ да работиш?

         – Казах вече за Димитър Гетов. Много съм благодарен на Димитър Динев, Димитър Христов, който е диригент на БНР, поклон правя и на проф. Кирил Стефанов.

         – Кои песни предпочиташ?

          – Авторски в народен дух, които са с надежда да станат народни. Мисля, че е по-добре за една творба, ако надживее автора си. От народните песни в репертоара ми на сърце са ми песни от маестро Димитър Янев, станали вече народни. Предпочитам песни от изворния фолклор на Кресна – за Кресненското въстание, за Яне Сандански… В Кресненско, а вече и из България много се говори за бялото кресненско вино керацуда. Този сорт го няма никъде из страната и по света, освен в Кресненско, и идва още от годините на робството. Намерих възможност да го възпявам и в свои песни, една от които е „Биле керацуда”.

         – Баща ти Стоян много обичаше земеделието, а и се грижеше за свое лозе. Сега, като се помина, какво стана с лозето?

         – Стои си. Аз го гледам. Не ми е лесно, но тате, преди да почине, ми каза: „Сине, лозето е емоция, живот. Гледай го и ще си щастлив”. И го гледам. Към декар и половина е и все керацуда. Правя вино, пийвам си по малко, раздавам на приятели. Та така.

         – Дружиш ли с хора от занаята?

         – Искаш да кажеш в пеенето и музиката? Ами да. Че друженето с колеги често дава възможност човек да види докъде е стигнал. Активен съм в това отношение. Правим си срещи, имаме участия в разни надпявания, събори, гостуваме си. В близки отношения съм с войводата Володя Стоянов, с пиринския славей Ваня Найденова. Няма да пропусна Васко Лазаров, Емил Ристосков, Георги Гоцев, Иван Гоцев. Няма да броя всички, но ще добавя Руска Стоименова като мой идол, която ми казваше, че имам цветен глас. Попитах я що ще рече това „цветен”, а тя ми вика: „Не знам, но чувствам, че е цветен”. Ще си позволя да спомена и някои от авторите на текстовете на песни в мое изпълнение. В тази графа са Николай Миразчийски, син на бате Сашо, Катя Кирянова, Даниела Атанасова. Тебе те пропускам.

         – По широкия свят бил ли си?

         – Като военен – малко. Съветският съюз, ГДР. Тогава на военните не се разрешаваше излизане през граница в друг свят, освен нашия си лагер. Като офицер към НАТО бях малко и на запад. Като пенсионер нозете ми пообходиха градове из Испания, Швейцария, Италия.

         – И какъв е светът?

         – Шарен.

         – А къде е най-добре?

         – У дома.

         – Какво искаш да ти се случи занапред?

         – Радости. И, разбира се, глас да ги пея.

         – Друго?

         – Друго? Друго – здраве, че има ли здраве, има и живот.

БОРИС САНДАНСКИ

Коментар с Facebook

loading...

Свързани новини

Оставете коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *